Един замислен небосвод, една далечност обозрима
***
Един замислен небосвод, една далечност обозрима.
Един Балкан с корав живот за златен зной и люта зима –
това е моят малък свят. Защото аз съм еднолюбец.
Една страна. Един народ. Една жена – една любима.
***
В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.
Останалото е мечта – цени това, което имаш.
Предишното го няма вече, а бъдното не е дошло.
Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.
***
Че тази къщица е жива, не може никой да оспори!
Когато нощем се събудя, аз трепвам: нещо се отвори!
Вратата с раклата си шепне, огнището свирука в мрака,
дъска клюкарства със дъската и камък с камъка говори.
***
Под тежко каменно копито да вдигаш дом е страшна смелост.
Че над градчето страховито чукар е зинал прашна челюст.
Но, бучка захарна, то свети с чардаци и стрехи от камък,
с мушкато, от дъжда измито, с уют и тиха, здрачна прелест.
***
Пристан нов ти съвсем не откриваш, той откриван е хиляди пъти.
Много важно е как я добиваш – не е толкова важна целта ти.
Мъж бъди. Твърд бъди. Имай смелост. Дързостта е, която решава.
Не е важно дали ти надвиваш. Много важно е кой е врагът ти.
***
Немилостива е, така е, жестока е невинността.
Непатила, затуй нехае, жестока е невинността.
Не знае още, че добър е тоз, който има и вина.
Това не иска тя да знае. Жестока е невинността.
***
На масата ти просто сядам. Не ме закуква кукувица.
По листите ми плъзват мравки, оглежда ме една тревица.
Кому е нужен стих, по дявола, щом тоя шарен сечко-бечко
на рамото ми тежко каца, скрибуца проста песенчица?
***
Всъщност колко помня аз: само мъх по твойта буза.
То не беше още страст – само мъх по твойта буза.
Примамлива, сладка болка – като музика далечна,
остър и пронизващ глас: само мъх по твойта буза.
***
Листата – те са красотата на клоните или на ствола.
Пръстта напролет се намята със весела трева набола.
И ние хората сме хора, когато пазим свидни тайни:
останала без тях, душата, човешката душа е гола.
***
Обикновено ний ценим това, което най-ни липсва.
Най-упорито се стремим към туй, което най-ни липсва.
И разпиляваме без ум това, което най-е наше
в стремежа си да го сменим с това, което най-ни липсва.
***
Покрай пътеката в гората ме сепна тайнствено звънтение.
Бе бор, огънат като лира със две трептящи разклонения.
Мълчаха здравите край него… И как ще пеят, как ще плачат,
щом мълнията не познават, нито какво е раздвоение?
***
Загадъчна и мълчалива, ти мина покрай мен за миг,
но остър отпечатък в мене остави строгия ти лик.
Когато ти от мен си тръгна, сърцето ми след теб извика!
И ти във времето потъна. А ще остане този вик.
***
Родопа, мраморна легенда, жестокостта на враговете
минавала е с мор и гибел и в яростта на вековете
са гинали треви и хора, царства, империи, епохи…
И мостовете са превити от тежестта на вековете!
***
Старикът бряст лежи съборен сред веселите горски шуми.
Приел да рухне той из корен – не дал на вятър да се глуми
с листата му. Запазил всички! Дано и аз така си ида –
не дал за гавра, непокорен, дори една от свойте думи.
***
Диалогът на телата – непрекъснат, вековечен –
ражда се от дълбината непонятен, но човечен,
пламва от една усмивка, от една лъжа погасва –
вечно нов и вечно остър, и докрай недоизречен.
***
Бездомни облаци, къде? В непребродимата безбрежност
не ви очаква никой днес. Ала вървете! Вашта снежност
е еталон за чистота и тя на всекиго дарява
по шепа вяра, топлота, по глътка чистота и нежност.
***
Умът не може да се скрие и умният живее трудно.
По-лесно е да се пропие, че трезвен ще живее трудно.
Но който истински е умен, остава трезвен. Ще се бие,
ще вие, ала ще надвие. И все тъй ще живее трудно.
***
Колкото да ти се плаче, аз си знам: ще ме забравиш.
Времето върви. Така че… аз си знам: ще ме забравиш.
Смешно. Но сърцата живи са самотни малки спирки
със случайни минувачи. Редно е да ме забравиш.
***
Веднъж пречупил се, докрая ти вече няма да си твърд.
Веднъж излъгал, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.
***
Идвам при теб разоръжен – толкова те обичам.
Без теб денят ми е помрачен – толкова те обичам.
С теб да живея, с теб да старея, дойде ли краят,
нека да дойде първо за мен. Толкова те обичам.
***
Своята слабост вече разбрах: страх ме е от фелдфебели.
Ял съм от тяхното племе пердах. Страх ме е от фелдфебели.
Падат корони, режими, царе – тяхната армия вечна е.
От генерали не ме е страх. Страх ме е от фелдфебели.
***
Ах, тоя вятър, подир който прииждат облачни стада.
Обичам полъха му хладен с предчувствието за студа,
с предчувствието за близък завет, за огън с пукащи главни,
за тежки от росата плитки на рамото ми. Във дъжда.
***
Византия е хитра и лукава – ти няма да превземеш Цариград.
Макар и силен и обвян от слава, ти няма да превземеш Цариград.
Но копието в портите забий, викни пред всички, че си неин враг.
Това ще те направи с нея равен. И ти ще имаш своя Цариград.
***
Една илюзия по-малко… Нали така е по-добре?
Една илюзия по-малко. И всеки ще те разбере.
Ти поумня, сърце! Отлично! Една илюзия по-малко.
Сърцето нищо не отвръща. Сърцето иска да умре.
***
Ний голи виждаме земята, ний гладни срещаме света.
И щом си стъпим на краката, у нас запява алчността.
Нахвърлим се на всичко с бяс и свойте сетива наситим…
Тогава идва празнотата. Възмездие за ситостта.
***
Най-хубави листата стават, когато почват да умират.
Те първо леко позлатяват, а после почват да прозират.
И колко е красив лъчът, пронизал някой златен лист,
и колко е красив тогава, видян през този лъч всемирът.
***
Недей се връща по местата, където си живял щастлив.
Ще срещнеш само самотата там, гдето си живял щастлив,
ще срещнеш само свойта възраст и свойта мъка и ще бъдеш
съвсем нещастен на земята, там, гдето си живял щастлив.
***
О, боже, разпори небето, да литне бяла перушина,
да скрие пухкав сняг селцето и къщиците до комина,
та да ни хване, тъй мечтан, на село белият капан
и да отдъхне тук сърцето без път, без страсти, без пъртина.
***
Малко искам на земята: да си лягам с чиста съвест.
Да не ме боли душата, да си лягам с чиста съвест.
И да мога свойте болки аз пред всички да изкажа,
както казват ги децата. Да си лягам с чиста съвест.
***
Ще потъна в синевата, само ехо ще остане.
Вместо мене на земята само ехо ще остане.
Разпилени, мойте думи ще се блъскат о сърцата,
като птици ще се мятат… Само ехо ще остане.
