ПОВЯВА ВЯТЪР
ПОВЯВА ВЯТЪР
Повява вятър топъл,
раззаря юлски ден.
И планина Родопа
навлиза цяла в мен.
Люлее звън простора,
смола ме пияни.
Сокол напряко пори
бездънни висини.
В треви без път нагазил,
бележа синкав път.
И ройнати елмази
в нозете ми блестят.
А все по-властно мами
нагоре оня връх.
Ликува мисълта ми,
в миг секва моя дъх.
Като море зелено –
все борова гора.
А в ниското, под мене –
три сини езера.
* * *
Един ли път, разкрил сърце и мисъл,
Българийо, за теб с любов съм писал?
Но нямам стих, обгърнал твойта слава,
и красота – безсмъртно величава.
Сама си ти поема, от която
по-хубава не зная на земята!
В теб всеки ред, написан по горите,
в сражения жестоки е изпитан.
Погледна ли кога деня изчезне,
навред по теб блестят гердани звездни!
Живей във мир, цъфти и възмъжавай,
мой роден край! Ти, българска държава!…
ПРЕЗ ВОДЕН
На Георги Илиев
Тишина. През Воден
снежен път извива.
Накъде ли води?
Накъде извива?
Старите дървета
махат ни с върхари.
И студът в лицето
като въглен пари.
Колко тънки дири
по снега се мятат.
Сякаш, че извира
лай изпод земята.
Виж, денят на залез
ще потъне скоро.
Кой главня запали?
Придрезня простора.
Вълк ли се понесе
в сините оврази?
Приказка и песен
всеки корен пази.
Някога калъчи
звънкали са тука…
От студа прехвърча
и клонаци пукат.
ДЪХЪТ НА ДЮЛИ
Дъхът на дюли кой донесе,
стопи се вечерният мрак.
И като гост, добрата есен
поспря сама на моя праг.
Надигнах се да й отворя
и от дланта й грозде взех.
Но като камък, зла умора
натегна в моите нозе.
Във миг жив огън ме опали,
отпуснах се и дъх стаих.
А с властен ритъм откога ли
зове ме недовършен стих!…
