Марин Ковачев

Хубаво е да имаш по-млад приятел, обзет от градове на кръстопът и рисковани пориви за скок в неизведаното, какъвто е „моят” случай.
Книгата на заслужилия краевед Иванко Маринов за околностите на „Момин камен” ни въвежда в специален свят, тя ни води не само до кръстовищата на пътя, но и по-нататък, и по-надълбоко, в територията на мъдростта и човещината, който са като че ли патент на Родопите, независимо дали става дума за митове, предания или легенди – или всичко това, заедно.
Интересното и впечатляващото, забележителното в книгата на Иванко Маринов не е едно и две. Отбелязваме прецизната му работа на събирател /в т.ч. и работата „на терен”/ на фолклорно-историческия материал. Другото, в което, да си признаем, не сме се и съмнявали – е необичайното представяне на този материал, тънко усетената атмосфера, с далечните аромати на митовете, преданията и легендите. Въпреки че тук и там срещаните авторови хрумвания могат и да озадачат, че и да позатруднят някои от читателите на книгата.
Не се месим в стилистичните и всякакви други художествени особености на автора, които са май напълно заслужен и траен еталон на частния случай Иванко Маринов.
Иначе, книга като книга. С увод, изложение, заключение. Почти като на урок по литература.
„Изложението” е стройно по своему, без видими напъни за еднаквост на отделните части, „вътрешен баланс” и пр. Оставаме с усещането, че авторът тръгва с почит от материала, следва „предлагаемите обстоятелства” на документа и пише само за това, което го е впечатлило емоционално и морално-етично. За него Родопа е наистина много особена държава.
Територията на търсенията и находките са предимно Източните Родопи и Кърджалийският ареал в частност, което прави изследването подчертано краеведско. Писателят, книговедът, краеведът Иванко Маринов ни предлага библиографска евристика, посвещавайки своя изследователски принос на направеното до него от професионални местни и национални краеведи, етнолози и фолклористи. До тях достойно присъстват и обзети от идеята учители, фотографи, журналисти, „низшите чинове”, без които е невъзможна никоя мисия за съхраняване на… културно-историческото ни наследство.
С горното многоточие отдаваме дан на автора за умерено търпимото му отношение към неизбежните щампи. Иванко Маринов не ги отбягва с резигнация, но пък с удоволствие прибягва към други „щампи”: Ромео и Джулиета, дядо Ной, Айседора Дънкан, Евгений Евтушенко, Жана Д’ Арк, Гьоте, Лаврентий Берия и др., в обичаен за автора и малко неочакван за читателя контекст.
В този план са и „провокациите” за самодиви в бяла премяна – „мокра тениска” – и свилени коси, „дълги до дупето”, и самодиви, излитащи в комина с горска китка в ръка, като Оная с метлата…
Гледайки да не пропуснем необозначените „завои в либретото”, минаваме някак мимоходом край обяснения, които не обясняват необяснимото, минаваме, без да закачаме смок на пезуля, или на синура, с въздишка  н е   о т м и н а в а м е  „Канлъ чаир”, където са скочили 18 моми, и Марушка, незнайната сестрица на Балканджи Йово…
Определено достойнство на книгата е „заземяването” на легендите и преданията в населени места, с които са свързани, и промените на наименованията им през годините.
Почти „рецептурно” звучи казаното за някои лечебни местности, билки и растения, свързани с /пак многоточие/ народната памет.
Прави чест на автора и съзнанието, че в книгата могат до се окажат евентуални непълноти във фолклорния и етнографски материал, и благодарното му позоваване на предходни нему изследователи.
В заключение, книгата на Иванко Маринов е явление, заслужаващо и висока оценка, и адмирации на порива за брод в неизбродимото.

Иванко Маринов. “Момин камен”. ИК “Светулки 44”, С, 2009.