Георги Богданов

През дългите зимни вечери къщата на Зиновий Афанасиевич Бай никога не оставаше празна. Идваха на приказка, на чашка или просто да се видят. Гостите бяха почти едни и същи, а Зиновий Афанасиевич Бай винаги намираше разнообразие в посрещането. Имаше, разбира се, и традиционни неща. Пиеха чай по руски обичай, любезната стопанка правеше торта по свой някакъв специалитет. Също по правило късно през нощта на вратата потропваше Николай Николаевич Правчук, но докато му отвореха, той заспиваше на остъклената веранда. Завиваха го с дебел китеник, той поспиваше двайсетина минути, които по негови си закони му бяха достатъчни да изтрезнее и чак тогава влизаше, за да ощастливи компанията с невероятните си песни.
В онези далечни нощи, изпълнени с хрупкав студ, синкава светлина, изпълнени с кучешки лай и необятна селска тишина, домът на Зиновий Афанасиевич беше и клуб, и ресторант, и място за споделяне на последните новини. В затоплената стая, където весело бумтеше печката, основната компания се състоеше от домакина, винаги с безупречно светеща бяла риза и широка усмивка, Тодор, началника на пощата, поп Недялко с младата попадия и кмета Борис. Той беше най-млад, но със Зиновий бяха и комшии, и баджанаци.
Жителите на селото не можаха да възприемат странната фамилия на руснака и я слагаха там, където според тях й беше мястото. Така Зиновий Афанасиевич Бай се превърна в Бай Зиновий и така беше от времето, когато още съвсем млад дойде тук с още неколцина белогвардейци да работи на циментовата фабрика. Говореше се, че бил минал през Франция, че опитвал да се установи на много места, но все не успявал. Когато дошъл тук, се опитал да отвори магазин за готови дрехи. Помогнал му някакъв заможен белогвардеец, но след като продал само два костюма за една година, Зиновий Афанасиевич Бай фалирал и щял да си вземе чукалата и да хване неведомите си пътища, но не успял, защото в живота му се намесила Диляна и вече двадесетина години коренът му се спуснал дълбоко в това село и той не отиде повече никъде.
Интересното беше, че с него неотлъчно и навсякъде го е следвал някогашният му ординарец Григорий Герасимович Откаленко. Последвал го и тук и когато Зиновий се ожени, веднага се намери булка и за Григорий. Те не идваха в къщата на зимните сбирки, защото Мата Гришовица беше проста женица и цяла зима не излизаше от стана, с който тъчеше пъстри черги от стари парцали. Мата имаше и прозвището Моторетката, защото си беше дошла от София пеш само за един ден и по пътя оплела два чифта чорапи.
Григорий идваше сутрин.
Много рано, преди още да се е разсъмнало, той потропваше на прозореца и чакаше. Водеше красив оседлан кон, какъвто едва ли имаше в околията. Конят потръпваше и чакаше, като от време на време удряше с копито, а Григорий гальовно го потупваше по челото и казваше: „Ну, пастой, не напригался”, докато не излезеше Зиновий Афанасиевич. Той се качваше пъргаво на седлото и правеше едночасова обиколка по кърските пътища. После Григорий прибираше коня, а Зиновий Афанасиевич отиваше на работа.
Вечерите у бай Зиновий протичаха и под знака на зимата, защото в тигана цвърчаха пържоли, докато мъжете решаваха световните проблеми, а жените плетяха и си говореха за техни си работи. Неотменно, след като се сложеше трапезата, бай Зиновий изваждаше грамофона с огромната фуния, слагаше го на средата на масата, старателно навиваше пружината и пускаше една и съща плоча.
Тогава от фунията излизаше дълбок женски глас, който се разливаше върху компанията, върху стаята, върху заснежения двор, тишината го грабваше и като че ли покриваше този глас цялото смълчано село, защото го слушаха и хора, и животни, и като че ли дърветата се размърдваха и започваха да пукат заледените им клони. Защото огромна широта лъхаше от песента, нещо необятно и величествено, а жената пееше за огромна степ, където препускаше със звънливите си коне някакъв Никитенка и тази жена трепетно и безнадеждно го молеше за любов. Но вероятно не спираше този Никитенка, защото много мъка имаше в песента.
След петото или шестото превъртяване започваше да пее цялата компания, защото всички знаеха тази песен с най-тънките й подробности.
После идваше ред на Николай Николаевич Правчук. Той вземаше китарата и изкарваше няколко песни от богатия си репертоар, докато се напиеше отново и започваше да плаче. Диляна се сърдеше, но бай Зиновий вдигаше пръст и казваше „И он человек!” и го слагаше да спи в кухнята.
Местните жители бяха преиначили и името на Правчук. Той стана Кольо Правия, макар това да звучеше твърде иронично, тъй като Правчук беше дребно, хилаво, прегърбено човече, което денем товареше мергел на вагонетките от фабричната кариера, след работа се напиваше с каквото намереше, спеше в една запустяла къща и студуваше юнашки, и затова често търсеше приют при широкото сърце на бай Зиновий и приют никога не му беше отказван.
Понякога двамата задълго се усамотяваха и тогава никой не смееше да ги безпокои. Кольо Правия обичаше да споделя с хората, че ето на, и тази война вече е свършила и никой не ги търси за нищо и той може спокойно да се върне в Русия и един ден ще го направи, защото нищо не знае за близките си – живи ли са, има ли ги някъде, или ги няма. Защото писмата, които пише, сигурно не стигат до тях, защото никой вече не му отговаряше.
Понякога и жените сядаха на масата, а бай Зиновий слагаше огромна хартия, на която в кръг бяха нарисувани буквите на азбуката, а в средата слагаха малка обърната чинийка. Бай Зиновий гасеше голямата лампа и запалваше свещ, която правеше лицата бледи и напрегнати. Руснакът протягаше издължените си пръсти и докосваше чинийката, като че докосваше рамото на бога. Бледите лица също протягаха пръсти, треперещи пред великото тайнство. Настъпваше дълбока тишина, лицата като че ли се вкаменяваха, спираха като че ли да дишат и като че ли само сърцата отчетливо блъскаха в невероятния покой, докато прозвучеше дълбокият, приковаващ и самата природа глас на бай Зиновий, който в този момент призоваваше в компанията духа на самия Наполеон.
Когато виното в специално поставената чаша се раздвижеше като от лек полъх, значи, че духът на великия император беше вече пристигнал и акуратно започваше да отговаря на въпросите на бай Зиновий, като посочваше с чинийката, натоварена с толкова треперещи пръсти, съответната буква от кръга.
Отговаряше Наполеон на странен български език с невероятен руски акцент и обясняваше на хората, че след най-страшната война светът, все още объркан, ще стъпи на краката си и че вече го очакват само добрини.
И други неща казваше императорското му величество – ето, дядото на Тодор Началника му изпраща много здраве и му поръчва да направи цялата свиня на наденица, че виното му е станало слабо за оцет, а кисело за вино, покойната майка на Диляна заръчваше на послушната си дъщеря да извади скритата ракия, защото ще стане на вода.
Надълго обясняваше великият французин всичко, каквото интересуваше човечеството и членовете на компанията, бай Зиновий питаше ли, питаше, а когато получаваше най-пълна информация, задаваше допълнителен въпрос – кой да изпие виното в чашата, и винаги оставаше много изненадан, защото Наполеон категорично казваше „Борис”. Кметът се усмихваше хитро, вземаше чашата, казваше: „Наздраве, бай Зиновий!” и отпиваше.
– Грешат и велики личности! – констатираше бай Зиновий и посягаше да запали лампата.
Тогава се отдръпваха изпотените пръсти от нажежената чинийка, раздвижваха се схванатите ръце, една всеобща въздишка изпълваше стаята с тежестта си.
Тогава бай Зиновий се заканваше на кмета.
– Ти буташ чиния!
– А ти не буташ чиния! – смееше се Борис, като кой знае защо отвръщаше с руския акцент. После обясняваше, че той като кмет би трябвало да забрани тези заблуди и като представител на новата власт трябва да изгони този Наполеон да си трае на остров Света Елена, но не знае как да постъпи като баджанак.
Бай Зиновий контрираше с това, че тази вечер Наполеон си е бил чист агитатор и нищо лошо не е направил.
На тези безобидни спорове най-остро реагираше поп Недялко, който вдигаше чашата с виното и нервно възразяваше, че няма никакви духове, че всичко е празна работа, че и църквата е празна работа, ама там е принуден да си вади прехраната, и че един ден ще стане тракторист, защото много го влекат машините.
Тодор Началника гледаше изумен и понечваше да се кръсти, но поп Недялко го възпираше, като му припомняше, че Тодор до ден днешен в църквата не е влизал, та няма защо.

2.

Циментовата фабрика, наскоро национализирана, работеше с пълна сила, доколкото я имаше тази сила, защото въпреки старанието и огромното желание произвеждаше по два камиона на денонощие, които един хъркащ шевролет откарваше на гарата. Цялата енергия за това производство даваше реката, вкарана в голям канал, който хвърляше в турбините полудялата вода, а тези турбини на свой ред въртяха машините, че и една малка електроцентрала, която снабдяваше с електричество даже селото.
Тъй или иначе, фабриката работеше денонощно и даваше препитание на хората, та затова може би тук дойдоха и трима гърци от хилядите гръцки емигранти по това време. Във фабриката беше устроено общежитие, заработи стол и хората бяха доволни.
Кариерата, от която вземаха мергела, беше на около петстотин метра, така че ламовете разтърсваха цялата околност, а понякога парчета мергел чупеха керемидите на малката административна постройка. От кариерата мергелът се прекарваше с една вагонетка, която вървеше сама по лекия наклон, че даже бяха необходими спирачки. После, когато стигнеше до шахтата, едно дебело дърво, заковано на линията, я спираше окончателно и работникът изсипваше мергела в дълбоката шахта, откъдето го поемаше трошачката и го отпращаше по дългия път през пещите и мелниците, през опаковката и склада до шевролета.
После каменарят избутваше празната вагонетка на ръка до кариерата. Работата беше тежка, затова каменарите се сменяха за всеки курс, само Кольо Правия не участваше, защото нямаше толкова сила за връщането.
Една вечер вагонетката откърти дървото, което я спираше, и полетя в шахтата, обърна се няколко пъти по огромния наклон и премаза Никос Евангелидис.
Веднага след това намериха кмета Борис при бай Зиновий, той отиде на място да огледа, прилоша му от вида на премазаното тяло, макар че беше фронтовак и беше видял много неща край Драва, и на свой ред се обади в околията на милицията.
Сутринта едно леко произшествие щеше да мине съвсем незабелязано, ако по-късно не беше свързано с падането на вагонетката. Когато Григорий доведе коня още по тъмно и бай Зиновий тръгна на обичайната си обиколка, снегът блестеше и отразяваше ясното студено небе. Пътеките се виеха като тъмни конци по млечното платно на снега, та затова бай Зиновий забеляза едрите пресни следи, оставени към храсталаците до гробищата. Той подбутна коня натам, огледа храстите и му се стори, че някой побягна навътре към келявата гора. Бай Зиновий извика: „Има ли някой”, но тишината като че ли наедря и той чу собствения си пулс, повъртя се с коня наоколо и продължи.
Не каза на никого, защото не сметна за важно – отишъл някои за дърва, голяма работа. Но по обяд разбра, че упорито търсят Аргирис Танас, който беше пропаднал вдън земя. Борис и хората от милицията обърнаха фабриката и селото наопаки да го търсят, после цяла група тръгна по къра и откриха следите край гробищата. Претърсиха храстите, намериха едно отъпкано място, където някой беше прекарал доста дълго време, защото имаше много разхвърляни угарки от цигари „Монопол”, после следите ги изведоха през гробищата и стръмнината на шосето, където вече нищо не можеше да се различи.
Погребаха Никос на другия ден. Извикаха Ангел от чифлика да изкопае гроб, като Борис му плати от джоба си, поп Недялко опя човека, както му е редът, а бай Зиновий спретна скромна панихида.
Вечерта в дома му дойде само Кольо Правия, дълго си говориха и пиха ракия и дали от ракията, или от приказките, не се знаеше, но Диляна ги завари прегърнати и плачещи като деца.
Дървото, което спираше вагонетката, беше прерязано. Ясно личеше това, по-ясно не можеше и да бъде. А според третия грък Янис, Никос и Аргирис напоследък не били в добри отношения, но защо – той не знаел. Та затова свързаха нещастието с изчезването на Аргирис, или обратното, но нищо по-конкретно нямаше, та затова вероятно и хората от околията направиха още едно претърсване на околността, водени от Борис и още няколко човека и си заминаха или се насочиха към друга следа.
След последното претърсване Борис се завърна късно, децата вече бяха заспали, а и той беше премръзнал и уморен. Погледна към светещия прозорец на бай Зиновий й понечи да отиде до него, но се отказа, влезе вкъщи и подтикна огъня в печката. Жена му не спеше още, но той я успокои и тя отиде при децата.
Цялата тази вечер Борис ще си спомня цял живот, час по час, минута по минута. Като се затопли и хапна, каквото беше останало, полегна, както си беше с дрехите, но сън не идваше въпреки умората. Повъртя се, премисли нещата и не стигна доникъде. Даже се опита да си представи по-добре този Аргирис, когото познаваше бегло, беше останал само един къс спомен за него от един разговор, когато го регистрира – едър, повече от нормалното може би едър беше този Аргирис, с огромни длани и едро, свръхмургаво лице, наядено от шарка, остарял за двадесет и осемте си години, на колкото беше по документ. Че огромните стъпки край гробището бяха негови, нямаше и съмнение. Но къде беше изчезнал, Борис не можеше и да предполага, пък и с надежда си помисли, че е избягал някъде надалече, не му се занимаваше с този недодялан човек, че на всичкото отгоре вероятно и убиец.
Борис беше безпартиен, но го направиха кмет в тези тежки години, защото имаше орден от фронта, пък и симпатизираше на новата власт. Ордена получи при Драва, но нещо особено според него не беше направил, просто беше минал през нощта тридесет километра за един час дива езда, за да предаде една заповед.
Сега този Аргирис не му даваше сън и Борис осъзнаваше, че така ще дочака сутринта. Влезе в стаята, където спяха децата и жена му, сложи и там две цепеници в печката, но някаква тревога не му даваше мира, та се наметна и излезе на двора.
Синкав студ си висеше над селото, над дърветата висеше, над двора висеше. И тишина владееше навсякъде, мъртва зимна тишина, ненарушавана от нищо.
Не, не беше от нищо и Борис приближи до хамбара в дъното на двора и се заслуша. Опря даже ухо до вратата и изтръпна.
Вътре някой хъркаше.
Кметът се стъписа, усети сърцето в гърлото си, краката му като че премаляха. Той посегна и откачи фенера, който висеше пред обора, запали го, огледа се, стисна малката брадва, която висеше на дървена кука, и рязко дръпна вратата.
Огромното тяло се раздвижи и две бляскави очи се вторачиха във фенера. Човекът спеше, облегнат на стената, подпрял огромните си лапи на коленете. В първия миг като че не осъзнаваше какво става, защото не помръдна тези лапи, само гледаше фенера.
Борис затвори вратата.
– Какво правиш тука, Аргирис? – попита.
Онзи не отговори и в стаичката помежду им спря огромно мълчание. Борис огледа небръснатото лице с белезите от шарка, жълтеникаво осветявано от фенера, и му се стори, че това лице е безкрайно уморено, примирено с всичко, безразлично.
– Ти баста, ти майка… – прошепна това лице.
Борис гузно остави брадвата на хамбара.
– Сам ли си? – попита Аргирис.
Борис кимна.
Отново настана тишина, в която се чуваше лекото помръдване на кравата зад стената. Борис извади цигари и предложи на седящия в ъгъла човек, който в този момент му се стори невероятно беззащитен, смачкан, объркан, слаб. Едрата ръка разрови цигарите в кутията, защото потреперваше, но дали от студа, или от нещо друго, не се знаеше.
– Знам, че ме търсите – каза Аргирис с невероятния си акцент. – Ето ме! Вече никъде няма да отида.
– Аз не те търся – кой знае защо отвърна Борис.
Гъркът го изгледа продължително.
– Съдба! – въздъхна някъде издълбоко. Дръпна от цигарата и отново въздъхна.
– Аз не съм виновен – рече.
– Защо се криеш тогава? – попита кметът.
– Надълго е да ти обяснявам. И едва ли ще ме разбереш.
Но гъркът заговори. Полека, като избираше точните думи, дотолкова, доколкото знаеше смисъла на тези думи, така, че да бъде разбран максимално.
– Ние с Никос Евангелидис имахме лоши отношения в последно време. Много лоши. Той се съмняваше в мен, а и имаше защо. Аз, кмете, не съм политически емигрант. На съвестта ми тежи един живот. Аз съм криминален, кмете, но успях да избягам и общата вълна ме доведе тук. Но не съм от тяхната черга и не биха ме търпели нито ден. Защото аз се ползвам с всичките техни привилегии, а не ги заслужавам. Аз убих, кмете, и целият ми живот, ако има повече живот, ще мине под този знак. Че и името ми такова – Танас – смърт. Значи отпреди да се родя съм обречен.
Борис остави фенера на хамбара и се облегна на стената.
– Той ми беше втори баща. Вдигна брадвата срещу мен, но аз съм и по-млад, и по-пъргав, та… – очите и на двамата се спряха на кротко лежащата брадва върху хамбара. – Та така стана. После успях да избягам и… ето ме тук. Всичко мислех да забравя и може би щях да успея, но Никос Евангелидис започна да се вре в това, което исках да забравя. Никак не му е било трудно да разбере кой съм. Ще кажеш, какво от това? Те са друго тесто хора… Няма да ми повярват, че ще се потули всичко и че няма един ден да ги обвинят, че крият и криминални. Ще ме предадат на вашите власти, те ще ме върнат, а там ме чака въже…
Аргирис отново помълча, смачка фаса в земята, плю, облиза устни.
– Но аз на Никос не съм посегнал.
– Ами… тогава… – смънка Борис.
– Какво тогава! – като че се ядоса Аргирис. – Никой няма да ми повярва, пък и да ми повярват, ще бъде късно. Много късно, когато вече ще пътувам към границата с белезници. Затова и избягах… Сега знам, че така не може да се живее, но… Може би времето ще потули всичко, ще се разбере, че съм невинен, ще ми простят за това бягство.
– А защо се скри точно тука?… Та аз съм властта в това село.
– Точно затова. Тук никой няма да търси.
Борис се видя в безизходица. Започна да го дразни това спокойствие на гърка.
– Ами ако те издам? – рече.
Аргирис го гледа дълго, толкова дълго, че Борис се почувствува като пред дулото на готови да изгърмят пушки.
– Няма! – рече онзи. – Няма да ме издадеш, защото си добър човек.
Това обезоръжи Борис и той разпери ръце.
– На какво се надяваш?
– На времето. Ще забравят за мен, когато всичко се изясни.
Когато излезе от хамбара, изведнъж откъм къщата на бай Зиновий изригна онази дива песен за Никитенка и това като че ли измъкна Борис от смълчания заснежен двор и го хвърли в далечната необятна степ, където препускаше полудялата тройка на Никитенка, препускаше и не стигаше доникъде вече толкова години, и вече толкова години времето е спряло и никой не се интересува от него, защото само миг е тази тройка в безкрайния път и само миг е Аргирис със съдбата си в студения хамбар, и нищо няма да мръдне, и нищо няма да се промени, но все пак една надежда имаше в гласа на жената, която молеше любов, една надежда сигурно имаше и Аргирис, защото иначе не си струваше да се живее.
„Ще трябва да му занеса ядене и няколко черги”, помисли Борис и като улови мисълта си, изтръпна, защото вече беше осъзнал, че ще седи Аргирис в неговия двор, ще седи на най-сигурното място, защото той вече го е приел. „През деня трябва да го заключвам да не изплаши децата”, помисли отново и се прибра в затоплената стая.

3.

Позволи си Борис да отиде чак на третия ден у бай Зиновий. Там компанията беше същата, но Кольо Правия беше дошъл рано и не беше пил нищо. Новото при него беше, че беше подал молба да отиде до Русия, да се завърне, според неговите уверения, там, пък да се опита да започне всичко отначало, ако не откриеше някой от близките си. Кольо Правия беше потресен от случилото се на кариерата – та нали той работеше там. Още по го беше впечатлило погребението на Никос Евангелидис, той самият беше решил, че така и той ще свърши на чуждо място и ще остане завинаги в чуждата земя, която макар и да го е хранила дълги години, все пак си оставаше чужда и нямало да се чувствува удобно.
Никой не посмя да попита Борис за новини, а новини кой знае какви нямаше. Знаеше се само, че търсят Аргирис, но това търсене така си и остава безрезултатно. След дълго гадаене се изказа мнение, че Аргирис или е хванал гората и е заминал далече в планината, или е минал границата и е потънал някъде. Борис нервно слушаше тези подробности, реагира с нещо като: „Не може да бъде!” и мълча почти цялата вечер, но другите по своему си обясниха това мълчание.
Нямаше настроение тази вечер, нямаше разговор с Наполеон, нито пък Кольо Правия взе китарата. Разделиха се един по един и като че ли всеки отнесе собствените си мисли, които, взети заедно на едно място, вероятно биха дошли в повече за една малка компания, каквато беше тази.
Борис си отиде последен. Не бързаше, не искаше някой да го забележи, че се разкарва из двора в полунощ. Потропа леко на вратата на хамбара и Аргирис отвори. Не запалиха светлина, можеше да се види отдалече и да предизвика съмнение, макар и това да беше кметовата къща.
Аргирис беше премръзнал, макар и увит в черги и вълнени дрехи. От самия хамбар лъхаше студ, неподвижният въздух сякаш задържаше този студ, а и неподвижният Аргирис с южната си закалка трудно го понасяше. Дишаше тежко, кашляше.
– Остава и да се разболея – рече и махна с ръка.
Борис отиде до къщата, сгря ракия, намери аспирин на прах и ги отнесе при пленника, който жадно засърба горещата течност, така че даже се изпоти, изсипа праха направо в устата си и като го подъвка, преглътна трудно. Легна в ъгъла върху струпаните черги, Борис го зави и след малко Аргирис заспа, защото явно не беше спал доста време, притиснат от този неподвижен студ.
Когато влезе в стаята, на леглото до печката видя разрошена и по нощница, скръстила тревожно ръце на скутите си, да седи Павлина. Не личаха годините й, изглеждаше на повече от грижите, които се струпаха в живота й в младостта, която беше преминала в очакване и труд, раждане и отглеждане на двете деца и поддържане на къщата и стопанството, когато Борис беше дълго време запас, а и после, когато тревожно го очакваше да се завърне от фронта.
Борис седна тихо до печката, отвори вратичката, бутна вътре едно парче.
– Кажи, Борисе! – рече Павлина и Борис се сепна, защото това обръщение с пълното име не обещаваше лек разговор.
И той започна отначало. Тихо и топло течаха думите от устата му, бавно се редяха мислите. А започна отдалече, когато се залюбиха у бай Зиновий, от щастливите вечери, изпълнени с блянове, от бедността, която е трябвало да преодоляват, за да си направят къща, от това, че толкова е страдал от разделите през войната и знае какво е човек да не бъде при близките си и колко е тежко, когато няма кой да му протегне ръка, когато е сам, и да му даде водица, когато е болен, че всичкото, което човек може да направи на тази грешна земя, е да направи повече добро, че поне хората да го запомнят с това добро и ако не хората, то поне един човек. Накрая много внимателно и предпазливо стигна до съществения момент, защото вече знаеше, че жена му подозира нещо, ако ли не беше наясно с всичко. Обясни й кротко, че този човек, дето се крие от властите, не е виновен и че това ще стане ясно един ден, че той е убеден в неговата невинност, но сега, ако го предаде, може да постъпят с него прибързано, внимателно засегна темата, че този човек не е обикновен емигрант, но Павлина не ги разбираше тези работи, за нея тези хора бяха от по-особено тесто – както се възхищаваше от мъжа на сестра си бай Зиновий, така не понасяше напиванията на Кольо Правия, а този Аргирис й беше съвсем непознат. Когато накрая Борис обясни, че човекът мръзне в тази дупка, че кашля и може сериозно да се разболее, той млъкна и отново заръчка печката, макар да нямаше никаква нужда от това. Павлина въздъхна.
Борис загледа някъде пред краката си, извади цигара и дълго я мачка, преди да я запали. Изведнъж забеляза, че очите на Павлина бяха пълни със сълзи, стана и я прегърна, а тя като че ли очакваше този жест, защото се отпусна и се разрида.
Така Аргирис се озова в малката стаичка в къщата, където сложиха легло и печка. Настинката го държа на леглото доста време и Борис правеше всичко възможно да го лекува, но трудно намираше лекарства, имаше на разположение само аспирин на прах, но Аргирис беше по природа здрав човек и когато температурата спадна, очите му върнаха блясъка си и поиска през нощта да се разходи. Борис се съгласи с неохота, но излязоха двамата и дълго стояха в задния двор.

4.

Срещите при бай Зиновий продължаваха, произшествието като че ли беше забравено, а Борис се мъчеше да се държи както преди, но по някое време като че ли забеляза някакво мълчаливо любопитство, по-различни погледи отпреди. Зимата мина, избуяха връхчетата на тревите, пукнаха се листата по дърветата и едно друго събитие внесе новост в компанията на бай Зиновий. Николай Николаевич Правчук получи писмо от съветското посолство, в което му се обясняваше, че може да се завърне. Кольо Правия ходеше с писмото в ръка из фабриката и из селото, показваше го на всеки и на всекиго обясняваше какво означава това писмо. А то означаваше много, защото един ден, когато Кольо Правия се появи за последна вечер в къщата на бай Зиновий с костюм и едно куфарче, в което беше сложил всичкия си багаж, като че ли в стаята влезе друг човек. Някакво благородство издаваха очите му, а слабата му прегърбена фигура имаше своето присъствие, изпълнено с достойнство.
Изпращането мина тържествено, така, както умее да го направи само Зиновий Афанасиевич Бай, без излишна сантименталност, сдържано и гордо. Беше изслушана и плочата, Кольо Правия изпя с китарата няколко песни, после замина да гони нощния влак.
Борис се прибра вкъщи и се обади на Аргирис. Каза му новината и най-неочаквано за него този огромен мъж скочи, най-напред поиска да излезе, поиска да види, макар отдалеч, как Кольо Правия се качва на влака, после се осъзна, седна отчаяно на леглото, хвана ръката на Борис с две ръце, сложи лицето си върху тази ръка и заплака. Ридаеше, Борис не знаеше какво да предприеме, само чувствуваше как сълзите парят дланта му, стана му неудобно, потупа с другата ръка Аргирис по рамото да го успокои. Онзи пусна ръката му, погледна го с червените си очи и каза:
– Това никога няма да бъда. Аз… влак, който отива у дома. Никога…
После се облегна на стената и се загледа някъде с празен поглед.
Разбра го Борис. Разбра, че Аргирис винаги си е представял как бърза с куфар в ръка към чакащия влак, как се качва и подава билета, на който може би в неговите представи пише „У дома!” Затова искаше да види, само да види, за да свърже другия човек с такъв билет в среднощните си видения. Сега не можеше да направи даже това.
Разбра тогава Борис простата истина, че си е у дома и че в този смисъл има всичко – жената, която спеше оттатък при децата, скромната къща, строена в най-тежките военни години, но уютна и удобна, дворчето с няколкото постройки и накрая всичко наоколо, което се опираше до самото небе. Затова излезе на двора, опита с гърдите си полъха на втурналата се пролет и като че ли песен блъсна в гърлото му, или вик блъсна, но той не издаде звук, само се отпусна в синкавата нощ и загледа звездите.
Всичкото това като че ли се сгромоляса изведнъж.
Най-напред след няколко вечери бай Зиновий извика духа на Наполеон и след откровен разговор с него предаде какво е казал императорът.
– Незнайни са пътищата човешки и още по-незнайни, са човешките дела. Защото човек никога не върви съзнателно против себе си и всичкото, което върши, го върши за себе си добро, но в очите на някого това може да не е добро и да се случи така, че всичко да се обърне срещу добрия човек. А върви добрият човек по този начин срещу себе си и само най-дълбокото чувство за собствена справедливост го кара да устоява на всичко. И когато разбере, че за другите това добро може да не се види добро, тогава заключва веруюто си като голяма тайна в гърдите си, докато тази тайна започва да тежи като камък, да го измъчва и да го кара да се страхува от нея. И много иска тогава човекът да сподели тайната с някого, но вече вижда хората други и ближният му се струва като крадец, който ще го изложи на показ на тържището. Затова камъкът става все по тежък и човекът започва да се задъхва, да се страхува, и в очите му тогава нещо започва да потрепва като птица, скрита зад клепачите, която напъва да излитне и нощем, когато човекът спи, и това прави сънищата му неспокойни и страшни и той започва да разбира, че доброто, което е сторил, започва да му пречи, да го плаши и да го безпокои и да направи сърцето му затворено за всичко.
И няма отърваване, докато страшната вече тайна не сподели с някого – било с близък, било с враг, но нещо трябва да се направи, за да излезе тази птица от очите и да се разтопи камъкът в гърдите му. Знам един такъв човек и го разбирам и всички го разбират, защото тайната се чете в очите му.
Борис слушаше и мълчеше, струваше му се, че не би могъл и да каже дума, защото няма дума да излезе от устата му, а вик. Чинийката отдавна беше спряла по средата на масата, свещта потреперваше и огряваше изопнатите и напрегнати от тайнството лица, и пълна тишина цареше в стаята. Говореше Зиновий Афанасиевич Бай и нещо глухо потреперваше в гласа му, а очите му бяха вторачени малко над главите на другите, където в този момент той вероятно виждаше духа на императора и превеждаше на разбираем човешки език неговите слова.
Поп Недялко този път слушаше внимателно, а когато бай Зиновий свърши, не каза нищо против духовете, а стана и си тръгна с младата попадия. Последваха го и другите, защото бай Зиновий не посегна към грамофона, а някак си строго гледаше пред себе си, и когато стана да изпрати гостите си, дръпна Борис за ръката и му направи знак да остане. Борис се подчини, макар да се чувствуваше неловко, като да беше виновен в нещо пред баджанака. Когато останаха сами, бай Зиновий го погледна в очите и заговори кротко.
– Може би знаеш какво исках да кажа…
Борис вдигна рамене.
– Трябва да ти обясня може би, че е по-добре да беше довел този човек при мене. Аз съм чужденец и мене по ще ме разберат, макар че не искам да нарушавам законите на тази страна, която ми е дала хляб. Но нещо трябва да направиш, защото тайната ти не е никаква тайна и е просто чудно как досега не са те издали.
Борис го изгледа с изненада, бавно осъзна думите му и още по-бавно намери какво да отговори.
– Той е добър човек и не е виновен.
Бай Зиновий сложи ръка на рамото му.
– Дали е виновен, има кой да решава. Така е било винаги и така ще бъде. Най-добре ще е да му кажеш да си върви. Разбирам, че е жестоко, но…

Не можа да му каже Борис на Аргирис да си върви, защото сутринта много рано на вратата се потропа, влезе един цивилен, когото Борис вече знаеше, и двама униформени, и пред сдържания писък на Павлина и току-що разбудените и широко отворени от изненада и страх очи на децата натовариха Аргирис и Борис в една черна кола и ги откараха.
Заживя селото известно време под впечатлението на това ново събитие. Бай Зиновий се стараеше да не оставя Павлина и децата сами, почти всяка вечер те бяха при него, защото той и Диляна нямаха собствени деца, и това като че ли определи нова линия във вечерните събирания, които полека-лека престанаха, защото вече беше време за труд, беше време да се прибират хората от разхвърляните по баирите нивички, уморени и напрегнати. Подпали се лятото и Павлина с голяма мъка се справи с всичката работа. Хората като че ли я отбягваха, като че ли някакво светотатство беше извършила, но тя се стараеше да не забелязва нищо и чакаше.
Есента се върна Аргирис. Бяха доказали, че не е виновен, но бяха доказали, защото намерили виновника – много саботажи лежали на съвестта му, бил някогашен офицер, за когото се смятало, че е безследно изчезнал. Притиснали го в някаква горичка и го простреляли в краката, а той убил един милиционер, младо момче, от съседното село. После си признал и това, как прерязал дървото на вагонетката, къде се крил и как избягал.
Аргирис заживя в общежитието и се върна на работа в кариерата, но не успя да работи много, защото една капсула избухна, когато залагаше бомбата, и откъсна пръстите на ръцете му, а самия него обезобрази жестоко.
Така Аргирис изчезна от селото завинаги и не се чу и не се видя повече.
Тази есен беше отбелязала и с това, че една вечер, когато бай Зиновий се връщаше от работа, видя на пейката на малката веранда едно куфарче, а едно дребно, прегърбено тяло, което едва успя да се вдигне на крака.
– Няма никого – едва успя да каже Николай Николаевич Правчук.
Чак после, когато се успокои и седна на толкова познатата маса, обясни, че ето, отива си той, но няма помен от градчето, немците избили всички, та като обикалял доста време, разбрал, че от неговите близки не е останал никой. И тъй като смятал Зиновий Афанасиевич Бай за истински брат, решил да се върне при него.
Наистина този истински брат го прие по братски и даже му отдели самостоятелна стая в лятната кухня – едно много уютно и топло кътче, където Кольо Правия заживя в мълчание и самота, защото не общуваше с никого освен с бай Зиновий, но и това ставаше рядко. Като че ли двамата бяха казали всичко помежду си, или старателно не бяха казали всичко помежду си и срещите им бяха все по-къси и мълчаливи. Така се стигна до онази утрин, когато Диляна с писък влезе в къщата и измъкна бай Зиновий, за да му покаже сгърченото тяло на Николай Николаевич Правчук, което беше се свлякло в странна поза току пред вратата на стаичката, откъдето беше излязъл, може би да потърси някого, когато е почувствувал удара като с гумен чук отдолу, откъм лявата страна на гърдите.
Тогава селяните, които бяха излезли по нивите, видяха невероятния конник, който препускаше диво из ливадите, минаваше през храсталаците и горичките с огромна бяла коса, развяваща се неестествено на фона на синьото небе, и когато минаваше под големите дъбове, като че ли щеше да увисне на тази коса като Авесалом между небето и земята и там щеше да остане завинаги.
Чак привечер умореното животно донесе кротко конника до къщата на Григорий Откаленко и той се спусна да го свали, но спря, защото не беше виждал така този човек, защото нещо го стъписа и Григорий спря чинно пред пърхащите ноздри на коня.
Зиновий Афанасиевич Бай плачеше.

5.

В къщата повече не се събираха. Не идваха гости, пък и бай Зиновий се усамоти. Не се чуваше и гласът-пропаст, който молеше Никитенка за любов.
Борис се върна след две години с прошарена оредяла коса и е изпито лице. Много години по-късно, когато прибираха багажите от усамотялата къща на бай Зиновий, децата му намериха старата плоча счупена през средата, която някой дълго и упорито беше се опитвал да залепи с червен восък.

Много години по-късно, когато Борис беше победен от рака в белите дробове и дългата траурна процесия го изпроводи на слънчевия хълм до гробището и хората хвърлиха последните бучки земя на прясната могила, малцина забелязаха, че отдолу, по пътеката към хълма, тичаше огромна мъжка фигура и отчаяло размахваше ръце. Човекът тичаше по стръмнината, защото бързате да изпревари някого, но когато навлезе в гробището, процесията си беше отишла, та човекът се приближи бавно, легна на гроба и го погали. Борисовите деца го забелязаха и понечиха да се върнат, но Павлина ги възпря, погледа отдалече обезобразеното лице и дръпна децата си. Какви ти деца, те бяха едри млади мъже, но се подчиниха на жеста на майка си.
Човекът каза:
– Извини ме, Борисе… Нямам карамфили за изпращане…
После сложи главата си в осакатените си ръце и промълви:
– Засто така, бозе, засто така…
Но никой не му отговори.