“Разкази от оня свят” ще се нарича прозаичният триптих на арх. Иван Стефанов

интервю на Татяна Любенова с Иван Стефанов

Архитект Иван Стефанов е роден на 29 септември 1939 година в едно селце между Карлово и Калофер, което носи името на Васил Левски. Учи се в механоелектротехникум в Карлово. После избира архитектурата. След завършването си идва в Плевен, където среща и своята половинка в живота – “авлигата”, на която е посветил не само разказа, но и първата си книга “Песента на авлигата”. Като човек, който не обича компромисите, Стефанов остава в Плевен няколко години и след това отива в Пловдив. Връща се обратно едва след като няколко пъти го кани плевенското градско и окръжно ръководство. И започва работа върху един от най-големите си проекти – комплексът “Плевенска епопея”. Целият ансамбъл обхваща пространството от Централния площад до Панорама “Плевенска епопея”. Като мащаб това е най-голямото му дело. Но негова работа са също хижа “Плевен”, Художествената галерия “Илия Бешков” и други. Иван Стефанов е получавал много съблазнителни предложения за работа, както у нас, така и в чужбина. Но винаги е надделявало чувството за близките, за внуците, за България. “Няма да мога да правя там онова, което ми се иска – наше, българско, а аз исках и искам да правя точно това – българското” – категоричен е архитект Иван Стефанов. Такъв иска да бъде той и в книгите си.

- От кога те изкушава писането?

- Бях на осем години. Моята баба тогава разказваше такива невероятни неща. Наистина се изкуших да ги напиша. Разбира се, от това нищо не излезе. После скитосването ми като ученик, като студент. Нищо не съм запазил. Но колкото повече минаваха годините, толкова повече се замислях, че това, което съм слушал и се е случило, е толкова невероятно, та май си заслужава да бъде описано. По-късно ме провокира книгата на Яна Язова – “Левски”. В нея има не малко пасажи за моето село и за някои от моите прадядовци. Моето село носи името на Левски, а гарата носи името на Ботев. То се намира между Калофер и Карлово. В тези писания се натъкнах на невероятни неща. Че първият комитет, който е създаден от Левски в този район, е основан в къщата на бащата на моята баба. Разказвали са ми и други неща, които ми звучаха някак абсурдно. Но след като събрах достатъчно данни, започнах да се убеждавам. Нещата са свързани не само с присъствието на Ботев и Левски, а сетне и с Априлското въстание. Моите прадядовци са взели съвсем непосредствено и активно участие в събитията.

- И в основата на твоите разкази са тези събития?

- Да, първоначално замисълът на това, което започнах, беше да обхвана един период, да речем от 1850 година и продължаващ до днешно време. Като проследявам не само един род, а цяло съсловие от хора, с подчертана нравственост и присъствие в живота. Исках да покажа не само героизма или само грешките, защото, повтарям, има рязани глави и главата е отрязана не за героизъм, а защото един хайдутин си позволява да посегне на младо момиче. И един от разказите “Откуп” е точно за тоя случай. Имам емоционална връзка с най-големите личности в България, писатели, художници, артисти, имам близки отношения с легендата на нашия театър Иван Попов. Един от разказите “Епилог” е за него. Той се бе върнал почти след половин век отсъствие при ученическата си любов, в белия двор. Имах възможността да наблюдавам нравствеността на хората, с които съм работил. Един от тях, например, бе способен да съди майка си за една ръждясала кухненска мивка, след като тя го бе издържала с неимоверни усилия да учи. Видял съм и безподобна нравственост, героизъм на хора, за които никога не съм могъл да разбера какво друго, освен една невероятна съвест, ги е накарало да извършат делата си. Както е в разказа “Сапьорът”. Оказа се в един момент, че аз изобщо не си давах сметка какво се е натрупало. Когато ме подкокоросаха близки приятели да покажа нещо, да го напиша, разбрах, че това е материал за най-малко три книги. И тази, която излезе – “Песента на авлигата”, е първата, да речем, от една бъдеща трилогия. Заглавието на цялата трилогия ще бъде “Разкази от оня свят”.

- Стилът ти би могъл да се нарече хайтовски. Ти си архитект. Откъде идват нещата?

- Аз си мисля, че не е важно това какъв съм бил. Човек може дълго време да работи в един бранш, например може да е адвокат и да се изяви като блестящ литератор. Такива случаи има много. Може да бъде архитект, да, така е, дори съм слушал, че най-добрите ни писатели били юристи по образование. Даже един от нашите много добри архитекти от периода на 20-30-те години на ХХ век – Димитър Ненов, е един от най-изящните български композитори, великолепен. Всяко изкуство има свои изразни средства. Архитектурата може да покаже монументалност, величие, изящество. Живописта – друго. Литературата обаче е най-висшата форма, защото в нея можем всичко да покажем и опишем. Не случайно главното комуникационно средство е езикът. И затова, неща, които не можем да покажем по-друг начин – примерно с графика, живопис, архитектура, можем да ги проговорим. Историята е потвърдила това.

- Ще посегнеш ли към по-голяма от разказа литературна форма?

- Аз вече го правя. Първоначалният замисъл бе по примера на Йовков да напиша поредица от разкази, които да звучат обаче като роман. В момента сериозно обмислям, как да прекомбинирам материала така, че да се получи нещо от типа на роман, но извън познатата класическа форма, която да покаже българите в един много широк спектър. За оная изумителна нравственост, за оня морал, който имат, и в същото време за смразяващата безнравственост и аморалност, за нежността и жестокостта, съчетани често в едни и същи хора. Ето това е изключително трудно да се предаде. Но няма да спра, ще опитам.