Анна Койчева

/7 януари/

Тя е ниска и пълна, беззъба и куца, няма още 40, но изглежда на петдесет. Седи сама в стаята, на ръба на леглото, и чака. Облечена е с ватена куртка без ръкави. Ръцете й са пълни, вените никакви ги няма, медицинската сестра – индийка на име Пател, вика друга медицинска сестра да опита с вените на другата ръка.
Снидзе, така се казва пациентката, чиито име и език тук никой не разбира, пъшка и се мъчи да прикрие болката, лицето й – пълно, а очите й – скрити надълбоко зад подпухнали клепачи. По-точно лявото око. Цепка, от която гледа един изплашен син ирис. Дясното око не се вижда зад превръзката.

Една чистачка – монголка – влиза в стаята да обере с парцал праха от пода. Поздравява Снидзе и я пита как е. Тя не разбира добре какво я питат и монголката повтаря на руски.

На съседното легло пристига нова болна. Води я мъж. Мъжът донася от колата две чанти с дрехи и ядене, разполага ги по столове и маси наоколо, сякаш ще останат за вечно тук, спуска завесата и се усамотява с жената.

Снидзе няма за кого да пусне завесата. Тя е дошла рано сутринта, пеш. Мъжът й потеглил за фабриката, синът – да търси работа, снахата – да кърми бебето.

Снидзе е евтина източноевропейска имигрантка. Така наричат тук пришълците от бившите Съветски републики.

Снидзе и мъжът й работят по няколко часа на седмица в една фабрика. Собственост на пакистанец. Работата е на конвейер. От едната страна на линията са наредени легени със салата от риба тон, майонеза и сварени яйца. Хлябът идва нарязан и готов за производство. Много хляб пада зад линията. Работниците не го събарят, а бутат на земята, стъпват върху него и го ритат към контейнера с отпадъци. Ако беше до Снидзе, тя ще се наведе, ще го събере и ще го занесе вкъщи. Когато имат късмет – работят и през петте дни на седмицата. От известно време окото й почна да тече и собственикът на фабриката реши да я отстрани.

Днес по Юлианския календар е Руската Коледа, а иначе – редовен ден от седмицата, сряда. Точно в 11 часа пропищява пожарна сирена. Пациентите – овце в кошара – стоят и гледат вцепенено. Отваря се една врата – авариен изход. Сестрата – безцеремонна африканка на име Хортенс, обяснява, че това е учебна тревога и всеки трябва да остане на място.
Снидзе се прекръства, вратите пак се отварят и животът продължава по старому. Хортенс идва при леглото на Снидзе, пляска няколко шамарчета по ръката й, напипва въпросната вена, забожда “абокат” в нея, записва нещо в тетрадчицата си и продължава към следващата пациентка.

Две двойки пенсионери седят в чакалнята. Наоколо са разпилени изоставени списания, които те разлистват за сетен път. Зяпат безсмислена телевизионна реклама. Показват диети за отслабване, снимки на сутиени и призив за помощ за гладуващите в Етиопия.
Сестрата минава с поднос, на който има ръкавици, шишенца с течности и вързоп марли. Спира пред всеки от чакащите, нахлузва ръкавица, отваря съответното шишенце и капе по капка от течността в нечие око.

Чистачката монголка прибира изцапаните марли. Една от пациентките, пенсионерка, се интересува как е работата в болницата и дали е доволна от живота си тук. Монголката казва, че е много добре, сгодена е и заедно с нейната заплата, се оправят горе долу.

Идва докторът, двайсетина годишен, със шотландска фамилия. Пита Снидзе дали всичко е наред. Тя се усмихва уплашено, друго да каже не знае. Докторът маха превръзката и обяснява, че днес ще оперира една част от тумора. Подава й да подпише договора, после прави две снимки с камера – в профил и анфас, прибира договора и поема към кабинета си.

След операцията откарват Снидзе обратно в стаята й. Тя отваря око за кратко, но после се унася в сън. Присънва й се, че пътува в някакъв дълъг влак и кондукторът й казва, че мястото за машинист е свободно. Тъкмо се зарадва, че е намерила работа за сина си и влакът спира на един перон, от където се качва мъжът й. Той я ръчка да бързат, защото таксито чака навън. Влакът тръгва. От мъка и яд Снидзе се събужда и разбира, че операцията е свършила. Сестрата Хортенс се е надвесила над нея и пита дали я боли някъде, иска ли да пие, или да яде нещо.
Снидзе нищо не иска. Тя се надява някой от нейните близки да дойде. Снидзе се облича, приготвя се и сяда на леглото в очакване. Идва докторът. Според него всичко е минало добре, дава й рецепта и тъкмо да се отдалечи, Снидзе бръква под леглото, издърпва чантата, отваря я изважда от нея кутия и му я подава.
- Благодаря – казва тя на английски.
- Благодаря – казва и докторът – на английски.

Снидзе си облича палтото и куцайки, бавно се отправя по коридора към изхода на болницата.

Докторът взима кутията и тръгва към кабинета си. Но като минава покрай сестринската стая, спира, отваря контейнера за инфектирани отпадъци и я пуска в него.

Вечерта тихо падна.

Медицинската сестра Пател остана последна в офиса, свали сестринската униформа, изяде сандвича с къри и тръгна към нощната бензиностанция да чисти тоалетната.

Докторът вечеря с двама началници, на които показа снимки от окото на Снидзе.

Пациентката пенсионерка се забърза към първата улична телефонна кабина, набра номера на имиграционни власти и им съобщи, че чистачката в болницата е от монголски произход.

Монголката чистачка влезе в квартирата и докато оправяше леглото, помисли колко хубаво би било мъжът й да бе тук при нея сега.
На свобода.

Какво ли не ни мина през главите оттогава насетне. През лятото безброй беди връхлетяха семейството на Снидзе, отпървом синът й посегна на снахата, изгониха ги от къщата, после го тикнаха в затвора, след това снахата тръгна по нанадолнището… Не се бяхме чували със Снидзе отдавна.
Обадих й се днес.

P.S. Имената не отговарят на действителните.