Филип Марински

Когато я чух, тази песен ме накара да се усмихна. Сега, връхлети ли ме споменът за нея, цеди от очите ми влага.
Баща ми пое последната глътка въздух ден след като беше навършил деветдесет и четири години. Един дълъг-предълъг живот, който беше гънал криволиците си в изминалите години. В тях е имало всичко – и стопляща сърцето радост, и гнетяща мъка, и победи, и поражения, възторг и покруса…
Баща ми Райчо Костадинов Марински беше връстник на комунистическата партия – беше роден в годината на нейното основаване. Общото с нея обаче свършва дотук. Той никога не е споделял идеите й, дори напротив. За него така и си остана необяснимо каква е тази правда, тази логика, да вземеш на човека всичко – имот, инвентар, стока, да го превърнеш в ратай, да му плащаш за труда в собствените му ниви стотинки и на всичкото отгоре да искаш от него да ти ръкопляска. Той протестираше; не, той по-скоро страдаше мълком, защото бунтарството, бабаитлъкът му бяха чужди. Беше свит, плах човек, което не го правеше по-малко стойностен. Сигурно ще се намерят хора да ме упрекнат в прекомерна пристрастност, защото говоря за баща си, но смятам, че онези, които са го познавали и са честни пред съвестта си, не ще отрекат, че беше човек нравствен. Беше убеден християнин, изявяваше се като църковен псалт и познаваше в детайли богослужебните канони. Беше убеден, че всичко на този свят е направено от някого, значи и самият свят има своя майстор, който го е сътворил. Обичаше да казва: „Виж колко мъдро е устроен тоя свят”. Сочи в същото време към сина ми, който щъка пред нас с един завратен и един спуснат крачол върху неукрепналите си двугодишни крачета, и продължава: „Дошло е време аз да си ида от живота, за да сторя място за него…”. И още: „Будалиците са дадени от Бога, за да проверява чрез тях колко е всъщност умът на уж умните”. Ние, децата му, знаехме, че би бил огорчен, ако допуснем да се подиграем или обидим ощетен от природата човек… Беше един от малкото мъже в Гела, които не пиеха и не пушеха. „Ако Господ беше нагодил устата на човека за огнище, то щеше да му тури нагоре и коминчак бе, сине” – аргументираше несъгласието си с моето пушене баща ми. – „Купи си с тези пари нещо за хапване, вместо да си купуващ отровна турма”. Имаше и друг принцип: „От залък не бива де се пести”. Беше любознателен човек, тачеше знанието и знаещите хора. Когато на училищните утра ни раздаваха свидетелствата за завършен клас, той вадеше от кесията си три от онези дълги като волски език банкноти от двеста и петдесет лева и възнаграждаваше усърдието ни – на мен, на сестра ми и на племенника ни.
Баща ми имаше разностранни интереси и умения. Дълги години е бил магазинер на потребителната кооперация в селото, беше майстор-дърводелец, особено на дървени съдове – от бъкелче и качка-пладнинарка до големи бъркални мандраджийски каци. Правеше ги тънички, леки, фини и дълготрайни. Беше още пчелар, воденичар, овощар и ловджия. Някои го наричаха Мечкаря. Тъй казваха още на само един човек от района – на Стефо Хубчоски от Стикъл, защото само те бяха убивали мечка. Освен убитата майка баща ми беше уловил, отхранил и продал три малки мечета. На младите си години е бил и добър гайдар и майстор на гайди.
Трудни бяха за него последните години от живота. Четирите бели стени на стаята сключиха около татко жестоката си клетка, таванът я прихлупи. Единствената връзка със света му остана светлата рамка на прозореца, гледащ на юг.
Там беше високият планински хребет, загърбил най-милото село, в което бе протекъл татковият живот. Нашето село! В редките мигове, когато можеше да поседи на леглото, той гледаше към този връх и сянката на обреченост лягаше върху изпитото му лице…
Беше неделя, Великден. С приятел бяхме потънали в приказки, когато от стаята на татко се чу глас. Помислих, че ме вика, и тръгнах към него.
След няколко крачки спрях насред хола. Татко не ме викаше, той пееше.
Треперливият старчески глас звучеше с неподозирана сила.
Когато песента секна, отидох при баща си. Поизместил се към възглавницата, той лежеше със затворени очи и скръстени над завивката ръце. Усетил присъствието ми, отвори клепачи и се усмихна. Не, не се усмихна, а грейна срещу мене. В обезцветените старчески очи светеше такова истинско, неподправено щастие, помръкналият му иначе образ беше тъй одухотворен и истински жив.
- Какво, татко? – попитах.
- Нищо, сине. Да попеем. Празник е.
Виждаше се – беше празник не само в календара. Беше празник в душата на баща ми.
Къде ли беше го отнесъл споменът? И какво роди тази тъй късна песен? Какъв беше този светъл лъч, пробил сивотата на болестното съществуване, за да дари човека с минута щастие? Дали, разтворил закрилящо ръце, не беше току-що тичал след първите неуверени крачки на някое от децата си? Дали не се връщаше от голямата барчина на Илинден, понесъл спотаен в сърцето си възторга на огромното множество празнуващи хора? Или бе съзрял от Въгларниците покрива на къщата си, със спокойно виеща се нагоре турма, връщайки се от далечен и продължителен гурбет… Може би беше току-що разкършил плещи в минута, когато залезът варакосва прозорците, а на хармана свети с пшеничен загар купчината овършано жито? Или, приседнал на края на коритото, беше гледал надпреварата на ближещите кърмило овце, а самият той бе усетил в ноздрите си познатия и обичан дъх на спокойното и топло огнище на своя дом… Какво, какво беше видял зад притворените си клепачи татко? Каква беше тази сила, родила една тъй закъсняла, последна песен?
А беше наистина последна: много скоро баща ми притвори очи – този път завинаги. Беше месец май…
Ще дочакам ли и аз в своя живот такъв благословен миг – зад притворените си клепачи да съзра едно светло петънце, което да ме доведе до песен… в мига, преди да прекрача в Отвъдното.