СТРУИ ПОД АРКИТЕ НОЩТА…
превод: Надя Попова
* * *
Струи под арките нощта,
звезда примигва в свода ярък.
Как да не ми е мил света –
немислимия Ти подарък?
Ти с пет неверни сетива
дари ме, с време и пространство,
опъва в мене тетива
душевното непостоянство.
От нищото създавам аз
Твойте води, пустини, хълми,
на славното Ти слънце храм –
тъй ослепително безмълвни.
Но изведнъж руша без жал
тази натруфена нелепост,
както хлапакът пощурял –
строената от карти крепост.
4 дек. 1921
АКРОБАТ
(Надпис към силует)
Под стрехите някой е опнал въже.
Върви акробатът. Деца и мъже
са зяпнали: виж го – същински везни.
В ръцете му – пръчка. И бездна – встрани.
Побутват се, шепнат: “Ще падне, на бас!”
И всеки очаква – стоок и стоглас.
Отдясно в прозореца – старче едно.
Отляво – пияница с чаша вино.
Небето е ясно. Въжето – добро.
Върви акробатът – по-лек от перо.
Но ако се стрелне в безумен летеж
и ахне ведно лицемерната гмеж –
не гледай, поете! Нима в този свят
не служиш и ти на такъв занаят?
* * *
Край мен разстила се велика пустош
и в нея съм великият отшелник.
Разсъмне ли – пердетата си пускам,
та по стените слънчевите бесове
театъра си да не разиграват.
А нощ ли падне – с лампата мъждива
разпъждам мрака, и в кръга й бледен
превивам гръб и скърцам със перото,
а пък звездите нека и без мен
възлизат.
Щом метеж се развилнее,
преяжда гладният така, че му се гади,
а ситият, в мазето скрит, от страх повръща
вино и жлъчка… С тежкото резе
залоствам – вятърът на революциите
книжата свидни да не разпилее.
И ако се отбие някой път при мен жена
да шумоли с поли и да сияе с поглед –
какво пък? Мога и да се порадвам
на съблазнителния нежен микрокосмос…
1924-1925
* * *
Бе зад прозореца сив полумрак.
нейде под покрива хлопна капак.
Лампа проблясна, развя се перде,
сянка се стрелна – защо, накъде?!.
Който надолу лети е блажен:
вижда света – миг! – но преобразен.
23.12.1922
Saarow
МУЗИКА
Вилня виелицата цяла нощ,
но стихна във зори. Неделна леност
разлива се из тялото. Обеднята Благовещенска
не е привършила. Навън излизам.
Как са смалени къщицата, пушекът
над покрива! И мразовита пара,
сребристорозова, въздига се на стълбове
от къщите към купола небесен
като крила на ангели гигантски.
И също тъй смален сега изглежда
съседът ми добър Сергей Иванич.
Той е с кожух и плъстени ботуши.
Край него са разхвърляни дърва.
Замахнал с брадвата, стоварва я изтежко,
но ударите – чук! чук! чук! – заглъхват,
че зиме винаги снегът, студът, небето
звука поглъщат… “Добър ден, съседе!”
“О, живо-здраво!” Аз нареждам също
дървата си. Той – чук! Аз – чук! Но скоро
дотяга ми да цепя и разкършил
снага
му казвам: “Я за малко спрете!
Май свирят някъде…” Сергей Иванич
оставя брадвата. Глава повдига,
ослушва се, уви! – не чува нищо,
ала старателно слухти… “Изглежда,
Ви се е счуло” – казва ми. – “За Бога,
какво говорите… Така добре се чува!”
Той пак наостря слух. “Е, може би
погребват някой офицер? Но все пак нищо
не чувам…” Ала аз не се предавам:
“Как нищо? Вече е съвсем наблизо,
отгоре сякаш музиката идва.
Виолончело… арфи може би…
Не чукайте! Така прекрасно свирят!…”
И моят клет Сергей Иванич пак
прекъсва цепенето. Нищичко не чува,
но не посмява да ми пречи и потиска
досадата си. Ама че забавно:
стои сред двора и да наруши
симфонията се бои… Най-после
ми става жал за него. Заявявам:
“Край! Музиката свърши.” И отново
за брадвите се хващаме. Чук-чук! Чук-чук!
А пък небето е все тъй високо
и все тъй ангели нагоре се възземат.
1920
МАЙМУНА
Бе жега. Из околността вилнееха пожари.
Едва се точеше денят. Оттатък, у съседа,
петел изкукурига. Станах да се поразтъпча.
На пейката, облегнал гръб в стобора,
задрямал беше скитник сърбин, сух и черен.
Висеше тежко сребърно разпятие върху гръдта му полугола
и капки пот се стичаха надолу. А над него,
върху оградата, бе седнала маймунка с алена поличка
и прашните листа на люляка гризеше;
кожен вехт нашийник, назад опънат от синджира тежък,
се впиваше във гърлото й. Сърбинът се сепна
от стъпките ми; с длан отрил потта, вода поиска,
опита я дали не е студена,
паничката на пейката остави
и тутакси маймуната нетърпеливо
я сграбчи с две ръце и я надигна.
Тя пиеше, застанала на колена и лакти,
брадичка в пейката почти опряла,
с гръбнак, извит над плешивеещото теме.
Така навярно император Дарий
стоял е, устни свел към локвата крайпътна,
от Александровите мощни легиони погнат…
Водата пресушила – празната паничка
маймуната захвърли, после се изправи
и – този миг нима могъл бих да забравя? –
мазолестата си космата длан,
все още влажна и прохладна, ми подаде…
Ръкувал съм се със красавици, с поети,
с народни вождове – ала не бях докосвал
до днес ръка с по-благородни очертания,
ръка, допряла моята с такова братско чувство!
И – Бог ми е свидетел! – никой в моите очи
не бе надзъртал толкова дълбоко, мъдро,
до най-потайните душевни глъбини.
От някакви прастари времена най-сладостни предания
в сърцето ми събуди клетото животно
и сякаш ме обгърна пълнотата на живота,
и струваше ми се, че хорът на звездите и вълните,
на ветровете и на сферите ме грабват като музика на орган,
ушите ми изпълват със кънтежа си предишен
като в щастливите, незабравими дни.
И сърбинът пое нататък, дрънкайки с дайрето.
Приклекнала на лявото му рамо,
маймунката полюшваше се равномерно –
махараджа индийски върху слон.
Малиново огромно слънце без лъчи
висеше сред опаловия дим.
Струеше зной върху житата прегорели.
На този ден оповестена бе войната.
7 юни 1918 – 20 фев. 1919
