Мишо Хаджийски

В стара старина времето по нас било глухо, а мястото – дива пустош. Дето днес са Стайковите могили, в Преславския кър, имало е извор голям и мандри овчарски е имало. Но една зима овчарите повели стадата си в Каръма, там зима да зимуват. Дал беше Бог тогава хубави пасища и топли дни, сняг не паднал. Но нападнали ги татарите, та не се чуха, не се видяха до ден днешен. То нали е човек, насита няма. Вълчица разкъсва овци, насити се, па отива в леговището на отмора. Кога е сита, нито е страшна, нито е зла. И агне я музи. А ние сме по-лоши от вълците: видяхме чужда земя, та Господ забравихме.
По нас в Таврия води и пасища – сто мандри да свъртиш. Що им трябвало да ходят при татарите! Нали Кърмъка е чужда земя. Стой си тук, не се лакоми! Дал е Бог за всички хора и земи, и води, и пасища. Разгеле, видя им се малко, та отидоха в Каръма. Изклаха ги татарите. Господ ги наказа.
Дето днес са Стайковите могили имало е извор голям. От три извора извира вода, та заляла къра и пасищата. Дядо Стайко бил прочут болярин, заселил се в тия места, защото земя тук имало много. Издигнал държовище край изворите. Сам-самичък в степта – ден вървиш към изгрев, няма жива дея. Два вървиш на заход, няма жива дея. Толкоз земя дал на дяда Стайка руският цар за добрини незнайни, за дружба скритна. Пуснал дядо Стайко овцете си – сто арапина ги пасли, в пет мандри не се побирали. Ако една по една ги броиш, от петък до петък ще ги броиш. Толкоз овце дал на дяда Стайка молдовският каймакамин за добрини незнайни, за дружба скритна. И пак каил не станал дядо Стайко, малко му се видяло.
Българското държовище било на друма, а друмът прерязвал земите на дядото. Минавали кервани по друма, отивали в Бердянка жито да продават. Излизал дядо Стайко на друма, мито искал; задето земята му газят – три шаха, задето конете поят на изворите – два шаха. Плащали керванджии, задето земята му газят, но за водата отказвали, защото водата е от Господа, за всички Господ я дал. Боляринът се разсърдил. Запушил изворите с вълна, а отгоре сложил воденични камъни.
Пресъхнали изворите, нямало де керванджии конете си да поят.
- Бог ще те накаже – казвали му пътници.
- Божието си е Божо, моето мое – отвърнал боляринът.
Минал веднъж керван, козлета карали в Бердянка. От далеч идел керванът, в път замръкнал. Спрял ги на друма дядо Стайко, по три шаха поискал. Дали му керванджиите по три шаха, нищо не казали. Пак каил не станал боляринът, поискал още по три шаха. Дали му керванджии още по три шаха, нищо не казали и си отишли. Погледнал дядо Стайко парите, а те лъщят на месечината, като от огън да са.
- Чудна работа! – помислил си боляринът. – Колко свят светувам, а такива пари не съм виждал. Тръгнал да си отива, ала дочуло му се козле да блее. “Паднало от каруцата” – помислил си дядо Стайко, па стигнал, та го хванал. Близо бил керванът, чувало се как тракат каруците, но лакомия бил дядо Стайко, не обадил на пътниците. Взел козлето на ръце, милвал го и му нареждал:
- Расни, расни, козленце, расни да пораснеш, та дядо гайда ще си направи от теб.
- От мене гайда я стане, я не – отвърнало козлето с човешки глас, – ала от тебе гайда ще стане. Казало и не се видяло, а на дяда Стайка болярина злъчката се пукнала от страх. Сутринта арапите го намерили на друма и що да видят: страшни черни змии се свили в ръцете на дяда Стайка, а пари нямало. И понеже арапите били друговерци, и “Бог да го прости” не казали.