Марко Марков

* * *

Земята пак на друг се е отдала –
щурецът плаче над неясни чернови.
Косата клепе някой до отмала
и тръпнат в ужас бившите треви.

И търси нещо гарван из браздите –
ще найде изтърваното зърно
от броеницата юнашка на дедите.

Останалото е пейзаж с купи сено.

* * *

Под пръстта ще бъда страшно сам,
както вчера, както и сега.
По-голяма справедливост аз не знам:
под пръстта ще бъда страшно сам.

Свит в утробата на мама… Ни тъга,
нито скръб ще ме досегне там.
Под пръстта ще бъда страшно сам,
както вчера, както и сега.

* * *

Смъртта ми е приятел, макар че е жена.
Красива е и вярна, и точна всеки миг.
Повтарям, без да трепне в мен капчица вина:
смъртта ми е приятел, макар че е жена.

Какво е любовта ни? Един изплакан вик
за близост – и за сливане с нетрайна светлина?
Смъртта ми е приятел, макар че е жена.
Красива е и вярна, и точна всеки миг.

* * *

И ето, вече пада последното листо,
едно врабче го следва в смълчания простор,
с криле го то подкрепя, но се отказва то –
и ето, вече пада последното листо.

Додето ти се питаш защо ли става тор
накрая всичко твое единствено – защо,
и ето, вече пада последното листо,
едно врабче го следва в смълчания простор.