ФРЕНСКАТА ЛЕКСИКА В РОМАНА “ТЮТЮН” НА ДИМИТЪР ДИМОВ
Димитър Веселинов е известен с поредицата си изследвания върху обучението по френски език и организацията на урока в българските училища през Възраждането. Последната му монография е посветена на чисто лексикална тематика и е от прелюбопитно естество. Формален повод за написването й са резултатите от кампанията „Голямото четене”, проведена през 2008/2009 г., поставили романа „Тютюн” на Димитър Димов на трето място в предпочитанията на читателите. Всъщност, с настоящия труд Д. Веселинов систематизира огромна база данни и осветлява един неподозиран аспект в наистина гениалния роман на писателя, спирайки се на многообразието на френскоезичния елемент в романа „Тютюн”.
Поставяйки Д. Димов сред най-авангардните творци на времето си, Д. Веселинов заявява, че го счита за първия европейски пишещ български писател и космополит. До голяма степен, според него, това е постигнато чрез избора на нетипична за българската литература рамка на произведението – действие, протичащо във и извън страната, и чрез вписването на персонажи от различен етнически произход, носещи белезите на европейски и дори отвъдморски култури.
Акцент на изследването са френските термини, понятия, географски и лични имена, както и производните им думи и български аналози, употребени от Д. Димов, който сам е запален франкофон и почитател на френската култура и литература.
При това, франкофонските реминисценции в книгата са разгледани в няколко основни плана – от една страна те са заявени чрез създаването на няколко централни, плътни художествени образа, сред които изпъкват тези на Павел Морев, Ирина, собственика на „Никотиана” – Петър Спиридонов и дъщеря му Мария, Зара, експерта Костов. Наред с тях са щрихирани и по-второстепенни герои, повлияни по един или друг начин от френската култура и възпитание, като Макс Ешкенази, състудентът на Ирина – Бимби, партизанският командир Зафирис.
Интересен детайл, доловен прецизно от автора и доказващ таланта на Д. Димов, е, че голяма част от героите му франкофони са от различна националност – българи, арменци, евреи, сред тях има дори гръцки командир. Подобен творчески подход изисква изключителна компетентност и наблюдателност, с оглед вярното пресъздаване манталитета и употребените от персонажите разговорни и делови чуждоезични фрази.
С подобно предизвикателство Д. Димов се справя със смайваща лекота. Нещо повече – използвайки като рамка преговорите на българските търговци с техните контрагенти от Швейцария, Германия и Франция, в „Тютюн” той улавя черти от бита и поведението както на разнородни социални групи, така и специфики, отличаващи възпитаниците на различни учебни заведения, свързани с изучаването на чужди езици – Софийски университет, швейцарски колежи, дори прочутия Робърт колеж в Цариград.
Според Д. Веселинов, за подобен проникновен и точен поглед несъмнено спомагат собствените пътувания на Д. Димов, посещавал през 1943 г. Париж, чел в оригинал множество класически и съвременни френски автори, както и стремежът му за опознаване на историята и географията на посочените страни, но и нещо много по-съществено. Подобно на Жул Верни и особено на Джон Ъпдайк в романа му „Бразилия”, успял сякаш да „фотографира” и най-малките детайли в природата и характеристиките на Сан Паоло и на бита на местните хора в провинцията на страната, Д. Димов с невероятно майсторство съумява да открои специфични детайли на разговорите, културата и манталитета на персонажите си.
Принос на настоящото изследване е подробният анализ на използваните в романа „Тютюн” думи от френски произход, както и прегледът на различните редакции – първоначалния текст от 1951 и преработеното от Д. Димов, редактирано издание от 1953 г. Както е известно, след негативните реакции на множество български писатели – П. Зарев, Ст. Ц. Даскалов, и на литературната критика изобщо, Д. Димов преработва не само отделни части и персонажи на произведението си, но извършва и редица стилови промени в романа „Тютюн”.
Често обвиняван в претенциозно, маниерно, нетипично за българските литературни традиции писане, той съумява с огромен труд, на места – проявявайки несъмнен хумор, на други – с изпускане на дразнещите тогавашните цензори и псевдолитературни корифеи чуждици, да запази невероятната атмосфера на романа, без при това ни най-малко да пострадат сюжетната линия и внушенията му. Например, една от замените – на термина „декласиран”, използван за цивилните разузнавачи, с които били пълни участъците, след редакция става будещото неминуема усмивка „покварени”, с което Д. Димов, с тънък хумор, проявява собствената си позиция, а фразата звучи по следния начин: „Участъците гъмжаха от скъпо платени цивилни разузнавачи – покварени типове, алкохолици и развратници, чието единствено занимание беше да обвиняват хората в комунизъм, да ги арестуват и изтезават незаконно. Полицаи ли бяха това?”. С тази уж невинно подхвърлена реплика след поправката авторът демонстрира негативизма си към цензурата в един по-общ, политически план – като пречка пред свободомислието, чиято жертва става, уви, и самият творец.
Димитър Веселинов се прекланя пред финеса и майсторството на твореца да остане верен на себе си и да преодолее по виртуозен начин изкуствените пречки, създадени от критиците му. Той откроява в рубрика редакция извършените от автора промени – къде повече, къде по-малко козметични. Същевременно, чрез цитати, предава новия начин, по който звучат фразите след преработката им. Този всъщност мащабен и твърде трудоемък каталог съставлява основната ценност на книгата. Следвайки го, читателят успява не само да се ориентира в корекциите и несъмнения талант на Д. Димов, сътворяващ на места чудеса в опита си да се изплъзне от критиките относно прекалената употреба на чуждици. Те свидетелстват и за друг, прелюбопитен феномен – а именно, как голяма част от „низвергнатите” по това време френски термини с течение на времето са се вплели и са станали част от съвременния език – например думи като кариера, резигнация, контрол над труда, аванс, патронаж, делови мъж, неефикасен, воал и др. не само не дразнят слуха, но сякаш е невъзможно употребата им да се замени с други думи. Този факт свидетелства не само за прецизността, но и за далновидността на Д. Димов към езика, както и за способност, характерна за малцина избраници и езикови таланти – да предвидят и да вкарат в употреба думи и словесни форми, водещи до неговото обогатяване и нюансиране.
Предложените от Д. Веселинов корекции на думи и фрази свидетелстват и за друг, твърде интересен феномен. Те доказват отговорността на Д. Димов към езика и неговата самокритичност – при извършването на редакцията на романа през 1953 г. Д. Димов сам търси и се отказва от някои използвани нетипични думи с френски корен – така например, в книгата са посочени камуфлирам, авансирам, апелирам, контра-оферта, блазиран и др., за които писателят успява да намери наистина по-точни български аналози.
Същевременно, Д. Веселинов разкрива множеството стилови и синтактични промени на автора, принуден заради натиска на цензурата да извърши и немалко радикални редакции – в старанието си да съхрани целостта и красотата на фразата, той не само заменял думите с чужд (френски) корен с българските им еквиваленти, но на места променял цялостно фразата. При това прибягвал до пропускане на определени думи, или правел по-сложни фразеологични трансформации, от които в дадени случаи сериозно пострадва плътността на персонажите му в романа. Такъв е например пропускът на думата „одалиска”, използвана от автора за щрихиране образа на любовницата на Спиридонов – Зара. Макар да е дума, наистина рядко срещана в българската литература, в конкретния контекст, употребена заедно с прилагателните „мургаво, бедуинско лице”, тя придава изключителна индивидуалност на героинята. Аналогичен е примерът с подмяната на вече придобилата масова употреба дума „комплимент” с доста по-неточната „ласкателство”. Особено шокира обаче, замяната на израза „пикантни жени”, изпълнен с колорит, с по-елементарното и непокриващо го смислово като еквивалент прилагателно „съблазнителни”.
В края на книгата, авторът е приложил списък с използваните в романа „Тютюн” френскоезични изрази, както и подробен каталог с употребени в романа географски понятия и забележителности от френски произход. С детайлния си и добросъвестен лингвистичен прочит на книгата „Тютюн” Д. Веселинов дава сериозен тласък в развитието на една все още недостатъчно разработена сфера на литературните анализи – лингвистични проучвания на произведенията на класическата българска литература. С това смело начинание същевременно той заявява искрения си пиетет към словото и уникалния стил на Димитър Димов.
Димитър Веселинов. Френската лексика в романа “Тютюн”. Издателство “Сиела”, София, 2009 г.
