БОЖУР
БОЖУР
Аз съм цъфнал от рани божур –
пия късо от твоята ваза.
Слънце пада по мен в контражур
и със блясъка свой ме наказва.
Доморасъл живот, преброен
с часовете на празната стая.
Някой ден ще съм тъй уморен,
че водата едва ще позная.
Ще посипя листец до цветец
в пепелника, в настолната книга.
Изхвърли ме, мой късен четец –
бях със теб само миг, но ми стига.
Ти измий слепотата след мен,
нека блесне отново кристала.
Аз не искам да бъдеш сломен
от утайката, мене побрала.
ХОРОТО НА ГЛАДНАТА МЕЧКА
Приижда зима – с ноздри я долавям –
привлича ме дълбоката бърлога
за сън без глад, без студ и изнемога –
в блаженство искам да изпосталявам.
За шията ме тегли мечкадарят.
На бавна жар ме кара да играя –
мегданът се разпъва чак до края
от смях и плач, които ме прогарят.
Аз болка помня и синджира мятам,
завъртам се – та здраво да дрънчи
с дайретата пред хорските очи,
разпръснали човешкия ми атом.
Къде да ида? С кой табор да скитам
за бучка захар и една похвала?
И докога – все гладна като хала –
ще тропам, даже в нов, рапиран ритъм?
Бриджит Бардо да чакам ми остава –
да хвърли тежки SOS-пари.
И мечкадарят да ме умори
от бесни танци в лудата държава.
ЖИВОТЪТ НА ЛЕТЯЩИТЕ КОНЕ
Тъй, както гледам, ще се мре
в неверие в самото време,
което конски гръб пере
с откоси реже сбруя, стреме.
Ездачите ще се спасят.
По сипея ще се катурнат,
ала конете ще цъфтят –
бодили в непристъпна урва.
Там, в немота, в самото нищо
ще бият екотни глави
и на талази ще отприщват
въпроси, викове, мълви.
И ще се хряскат – кон след кон –
след всеки опит за летене
не в окопитен небосклон,
а в огнедишащите вени.
А залезният хоризонт
ще галопира с тромб към дроба.
Самото слънце ще е фронт
на мрака, който ни заробва.
Тъй, както гледам, ще се мре.
Ще бъде вихрогонно скоро.
Дано пак Черното море
да ме изплиска от позора.
Ще дойдат други времена,
нов кон в бодила да се пръкне –
с криле от стари стремена,
преяздили и Рай и Пъкло.
ДУХОВЕН ГУЛАГ
Небесата ги няма.
Има пиле на грил.
За закуска, обяд и вечеря.
Но пък бавният шиш е горещо унил.
Аз горя.
И сибирски треперя.
И мечтая за друго –
за далечен ГУЛАГ
с необятна, замръзнала пустош.
Там да стъпя,
макар и с един свестен крак,
сприя спомени волно да слушам.
Но се свърши.
Уви. Падна старият ред.
Днес съм в себе си злостно заточена.
През решетки и пранги на безсилен куплет
още дишам –
през болка, безсрочно.
Дишам в правилен ред.
Кърша сетен инат.
И умирам за обич –
за тази
невъзможна идея сред полярния свят,
оцелял в свободата да мрази.
