Николай Искъров

ИСКАМ ДА СЪМ НЕГЪР

Искам да съм негър, негър в Алабама.
Негър, негър, негър в щата Алабама.
Само че не мога – беше бяла мама,
татко гузно каза: „Във рода ни няма…”

Бяло, бяло семе в костите ми дреме –
в героично време, в братята по племе.
Щур късмет извадих – беличка държава,
беличка държава, звездочела врява.

Все за своя сметка пях и пих – улисан.
И по цели нощи питах: Чий съм? Чий съм?
Ваш съм, думи нямам – негърчето, дето
тъжно ви намига денем през пердето.

Черната овчица в ангелското стадо –
лани от небето паднах. Още падам.
Ще се разпилеят белите ми кости –
няма го злодеят. А народът пости.

От небето тъмно капеха звездите.
Взираха се в гладни, взираха се в сити.
И от черна завист пукаха сърцата –
толкова сърцата, толкова позната.

Паметник не искам от Карарски мрамор.
Искам да съм негър в щата Алабама.
С белната усмивка щедро да ви лъжа:
колко съм нещастен, колко съм ви длъжен.

1988 г.

* * *

Следобедът – бездарно светъл – сияеше от три до пет.
Приятелите ми – поетите – наляха отлежал мискет.
Щастливи бяхме, бяхме щедри. Със спици лъскави край нас
оранжеви велосипеди кръжаха в този ранен час.
Безшумно се прибра морето, брегът притихна и за миг
се чу – далеч от вековете – над Троя гибелния вик.

Лежеше ленено небето от опаката си страна.
По тротоара в унес мина най-съвършената жена.
Не я изпрати никой с поглед, сега ще потвърдя пред вас.
След равнодушните й форми вървяха юноши в захлас.
Летяха летни хекзаметри с размах антично величав.
Посипваха над домовете античен прах, античен гняв.

* * *

За празника звънлив на детството сега аз мога да разкажа:
подскачаха самотни ноти – врабците гладни по паважа…
От сутрин яхваше съседът със ярост бирената каса
и пъшкаше акордеонът – четиридесет и осем бяса.
Как свиреше – до днес не зная, – но хлипаше жена му скришом
и капеха на двора дълго червивите презрели вишни.
Тя можеше да бъде здрава, деца да му роди дузина,
а бързаше сега, че трябва да свърши повече – до зима.
Дордето слънцето се блъсне във хоризонта с вик далечен,
денят препускаше стремглаво и помня аз дъха му речен –
как нажежаваше градчето, инстинктите му как топеше
и то се къпеше без милост във липов цвят и въздух грешен.
Повярвайте ми, още чувам на гладните врабци протеста…
Но гръмваше насред площада излъскан градският оркестър
и се завърташе със сила светът, забравяше за рака,
че мъртвите са още топли, че нас такава участ чака.

БАРАБАНЪТ

Кух е барабанът – на мен се доверете…
А бяха времена, когато имах страх
от тропота зловещ. Ти, мъничък поете,
къде, за бога, тичаш във облаци от прах?
Какво ще съобщи търкалящият тътен,
от дълбините нейде подгонил мрачна вест?
Залости мама с ярост вратата откъм пътя,
а татко изсумтя и не продума днес…

Как приближава тежко синкопният му ритъм –
след миг ще се покаже от ъгъла – голям!
Треперя от възхита, кого? кого? да питам –
защото ще потъна до раменете в срам.
Мъжете се споглеждат: не е, не е на празник –
кларнет не се извива и гайда не ручи.
Не бях видял очи от самота по-празни,
но виждал ли е някой по-хубави очи!

Сега със нож в ръката посягам да разчупя
на късото си детство мита необясним.
Ще го разпоря с удар, ще го изследвам с лупа,
духа му ще натиря към хоризонта син!
Но кух е барабанът, ви казвам, и недейте
очаква да ви вдигне гръмовният му бас!
Аз не загубих нищо. Захвърлих го аз нейде.
Скрих ножа на тавана и плаках. Но без глас.

* * *

Признавам: краят беше друг, но лудият нали остана
да свири на перо от лук по цели нощи на тавана.
Така жестоки в своя бяс – подгонен звяр от нас привечер…
Презирам се за този час – противно пещерно човече!
И аз сред тях, по-настървен – свирепа глутница хлапета –
опиянен, опиянен – познах триумфа на успеха!…
Кому доказвах, че съм смел? Излишна храбростта ми беше.
Кънтеше смях със дъх на хмел, но лудият не беше смешен.
И той дете, и аз дете. И двамата с високо чело.
Не знаех – баба ми плете за него тази дюс-фланела.
А той мълчеше озарен, загледан в стъпките си боси.
От скука – онзи летен ден – аз взех венеца му от рози…
Разтърси нечовешки хрип площада – до небето строго.
До днеска бягах и се крих от тежката ръка на бога.
Не мога повече, разбрах душата си опустошена.
Аз нося детския си грях – пребийте с камъни кретена!
Признавам: краят е нелеп, щом вик изпъва мойта шия.
Сега замерват точно мен. И не с костилки от кайсия…

* * *

Големите гърди на лунатичката
изгряваха във полунощ над двора.
Звездите във нозете й се свличаха,
посипваха балкона чак до горе.
От срам и болка, и уплаха
притихвах там и без да дишам,
подпирах на съседа стряхата –
самотен, глупав и излишен.
О, как се молех аз за нея,
треперех цял, от студ пронизан!
Не подозирах, че живея,
спасен от бялата й риза…
И със омекнали колене
до днес я чакам и немея –
ще мине сутринта край мене,
ще мине и ще се разсмее.

БАЛАДА ЗА КУЧЕТА – 1962

Помня: въздухът мокър лепнеше по косите ни.
Те вървяха покорно – доверчиви и сити.
Покрай селото сгушено, в долчинката престъргана
от бодили изсъхнали, се озърнаха първите.
Те не лаеха, вярвайте, а стопаните мълком
о железния прът ги завързваха дълго,
и по косъма галеха под звъна на синджирите,
и ръмеше отгоре ни, без да мисли за спиране.

После пуснаха тока – като удар премина –
оттогава те мразя, електричество синьо!
Сред кълбото неистово на секундата къса
ти, приятелю мой, как успя да се скъсаш
и езика настъпвайки, да се втурнеш към хълма,
но те чакаха горе със двуцевките пълни.
Ах, душата ми детска полетя, без да пита,
да догони живота сред звъна на сачмите,
под дъжда безпощаден от горящо олово –
по-далече от мене и със тебе отново!
Аз разбрах: свободата в тази дълга минута
(още малко, момчето ми!) тук наблизо се лута…

И прегърнати двете, полетяха душите ни.
Беше кратко и хубаво – иска ли питане.

ПЛАШИЛОТО

Тъй щедра е съдбата понякога… Защото
аз участ по-достойна до днес не съм видял.
Самотен инвалид, под слънцето жестоко,
ти носиш – чест и слава! – мундира избелял.

Защо стоиш, без друго, обрано лозе пазиш –
във битки недостойни душата си калил?
Пак гладните врабци прииждат на талази,
а колко пъти с тях, до смърт, не си се бил?

От хоризонта дъхав задават се недели
и ти ще бъдеш, зная, позорно повален.
Несправедливост горда… И питам се: не е ли
за радости по-други животът отреден?

Наистина, напразно геройство те обзема,
мой храбър доброволец, в изгубена война!
Ти трябва да захвърлиш куртката зелена
за генералски жезъл, по-просто – за жена!

Тъй както още вчера димящата й пазва
се вдигаше високо – до раменете чак,
а ти със стон любовен – от завист ти го казвам
едва не падна ничком, прекършил дървен крак.

И колко още стъпки ще минат покрай тебе,
между небето голо и голите лозя!
Да ти призная, брат, не помня колко време –
самотен инвалид – и аз така вися…

И АЗ

И беше сладък този залък, по-чист от нафора той бе –
ти беше сам, ти беше малък под свечереното небе.
И ти – покрай реката тичаш със мокри от дъжда коси.
Луната с цвят апоплектичен загадъчно над теб виси.
Как светеха петите боси, там, в лепкавия юлски мрак!
Любовен стон на млади косове – ранен от свирката на влак…
Жените влизаха в реката със хълбоци от свян и грях…
Аз чувам още този кратък – мъчително-ликуващ смях!
И нажежени до полуда, прекрасно неми и сами
очаквахме да стане чудо – проклятие да заръми
върху блестящите им плещи – да се разсипе този свят,
но над телата им горещи кълбеше пара с дъх на хляб.

Ах, беше сладък този залък, от нафора по-сладък бе.
Защо не си останах малък под свечереното небе!

ВАЛИ

Валеше стар, валеше мъдър и нескончаем топъл сняг.
И аз не можех да не бъда най-влюбеният между тях.
Приятели за вино имам със носталгични гласове.
Звъняха чашите ни зиме и лете, как звънтяха те!
С току изпрани, пълни ризи – в часа опалов и сами,
жени минаваха наблизо, но кой ти гледа за жени…

И бях щастлив, не бях момчето с перчем на клечки и игли.
Телата ни невинно светеха, до днес от ужас ме боли,
и аз се взирах към небето с очи големи и добри –
наистина, видях ги! – светеха, над нас дори, над нас дори!
Валеше стар, валеше мъдър и нескончаем топъл сняг,
валеше той – оттук до ъгъла… А по-нататък – не видях.

* * *

Аз зная: нощем съдията не спи от ужас вледенен.
В леглото мокър се премята, пресява късия си ден.
Той иска справедлив да бъде и в този час, дори насън!
А трополи живота мъдър – жесток отвътре, весел вън.
И вдига уморен клепачи. Конякът в чашата звъни –
звезда на дъното й плаче, луната мига отстрани.
Бутилката ще свърши скоро. Два луминала – с алчен жест!
Пристигай, полусмърт, отгоре, като знамение – във шест!
Дори убиец да почука – би го прегърнал той без срам.
Не мина никой днес оттука. Остана съдията сам…
И шепнат прашните пердета, и лае вяло нейде пес…
За съдията не се сети затворникът, излязъл днес.
Той в кръчмата пак чупи чаши. Пий свободата до минута!
И спи – от нищо не се плаши сега – на келнерката в скута.

КЪСНО Е

Да бягаме, да бягаме, да бягаме далече,
да бягаме, приятели, кой пръв това изрече:
от снимките албумни, семейно пожълтели,
от драмите домашни с припадъци несмели,
как кротко се превръщаме в най-нежните палачи –
жените ни напразно във шепите си плачат;
да бягаме (но днес е тъй мокър тротоара)
от чашата, на дъното с мечта за изневяра,
защото тази нощ е единствено възможно,
а ти си сам на себе си във този град заложник,
във този дъжд старинен… Флейтист един минава,
под уличните лампи брадата си развява –
край цинкови олуци – сега тръби на орган –
и свети на ревера му лист златен. Вместо орден…

ГЕОРГИКА

Величествен пастирът покрай линията
стадото прибира.
Към залеза – със издължени сенки,
сподиряна от прахоляк златист – процесията
слиза…
С глави, помътени от обедния пек, овцете мъдро
кимат
и дълго подир тях се губи
влудяващият мирис на треви горчиви, мляко и
умора…
Прекрасно е, че вятърът разнася през граници
държавни
това вечерно време!…
Връхлита блестящият експрес на сънищата
летни,
но армията от щурци – тъй упоена в цветните
градини –
запява пак,
люлее се над стихващ лай и мрак ленив…
Прекрасно е сред избуялата коприва –
пронизва звезден хлад сърцето детско,
дъхът ми само поклаща парливите стебла
наоколо –
напразно чакам
да се изпълни от хоризонт до хоризонт
мастиления свод
с тревожните сигнали на тази малка, трептяща
точка горе
или поне
с покрусения вик на мама –
преливащ
от нежност, разкаяние и болка…

* * *

До днес не мога да повярвам, че пясъкът е моето начало…
Нима вълната е облизала с език студен на раменете ми седефа?
С душа, надвесена от моста, надничам в отражението бяло –
това не е, си мисли тя, на моите криле релефа.
Защото вчера полетът ми беше друг, а не надолу –
летят над мене птици и не зная аз какви са –
навярно там, високо в синьото, и мургаво, и голо
ще се откъсне тялото ми с писък…
Ще заблести със вчерашно сияние – по-страшно,
ще свие колене и въздух ще изпълни пак гърдите,
и всеки сам със себе си ще бъде,
                                        за да не види
                                                  как петите прашни
като помътени очи в зеленото политат…