СПОМЕН ЗА НИКОЛАЙ ИСКЪРОВ
Беше някъде в началото на 80-те. С поета Христо Банковски пиехме червено вино в “Дълбок зимник”, когато на масата ни седна непознат младеж. Поръча си водка, после разтвори дебела книга и започна да записва нещо в нея. “Ти да не ни шпионираш?” – в неговия си стил запита Христо. “Да!” – не се притесни младежът и побутна към нас книгата. Заглавието бе свързано с наказателното право, вероятно учебник. Титулките бяха запълнени с куплети, върху белите полета около много от страниците бяха разхвърляни строфи.
Така се запознах с Николай Искъров. Разговаряхме за сладката гибел на мравките под нас, за песните, които предстои да изпеем, и за съвместимостта между поезията и правото, разговаряхме за гладните идеалисти, а когато “наляхме” глави и се заслушахме в стъпките си сред нощния град, вече бяхме приятели. Животът се опита да постави между нас разстоянието от София до Бургас, но ние скъсявахме непрекъснато разстоянието; показвахме си нови стихове, критикарствахме се добронамерено, а после ритуално се напивахме.
Николай беше поет до дъното на душата си. Музата идваше при него по всяко време – със сутрешното кафе или по време на нощните хипарски бдения, с предобедните спорове в дружеството на писателите в Бургас, на което бе председател, насред пледоариите му като прокурор в Районната прокуратура или по време на разходка с жена си Красимира и децата им Искър и Мила. За себе си говореше (и пишеше) с чувство за самоирония, че е пещерно човече, че “сее вятър и жъне бури”, “джуджее великанът”, че е надживял Голгота, че е вкусил гетсимански плод, че се е къпал в небесата и се е хранил с ветрове, а също: “Имам с тебе сметки да разчиствам, авторе на тези редове!” Светът около него е изморен и прелива от “възторг и горест, шемет и позор” (“Освен ако животът е чудесен”), “от нежност, разкаяние и болка” (“Георгика”), човекът е разпънат сред “протоколен мрак” и “храбра нищета”, а хоризонтът е “сгушен под крило на пеперуда”; над стиховете му вали дъжд с “далечен мирис на коприва” и дъждът е “скитникът на душата му”. Поетичният взор на Николай Искъров се рее над жадни самодиви и паунови пера, пламтящи устни и горчиви мъгли, скитници с крака огромни, молитви и одухотворени твари. Поетът пее: “Ще дойде вятър. Ще разпръсне дните. / И в сенките на старите смокини / душата ми на пръсти ще премине / под шепота уплашен на звездите.” (“И ангели със кадифени нокти”), съчувства: “Аз разбрах: свободата в тази дълга минута / (още малко, момчето ми!) тук наблизо се лута!” (“Балада за кучета – 1962”), танцува: “Гладни за щастие – до смърт!” (“Блус в зелено”), плаче: “…в душата си – жестока бездна – с един александрийски фар…” (“Прелитане на питомни патици”).
Помня как се “кефехме” на хитовия му текст “Искам да съм негър”, а когато Пламен Ставрев написа музиката на популярната песен по тези стихове на Николай, как припявахме в “Бамбука” (бохемски бяха времената) стремежа си към промяна.
Помня и друго. Лятото на 2001-ва. Някъде около къмпинг “Чайка”, близо до Обзор, колата на Николай “Фиат-Регата” се блъска в автоцистерна, пълна с керосин. Николай и съпругата му Красимира загиват. Когато осмислихме тъжната вест, няколко от приятелите му се събрахме, “отсипахме” по капка за памет, а един от нас прошепна: “Искам да съм негър в щата Алабама…”
