БЮРОКРАТ ПО ЗАПАДЕН ОБРАЗЕЦ
(Авторът държи да подчертае, че всички герои в този фейлетон са измислени. Ако някой се припознае в тях, то си остава за негова сметка).
Има бюрократи по нашенски, ориенталски образец: крадливи, рушветчии, нахални и мързеливи. На работа употребяват най-често думите: „Елате утре!”. Те са мазни с вас, когато ръцете ви са пълни, но ви отпращат надуто, ако сте парцалив и с пробити обувки. Времето за тях няма значение: днес, утре или след пет години? Безразлично, важното е „да се върши работа”.
Нашият герой обаче е бюрократ по западен образец: т.е. не краде (когато няма какво), не е мързелив (извън работното време), не е нахален (със себе си) и не е бъбрив (когато е сам). За разлика от други, които трудно се присаждат на чужда среда, той още като дойде тук, стъпи на краката си, огледа се и всички си рекоха: този човек тук се е родил и тук ще мре!
Бяхме четирима неразделни приятели: бюрократът по западен образец, Бичето, Банката и наша милост. Живяхме си ние дълго време така, търпяхме се, карахме се, но един ден Бичето взе, че се спомина. Не умря от синя пъпка, както това ставаше някога, не го удари и камион, макар че често си попийваше като нашенец през зимните празници. Не! Чисто и просто, умря си! Ех, рекохме си ние, всички сме гости на тая земя, кой по-рано, кой по-късно – все там ще идем. А сега да погребем Бичето, както му е редът. Затова решихме, че заслужава един голям венец от червени и бели рози, с надпис от името на компанията. Скъпичко ще ни излезе, но пък няма всеки ден да заравяме смъртник, я!
Тръгнахме двамата с Банката да съобщим на бюрократа по западен образец тъжната новина. Тук бюрократ, там бюрократ – най-подир го сгащихме в кафенето. Имаше важна среща по освобождението на българския народ.
Рекохме му:
- Тъй и тъй, спомина се…
А той:
- Как ще се спомине, ние не сме гласували, нямаме и протокол! – Бързо се поправи: – Че баш днеска ли намери, в събота следобед!
Как да е, измъкнахме го от кафенето и тръгнахме да изберем венец за Бичето. Обиколихме целия квартал, но венец не можахме да намерим. Качихме се на метрото и отидохме в друг квартал. Бре, на този розите били повяхнали, вторият не ни е симпатичен, третият взе да ни дава съвети как да наредим цветята! („Простак, той ще ни учи! Ние политически емигранти ли сме или що?”) И така, денят свърши и трябваше да се прибираме. Нашият герой имаше принципи: той не си лягаше по-късно от 8 ч. вечерта. Ето защо оставихме венеца за другия ден.
На сутринта пристигнахме в 10 ч. в квартирата му. По-рано не можехме да отидем, защото нашият герой по принцип никога не става по тъмно (вероятно от страх да не се блъсне в някой стълб). Тръгнахме пак по цветарите, бре нови истории, бре нови кавги – и този ден си отиде. На третия ден обаче избрахме венеца: хубав, голям, че да се радва Бичето в гроба. Запътихме се тържествено към дома му, наложихме погребалните физиономии, извадихме кърпички и се приготвихме да го ожалим, както подобава за близък приятел.
Беше понеделник следобед.
Качихме се ние бавно по стълбите, строени в две редици, и бутнахме вратата. Бичето го няма! Лятно време беше и тялото му започнало да се разлага, та властите решили да го погребат без нас.
Че като се разлюти нашият бюрократ, че като се разпени! Е, мил ни беше на всички, но пък и хората бяха прави. Да си бяхме избрали венец още в събота, та да си го погребем като хората!
Има бюрократи по нашенски, ориенталски образец: крадливи, рушветчии и мързеливи. Но бюрократите по западен образец са триж по-опасни. Те се присаждат с една необяснима лекота към всяка нова почва и вземат веднага чертите (най-вече лошите) на заобикалящата ги среда. Стават надути, надменни, техен блян е да подражават във всичко на местните хора и се срамуват от произхода си. И от чеда на обикновени български селяни, те стават потомци на български боляри, говорят изкълчено български език и още по-изкълчено езика на страната, в която са отседнали, всяка българска проява в емиграция за тях става безсмислена и безцелна. И много скоро се затварят в своето малко, лично щастие, което им става върховна цел, мечта в живота и всичко.
- България? – казва бюрократът по западен образец, – какво е тя за мене? Вярно е, че съм се родил там, но трябва ли непременно да умра пак там? Не е ли все едно навсякъде, не грее ли и тук, и там слънце?…
Иначе казано, интернационалисти. Но в лошия смисъл на думата. Защото не може да бъде добър интернационалист онзи, който не обича собствената си страна.
Бюрократи…
Да ви кажа ли, аз и днес си предпочитам нашенските, ориенталските бюрократи, пред западните.
1959 г.
