Христо Ганов

* * *

Не, не е сън…
                    Някъде, някъде, някъде
има гора без дървета. Звездите
без небе над нея. И тишината,
която свети.
                    Всяка нощ
                    се втурвам
по нейните несъществуващи пътеки. Клоните
ме шибат яростно по гърдите,
листата разкъсват лицето ми, вятърът,
който не съществува,
ме дърпа неумолимо назад
в безкрайната гора,
където няма дървета…
                    Там
– в пространството и времето на тази гора –
виждам улици без гласове, самотни градини,
онемели телефони, къщи без хора;
белите страници на книгите в библиотеките,
които аз трябва да изпиша до последния лист.
Не, не е сън…
                    Ето ги
онези звезди без небе,
онзи въздух без птици и вятър. И
ми е много трудно да живея така. Не,
не е сън – повярвайте – има
такава гора. И аз тръгвам
буден
дълбоко
в нея. И вярвам. И вървя. И вървя.

Защото трябва да я населя.