Валери Станков

ТИ

Ти си тънкият звън на капчуци.
Ти си ситна росица в треви.
Твоят смях вдига в мен революции.
Твоят поглед в мен птици лови.
Аз те гледам – и дишам поезии –
и те следвам – кошута в гори.
Не коси – водопадът Замбези
тръска грива над мен призори.
Ти за песен небето разтвори.
Стори мене на песен дори.
Ринах трийсетгодишни обори,
за да дойдеш на ясни зари.
Ангел в Рая ли си? Или в Ада
ти си малкото дяволче Фют?
Аз пред теб съм безсилен – и падам
в твоя сън,
в твоя стих,
в твоя скут.

ДА МОЖЕХ

Да можех да те събера,
тъй както шепа речен пясък,
тъй както птичите пера
на жерав, отлетял със крясък,
тъй както малкото момче
прикътва бръмбарчето в длани
и гушка в пазвата врабче
от ветрове неоседлани,
тъй както щъркелът гнездо
над жиците със клонки вие,
да можех да ти вдигна дом
и в него да живеем ние,
да можех да ти кажа спри,
не си отивай – там е бездна…
Сърна в безименни гори,
нима и ти от мен изчезна?
Тъй както онзи старец бял
свят съгради за седем дена,
да можех, щях от шепа кал
да сътворя за теб Вселена.

В ЗЕМЯТА НА СМЪЛЧАНИТЕ ЧЕШМИ

В земята на смълчаните чешми
аз хлътвам в старините си блажени.
Ведра не носят белите моми,
дъх не смаляват в храстите ергени.
Вода ли бликне, хлътва след това –
след сватби, кръщенета, подир помен.
И няма птици – само синева,
в която ти ми идеш – сън и спомен.
До извора от жажда да умра,
край твоята пътека ще заничам –
и ще разплисквам двете ти ведра
и шепата светулки в твоя кичур.
Пропуснах да ти бъда мъж жених.
И тръгвам подир слънцето на рида.
Но в светъл сън водите ти напих –
и чист от този свят ще си отида.

ГОСПОД БОГ ЗА ЛЮБОВ НИ СПАСИ

Ако лошото с мене се случи,
запомнете ме само с едно –
бях ви песенен ромол на ручей,
съсък тих на ветрец из сено,
вълчи вой под кравай-месечина,
детско писъче, смях на момче,
мъж от Бога, омесен от глина,
спастрил в пазвата зимно щурче,
мах на птичи криле в необята,
вятър, сурнал баири по гръб,
песен бях – не за слава и плата,
ръбест стих, неотлят по калъп,
дъжд-синчец в лятна утрин на двора,
минзухар в топъл кичур коси.
Ако нейде отвъд пак сме хора,
значи Бог за любов ни спаси.

ЛЮБОВТА СИ ОТИДЕ

И лятото,
и есента,
и аз от теб ще си отида.
Ще зъзнеш сам-сама в света –
светулчица в гора на рида,
глухарче със душица-пух,
която подир миг ще литне,
и ще ти ида – кротък дух –
приел си ориста на скитник.
Принцеса в дрипаво поле,
развяла роклица от лешник,
по-ледени от крем брюле,
ще ти нагарчат дни зловещи,
а в нощи, речени за сън,
ще чепкаш сънища и спомен.
За нас не би камбанен звън –
нито на сватба, ни за помен.
Стоя като пред смъртен ров
и на пръстта се свличам ничком.
Отиде си една любов,
а с нея си отиде
всичко.

СПОМЕН ЗА ЕДНА СВЯТА НОЩ

Разстели ми предишни животи, полюлей ме из дрипави небеса,
през които с теб никога няма да минем – сега ни е истински.
Насочи ми дланта – нека благо да милна прекрасната твоя коса,
да я сейна на пазвица – треволяци, акации, меко разлистени.

Разкажи ми за всичко – от моминския дъх на лале и зюмбюл –
до проклетия изстрел, свалил те в нозете ми в полет – кошута.
Ще захапя коприната, ще горчи от прахта твоят път към Мосул,
само тъй ти се струва, че това съм го чул, моя мъко нечута.

Ще те питам за юнския дъжд, за мъжа, който вчера ти подари
разлюляно сукманче, коланче, чорапки, синци и блузка ликра,
но така не се пъхна с детето ти ни веднъж в Ягодинските пещери,
просто мина през теб – степен вой на чакал, вълк през тиха гора,

за снега, за Гренландиите, за айсбергите, по които премина сама –
трепетликово треволяче, вкопчило корен и нокти в паст на ледник.
Ех, погледай ме, моя надвесена есенна песен, вита ресница в асма,
нека в мен се топят вкоравени на полкове и на армии редници.

Изплачи – не говееш до гроб пред свекърва и свекър – невяста.
Пустини вървях, вих молебен по требника не за дъжд – за порой.
Аз съм светлият мъж, ще те пия до бели зори, говори ми несвястна,
ще се моля на Бога –
ако съмна до теб,
да съм твой.

ВЪЛЧА ВСЕЛЕНА

Като вълк единак аз към теб все живях – на пусия.
Прекосих връх и дол, вих в ушите на глухия свят.
Беше студ – да го цепиш, да го режеш и кълцаш с бичкия.
И те нямаше нийде, сякаш слизах по ледник, не в град.
В безпределите вих – сринах седем по девет луни.
И на вълчия сняг се подписах със кървава лапа.
С вълчи вой върху рида си проводих щастливите дни.
И се срутвах в съня – като в глетчер – нацепен и грапав.
А когато по изгрев се събуждах в гнездо на оси,
вече спрях да се питам – още, Господи, ти ли си Господ?
Ако знам, че те има – даже сенчица птича да си –
аз към теб ще разместя и планетите
в празния Космос.

ТАТУИРОВКА

Нарисувай ми хилядолетните облаци – тръгнали пепелища хаос и прах.
Нарисувай ми сгромолясването на кулата в Пиза, на Вавилонската кула,
сриването на Тадж Махал, на всички дворци по света – мен така ме е страх,
така ме е страх, че си мислиш за мен –
тоя уж е поет, ама е кръгла нула.

Тъй съм беден, че мога единствено да ти напиша дълго писмо на брега
със тръстикова клечка, със ситнежа на чайките, с късо парче от бамбуче.
И да чакам на пясъка до идното лято – или вече дори сам не знам до кога
да пристигнеш при мен – да не вия стиховете си –
натирено в зимата куче.

Нека бъде илюзия – нарисувай ми кораб, летящи холандци и къща с платна,
полетяла през светлия вятър – щом е кич, нека бъде поне в светлорозово.
Аз се моля на Бога ей тъй – казвам – Боже, прати ми я тази прекрасна Жена!
Ако нийде не я намериш из Рая, татуирай ми я
на големия и на малкия мозък.

СТИХОТВОРЕНИЕ, НАПИСАНО С КЛЕЧКА НА ПЛАЖА В АХТОПОЛ

От днес морето няма да е същото
и няма да са същите тръстиките,
и слънцето, което гали къщите,
навярно ще е тръгнало наникъде.
Ще се намяташ с бризовете дрипави
и ще вървиш сред рой благоприличия,
и уж са твои есенните припеци,
но ти ще си сама и страшно ничия.
Не ни достигна стих ли, обич, време ли,
или мълва – зловеща жар – погреба ни,
че стена нощем с бурите, с мелтемите
и къртя с кикот изгревите сребърни.
Не преброих под залезите сринати
каквото ми остана от животеца.
Ужасно е да бъдеш влюбен винаги –
като висене в примка за самотници.