ЛИРИКАТА НА СЛАВЧО КРАСИНСКИ
Славчо Красински е сред незаслужено забравените и пренебрегвани големи български лирици. За това имаше обясними причини, свързани с биографията на този забележителен поет, който трябва да заеме полагащото му се място и да получи достойната оценка, която заслужава със своето значимо творчество.
Славчо Красински издава първата си поетична книга „Вистрел”, когато е само на двадесет години /1929 г./. Следват „Пролетен гост” /1933 г./ и „Зелени облаци” /1939 г./. Но… идва 9 септември 1944 година и Славчо Красински е зачертан като творец и забравен. Макар че той е с „леви” убеждения и в стихосбирките му ще прочетем и стихове с остра социална проблематика, „работнически”, в които има и комунисти, поетът е обявен за ренегат, чужд и враг и тази дамга тегне върху него до смъртта му. А причините за това отношение са биографичните факти, че работи като чиновник в министерството на просветата няколко години преди споменатата дата и че негов кум е проф. Богдан Филов… Само съобразителността на Фани Попова-Мутафова го спасява от съдбата на Райко Алексиев, Йордан Бадев и другите.
След неприятната дата поетът Славчо Красински почти замлъква, не създава нови лирични творби, пише пиеси в стихове, най-известната от които е „Чутна Яна”, творчество за деца. Едва през 1963 година „Български писател” издава негова „Избрана лирика”, която включва творби от трите му поетични книги.
Тъй като предмет на тази студия е лиричното творчество на Славчо Красински, ще се спрем основно на поезията му.
Славчо Красински стои донякъде малко необичайно, самотно в нашата поезия. Подобни поети са все по-рядко в съвременната ни лирика. А ни трябват, за да проверяваме чрез стиховете им своята чувствителност и човечност.
Неговите стихове притежават рядка и ярка изразителност и въздействат с художествената си условност и пластика. Поезията му е белязана с оригинални, колоритни и запомнящи се образи, настроения, човешки преживявания и състояния. Художественият свят на Славчо Красински е релефен, ароматен, обагрен. Понякога поезията му е живопис от думи и словесни картини. Гамата на неговия художествен рисунък се движи в широка културна образност – от това, което очите натурално са видели, до забелязаното от вътрешното зрение на поета. Неговите стихотворения са родени от емоцията и сякаш случайно захвърлени самотни мигове сред Вселената, пространството и времето, които очакват своя откривател, който ще ги намери и заговори с тях. Те създават усещането, че поезията стои навсякъде по света и чака своя откривател. Емоцията е толкова кратка, колкото е кратък животът – тебеширено-цветен.
Със своята много сетивна природност и с някакво свръхинтуитивно чувство Славчо Красински успява с необикновена лекота да смеси земното и небесното и да ги превърне накрая в одухотворена и покоряваща лирична материя. Това е неговата чудесна лирична алхимия, от която се появяват изразителни и прекрасни творби.
Като програмно може да се определи стихотворението му „Звучи дълбоко из полето” – първото от „Избрана лирика”. То е от 1927 година:
Звучи дълбоко из полето
най-хубавия стих в света,
стиха на слънцето – поета
на разцъфтялата земя.
Ечат разбойнишки дъбрави,
реки и птици, и цветя
прииждат, пеят, възвестяват
победата на пролетта!
Така и аз в живота влезох
ведно със всички цветове
и тая слънчева поезия
донесох в свойте стихове!
Раззеленелите полета
блестят във моите очи
и върху устните ми свети
меда на чудни младини!
Не слушам критики, ни книги
и всичко ми е все едно
тъй както съм роден, пристигам
по-прост от мирис на сено.
И вашто глупаво приличие
не искам и да знам дори –
сърцето ми в пожар лиричен
гори – и нека изгори!
Това стихотворение разкрива творческата същност на Славчо Красински. Любовта на поета към това занимание го отвежда до онова мечтано за всеки творец състояние, в което авторът, поетът, лирическият Аз се превръща в читател на самия себе си, т.е. смесват се „аз” и „ти”. Усещаме опиянението от сливането с природата. Лиричното му слово е колоритно, емоционално обагрено, с проникновен заряд на мисълта. Тази поезия ни подсказва много неща из битието на автора, тя се отнася до вътрешния му двойник, изчистена е от всякакъв патос, не е регионална, а общочовешка. В българската поезия се появява един прекрасен поет от Есенински тип, който владее до виртуозност словесната живопис. Словесните му пейзажи са чувствени, емоционални, съзерцанието също е сред любимите състояния на тоя поет:
Хладината – нежен шал –
разлюлява тишината
и полъхналият вятър
лее селската душа.
Тихо светлите коси
пръскат капчици от свежест –
приеми мой край безбрежен,
своя неутихнал сън!
/„Над ливадите повя”/
Природата при Славчо Красински е вечност на фона на кратковременния, почти мигновен човешки живот. Неговият лирическият Аз рядко се интересува от сложни метафори и философски обобщения, той предпочита да улавя въздуха в светлооценъчната му плътност:
Нивята прясна свежест дишат,
сияе синьото небе –
живея, радвам се и пиша,
и пиша свойте стихове.
Или пък в „Дохождат чудни часове”:
Дохождат чудни часове
на безпричинна, светла радост
и всеки цъфнал цвят зове
с усмивката на устни млади.
Звънци от пръснати стада
покоя кротко разлюляват,
в полето никаква следа,
в сърцето леко до забрава.
В началото казахме, че Славчо Красински е поет с „леви” убеждения. Но при него знамената и площадите нямат нищо общо с революционната буря, поетът не зове към бунт, а мечтае за естествената промяна на живота чрез доброто към по-добро:
Нейде в здрачните води
пеят селски комунистки
и в небето ниско, ниско
светват летните звезди.
Или пък „Беше май”:
Беше май… знамена… знамена
и заливаше слънце площадите,
ний вървяхме и бодро и радостно
тротоарите пееха с нас.
…
После някъде в бурния град
аз стоях посред речи и плесъци –
с знамената на третата секция
ти премина със клончица цвят.
…
Днес не помня след туй какво бе,
но когато си спомням очите ти,
помня май… знамената… и чистото
засияло от пурпур небе!
Славчо Красински е много различен като поет от Смирненски, Гео Милев, Фурнаджиев, Разцветников. Той е по-пластичен, по-умиротворен, в неговите призиви няма и намек към насилие, а за братство и разбирателство. При Славчо Красински изстрелите, гърмежите нямат нищо общо с революцията, те са свързани само и единствено със събуждането на природата през пролетта. В неговата поезия трагедията от Септември 1923 година намира съвсем друго, специфично лирично отражение:
Нека плиска нощта над убитите
и над мен свойте черни води –
аз ще бдя цяла нощ с карабината
под дъжда от зелени звезди!
Над селата старинни поверия
преминават и тънат в лесът
и Огоста приспива разстреляни
на смъртта с непробудния сън.
Тишина… мрак… и пясъци кървави,
и разстреляна ледна луна –
само топлите кърви на мъртвите
с черен дим в тишината димят.
В тая нощ с пепелта зад оградите,
в тишината, червена до кръв,
има нещо и страшно, и радостно,
нещо радостно в самата смърт!
В тая поезия дори бунтът и смъртта са някак си омекотени, ужасът сякаш е по-приемлив, няма да открием агресия и омраза, призив за отмъщение, възмездие и братоубийство. Мъката по убитите е някак си екзистенциална. В лириката на Славчо Красински природата сякаш е съучастник в мъката, защото смъртта той вижда и разбира като парадоксално продължение на живота.
Много характерно за този поет е преодоляването на болката, нейното превъзмогване. Според философията на неговия лирически герой няма нищо по-важно от самия живот. Лирическият му Аз изповядва безкраен универсален хуманизъм:
Ах, наша светла младост, ти
премина в бурните ни клубове
и спомена за теб блести
като едничко нещо хубаво…
От хижите полъхва дим,
минават мрачните ни селяни
и свойта болка победил,
аз тихо махам със каскета си.
/„Над мене утринни звезди”/
Малкото словесно пространство е с пестелива изразност, сгъстен мисловен заряд, с разнообразни емоционални интонации. И цялото това богатство е заредено с концентрирана поетична енергия, с която думите избраници взаимно се привличат и стават по-обемни, вместват в себе си както показаното, така и назованото. Наблюдаваме една лирична повествователност, с тих и приглушен тон в сянката на човешкото страдание. Това е една твърде субективна поезия, както всяка значима лирика. Тази субективност се изразява безспорно в личното авторово отношение към заобикалящия свят. Поетът иска да чуе гласа на тишината, който е най-верен и дълбок, за разлика от фалшивия крясък.
Един от най-предпочитаните лирични светове за Славчо Красински е светът на детето, защото детството е най-чистият, истински и хуманен свят на доброто и мечтите. Този поетичен свят е по-скоро илюзорен, меланхолично оцветен, чувствено зареден. С лиризъм на вълнението и чувството се характеризират стиховете, защото притежават интензивност на изживяванията и драматичен заряд. Хармонията е бленуваното състояние за този лирик и той се възправя срещу всичко онова, което нарушава или разрушава хармонията на живота:
Къде остана онзи кът,
от който цели нощи гледах,
звездите как ще се сберат
на тиха дружеска беседа?
…
Баща ми казваше: „Дете,
недей да си такъв мечтател –
живот суров лежи пред теб…”,
но аз отвръщах тихо: „Вятър!”
За да завърши:
Тук всеки с тиха жал линей
и взор повдигне ли в умора –
той гледа с болка туй небе
като пропуснат, светъл кораб.
Тези стихове излъчват неподправена искреност, от тях бликат едва сдържани сълзи, от които като атмосфера се разливат вълните на неподправено страдание. Безутешна и изпълнена с несигурност е душата на лирическия Аз. Той е несретник в света, който го заобикаля, самотен, отхвърлен, запокитен някъде в ъгъла на живота, защото се чувства несъвместим с него. Уви, животът е жесток към мечтите. Устремът към прекрасното се прекършва от антихуманното ежедневие, което загрозява дори любовта:
Какво помня от своя живот? –
тъжни вечери, глад и затвори,
а на мойта момчешка любов
с колко грубост градът отговори…
Но чувството на лирическия говорител не е само към любимата, в стиховете надделява универсалната любов към прекрасното.
Макар социалната чувствителност на Славчо Красински да е постоянно будна и социалните мотиви в лириката му да са отчетливо забележими, те са също толкова лирични, колкото и цялата му поезия:
Когато ти навън поглеждаш
в оная страшна беднота,
поне прекрасните надежди
пази във своята душа!
Наместо ниви и брези,
ще видиш кал и хижи стари,
ще чуеш как се разговарят
работници на груб език.
/„Когато ти…”/
Не по-различно е в „Живот безпаметно…”:
Живот безпаметно позорен,
живот без горда красота –
о, колко много, много хора
и колко тъжен е света.
И ден и нощ еднообразно
въртят се глухи часове –
душата бий крила напразно
към други, светли брегове.
Лириката на Славчо Красински е различна от остро социалната поезия на пролетарските поети. Тя е много по-художествена, затова въздейства несравнимо по-силно върху читателя. Тя е чужда на голата публицистика и затова хваща за гърлото. Лирическият Аз ни призовава въпреки нелекия живот да не се озлобяваме, да не разпалваме омраза в сърцата си, а да съхраним романтиката в душите си, защото така по-леко ще преживеем и преодолеем битовите и социални несгоди и нещастията от ежедневния живот:
Не ще си ни мечта, ни муза,
а само нежната жена –
с едно сърце под проста блуза
и с поглед чист като зора.
Такава ще е нашта участ –
наместо с ямб или хорей
сега сърцето си ще уча
със тежкия ми чук да пей!
В поезията на Славчо Красински социалността е категорична, но не е креслива, защото е дълбока и същностна, универсална и трайна. Негови братя са унизените и оскърбените, но лирическият му герой не може да приеме озлоблението като реакция срещу социалното статукво. Човекът трябва да усеща всичко със сърцето си. Очевидна е философията на тоя поет, че превесът на инстинктите може да стане страшен, когато премине в ненавист и омразата вземе връх. Тогава ще надделее разрушителното, стихията на бунта и революцията, които са антихуманни и пагубни за човека, за живота въобще. Лирическият герой се страхува от тътена на революцията, макар че желае промяната към по-добро:
Аз чувам тая нощ кънтят
едни далечни тежки стъпки
и през тунела на нощта
тревожно бъдещето тътне.
/„Аз чувам тази нощ”/
От стиховете на Славчо Красинки, по някакъв начин свързани със събитията от 1923-25 година, ясно личи неговото притеснение, тревога, страх, протест и несъгласие с братоубийствата. Но за разлика от един Фурнаджиев например, който изразява чувствата си чрез потресаващи могъщи огнени стихове, при Славчо Красински това става по-приглушено, по-лирично, но също категорично. Той е по-близо до Разцветников например. Славчо Красински не изригва мощно, но несъмнено протестира и не одобрява тези събития.
В лириката си Славчо Красински се вълнува от съдбата на несретника, бездомника, който търси събратята си по съдба. Пустота, безнадеждност, безизходица излъчват подобни стихове. И едно дълбоко човешко състрадание, съчувствие и доброта, силен и свят хуманизъм. Лирическият Аз жадува любов, а среща безразличие, няма отклик на неговия зов, което го съкрушава:
Но защо твоят глас затрепери?
Тъжен спомен ли? Нищо, лети! –
тук аз капка любов не намерих,
не намерил си, вярвам, и ти!
/„Тая сутрин площадите…”/
Няма как да е по-различно, защото съдбата на бедния поет-бохем е почти същата:
Ти ходиш вечно гладен, вечно бос
и да умреш, за тебе кой ще пита?
Дошъл в живота с толкова любов,
а толкова горчивина изпитал.
С мечтите си под нощните звезди
ще бродиш сам с незнайната си участ
и няма нигде дом да съградиш,
и няма нивга радост да получиш.
/„Поет”/
Техните съдби са еднакво нерадостни, щастието постоянно ги пренебрегва, не ги забелязва, то е за други, еднакво несправедлив е животът им. Битието им е като настръхнала хипербола на един враждебен социум. Тъгата в лириката на Славчо Красински обаче е някак си по-светла, стиховете са драматични, това е тяхна вътрешна същност.
Славчо Красински много обича спокойните селски вечери, когато може да съзерцава природата, чувствайки се частица от нея, защото се слива с мирозданието. В подобни моменти поетът е на върха на емоционалното преживяване, защото в тези мигове може усамотено да съзерцава и да размисля върху въпросите на битието, над най-сложните и мъчителни философски въпроси:
Спят полята в нощния покой,
само аз по пътя още скитам
и луната блясва в далнините
като бяло биволско око.
…
Кой ме мами тая нощ насам
и зове далече и далече?
Вий ли, стари, тъмни дървеса,
или ти, спокойна селска вечер?
…
Да запея песен за скръбта
и за наште младини разбити –
като мене колко по света
ще усетят болка във душите…
/„Спят полята…”/
В тези стихове мъдростта мълчи под сиянието на тъгата.
Редица от лиричните творби на Славчо Красински бихме могли да определим като идилии. Сред подобен вид творби са стихотворения като „Не идва никой, никой”, „С лице, обърнат към небето” и други. Ярък пример е стихотворението „Над светлата река сълзи”:
Над светлата река сълзи
зелена свежест от върбите
и в залеза неизразим
два диви гълъба отлитат.
И както в тая тишина
потъва полската безбрежност –
душата ми утихва нежна,
като замислена бреза.
Далече блесналия път
в узрелите жита се скита
и само нейде в здрачините
стада се връщат и звънят.
Едва заглъхнали натам,
и лъхналия лъх донесе
от притъмнелите жита
една моминска тиха песен.
В такъв покой неизразим
и аз се вслушвам в тъмнините
и само чувам как сълзи
зелена свежест от върбите.
След прочита на тази лирична творба асоциативно изплува от паметта ни „Спи езерото” на Пенчо Славейков. Но идилията се нарушава от неизбежните промени в живота, които неумолимо и неотвратимо настъпват. И макар поетът да разбира, че това става независимо от субективните ни желания и страхове и трябва да ги приеме, лирическия Аз ги чувства и малко чужди, защото го тревожи неизвестността им. Те някак си огрубяват живота, засягат тази идилична чувствителност, която градът запокитва кой знае къде, плаши го отчуждението и огрубяването у хората, всеки е сам със своите грижи, безразличен е към ближния – нито му помага, нито търси помощ от него:
С коли отскърцва и залезва
патриархалната страна
и тракторите с гръм железен
завземат нашта равнина!
И това стихотворение доказва, че Славчо Красински е плод на българското село, надарен е с рядка чувствителност, вижда и чува селския живот. Това се потвърждава и в творби като „Крава”, „Когато пада сняг в полята”, „Всичко минава и всичко се лесно забравя”, „Седя пред тихото огнище”, „Добър вечер, тъжна наша къща”, „Има нейде беден селски край” и други:
Когато пада сняг в полята
и някъде звънят шейни –
какво спокойствие в душата
донасят земните ни дни:
седя пред топлото огнище
и в тиха сладост замълчал –
не мисля нищо и за нищо
не ми е жал, не ми е жал.
В тези стихотворения няма нищо преиграно, съчинено, неискрено. В тях става дума за един отминал свят, но ние го усещаме с кръвта си, защото е част от българската ни чувствителност, която колкото и да се променя, основата и генът й не могат да изчезнат, при напомняне образите отново изникват изневиделица и ни връхлита красотата им, сякаш никога не сме се разделяли с тях.
Славчо Красински винаги успява да преодолее баналното, до болка познатото, клишето. При него дори стандартното звучи оригинално, защото поетът винаги намира начин да го преодолее, да го освежи, стиховете му да зазвучат по непознат и нов начин, свежо и чисто:
Тая селска искреност в сърцето
не развяха градски ветрове –
затова обичам зверовете,
затова и пиша стихове.
/„Селското ми минало в сърцето”/
Славчо Красински е и поет-романтик. При него и реализмът е романтично украсен. Поетът е едно голямо дете, което се възхищава от прекрасната природа, творение на Бога:
Благословени пролетни полета,
благословени бистри небеса!
В очите ми детинска радост свети,
като две капки утринна роса!
Чрез общуването със стиховете на Славчо Красински можем да проверяваме своята човечност и чувствителност, имаме ли очи и слух за прекрасната природа, да си отдъхнем от динамиката на съвременния свят, да се уединим и размишляваме. Лириката му е населена с цветя, треви, птици, селски къщи, поля, стада, през неговите очи ще видим гората, дъждът, утрото, залеза, небето, звездите, върховете, горските плодове, дърветата, светлината:
Благословени слънчеви ливади,
благословени песенни гори –
душата ми е пълна тук и млада
и младостта на устните блести!
/„Благословени слънчеви ливади”/
Понякога стиховете могат да се сторят дори наивни, но това усещане само потвърждава тяхната безусловна искреност, защото при тоя поет всичко е автентично и дълбоко почувствано и преживяно. Тая лирика няма нищо общо с шлагерната албумност, въобще не са й присъщи повърхностното, розовото, захаросаното. Славчо Красински никога не пристъпва на територията на лековатото и елементарното, далече е от прекалената сантименталност.
Макар че цялата поезия на Славчо Красински е плод на лично изживяното и преживяното, ще открием и стихотворения като „Все тая житна тишина”, които са изцяло биографични. Тази творба е разказ за собствената съдба и биография. В началото лирическият герой е повярвал, увлякъл се е от събитията, завладян е от случващото се, защото се е надявал, че всичко ново идва, за да направи живота по-добър и човечен, бедните и нещастните да стават все по-малко. Но какъв е резултатът?:
Колко много гният във земята,
колко днес не знаят накъде…
Нека утре гръмне във борбата
като бомба моето сърце!
В братоубийствената война са загинали безсмислено хиляди. Стига се до безизходица, няма перспектива пред човека, няма светлина, между хората се е настанила омразата. Много силен е антивоенният патос в тези творби.
Отчуждението е сред откроените мотиви в лириката на Славчо Красински, алиенацията го тревожи и смущава, защото човешката топлина постепенно се губи, топлата пепел на родното огнище е изстинала, тъжна и пуста е бащината селска къща:
Добър вечер, тъжна наша къща,
извор чист на моята душа!
В тишината, все една и съща,
стъпките ми никой не позна.
Птиците по крушата не пеят,
не звънят китарите в нощта,
старите прозорци се люлеят,
сякаш вземат сбогом от света.
Неуютно е станало най-уютното място – родният дом.
Истинският поет споделя съдбата на своя народ. Славчо Красински е именно такъв и не прави изключение:
И сега ти не си нито в мирните песни на селяни,
нито в онзи замислено спрял срещу залеза път –
ти си в плач на жени, ти си в светлата кръв на разстреляни,
твойте облаци в златния залез сега като трупове тежко лежат!
/„Ти бе някога…”/
Сенокосът има особено присъствие в лириката на Славчо Красински. Сенокосът е особена чувствителност за поета, лирическият Аз сякаш се забравя в унеса и мириса на окосената трева. Той присъства и в класическото стихотворение „Когато слиза вечерта”, което е достойно и за най-представителната и престижна антология на българската лирика:
Когато слиза вечерта
над окосените ливади,
тревите пеят песента
за нашта отшумяла младост.
Покоят котешки пълзи
и слуша как водите речни
говорят с тънките брези
за нещо скъпо и далечно.
И в тоя стихнал сенокос
едно е ясно – неотменно
ще мине всеки като гост
през нашата земя нетленна.
Едва по росните поля
на нашта младост сме поели,
зората с розова метла
за други пътя е помела.
И да скърбим и не скърбим,
остава все едно и също.
Спокойно да благословим
това, което се не връща,
което идва с песента
и си отива с нашта младост –
тъй както слиза вечерта
над окосените ливади.
Наблюдаваме един чист рисунък, чрез който поетът става част от единството на света, като се опитва да го пресъздаде. Това той постига с неподправен артистизъм, който се осъществява с краткостта на израза и простотата на формата. Спонтанното световъзприемане е пресъздадено и посредством пантеистичното светоусещане. Сякаш живите сокове на Вселената се вливат в сърцето на поета. Неговият поетичен глас идва със своята магия, лирическият герой ти разказва за себе си, за гледките и пейзажите на собствената си душа, но теб нито за миг не те напуска усещането, че това е и твоят свят, защото си вътре в картината, виждаш дори със затворени очи окосените ливади и слизащата вечер, предстоящото тайнство на нощта, своята младост, която неусетно е отшумяла, превърнала се е в съзерцание на зрелостта, във вечната екзистенция на кръговрата на живота. Макар и тъжно, всичко е прекрасно, защото е изразено с вълшебни стихове. Сигурен съм, че читателят остава с отворени сетива от подобни творби, с удовлетворение и благодарност. И с огромно желание да го сподели с повече приятели и познати.
В тези стихове не става дума само за пейзажна лирика. Чрез тях Славчо Красински очертава етапите на човешкия живот в интелектуален, емоционален и философски смисъл, границите на личността. От творбата струи светлина, различна от слънчевата. Този художествен свят е естествен като дишането. Чрез метафорите, символите, алегориите и алюзиите поетът ни покорява с езиковата си простота и лапидарност, съдържащи в себе си енигматичността на необяснимото. Спонтанният поток на мислите и думите също пресъздава усещането за сливане с микро и макрокосмоса. Тоя поет притежава уникален усет към мъдростта на пантеистичното сливане. Тук езикът се явява онази универсална същност, която отваря вратата към неизвестното и необозримото. И ние улавяме онази плътност на словото, която дава представата за сетивна осезаемост. В тези стихове думите сякаш неуловимо се докосват до онази сакралност, която граничи със съвършенството. Поетът е овладял пластиката на тъгата. Неговите думи винаги говорят нещо повече.
В тези словесни картини и образи, рисувани в тишината на спомена, думите сякаш са безсилни, но изненадват с неотразимото си въздействие. Те отключват дверите към съкровения му свят, обгърнат от тишина, самота и забрава, където тръпката на човешкото преживяване е вградена в стройните поетични строфи на пейзажа и образите. Стиховете възхищават с изяществото на словесния си израз – белег на тънък усет за силата и красотата на словото. Поетът усеща ритъма на чувствата и невидимото съчетание на тоновете, в тях той вплита мислите си. Картините са пресъздадени с първичност и простота, които покоряват. От тази поезия добиваме представа за вътрешния свят на човека. Поетът разчита на свободната мисъл, неутежнена от болките на ежедневието, от предметите на непосилното битие. Асоциативността на тази творба ни предлага образност, която ни позволява да бъде възприета релефно прокараната мисъл и да се изясни идеята. С вътрешната си симетрия словото в „Когато слиза вечерта…” пулсира, темпото му следва градацията на кулминации и спадове. Сред тъканта на поезията, сред нейния пейзаж, усещаме една деликатно римувана песен на природата. Поетът изгражда палитра от тъжни светоусещания и ярки ретроспекции. Думите оживяват под перото на поета, той ги посреща и изпраща, събеседва или спори с тях.
Зрелостта в тази творба се стреми към изчистеност, към ясен смислов контур, който никъде не потъва в мъглява опоетизираност. Именно това сближава зрелостта с органичността. С еднаква лаконичност и изразна простота поетът обема пространства с различни измерения или вътрешното пространство на човека в мигове на хармония със света и със себе си. Читателят върви през тази наглед обективна, а всъщност дълбоко авторова действителност. Думите в мисълта не се нуждаят от никакво пренареждане. Стиховете са пропити с онази автентична печал, която идва само с познанието, натрупано чрез личен опит. Славчо Красински е сред поетите, които намират в природния пейзаж постоянен източник на вдъхновение. Дали е обект на неговото поетично творчество, или служи като фон за него, природата винаги се явява като белег за неговото творчество. Той използва флората и фауната на природата за силно въздействие върху чувствителността и сетивата ни.
Тази лирична творба има светлите и животворни качества на копнежа. Стиховете й ти се отдават, но и милеят за ответност. Удивителна е словесната им живопис, която покорява с аурата си, с онова словесно художествено превъплъщение на материята в духовност, което прави стиховете мигове от нечия духовност. В „Когато слиза вечерта…” светлината обладава словесния пейзаж по толкова различни начини, колкото са настроенията на една душа между изгрева и залеза. Лирическият Аз се вглъбява в утаения спокоен смисъл на земните неща, в тази лирика наблюдаваме успокоената рефлексия като дъно на притихнало море.
Магнетична сила, неповторимо излъчване, виталност и богатство на духа – това усеща читателят, когато общува с емоционалните състояния в тази творба. Стихотворението задължава към мълчание и вслушване. Поетът черпи вдъхновение от движението и променливите състояния на природата в различните й изразявания и превъплъщения – вечерта, слънцето, тревата, брезите, росата и т.н. Магнетичната природа със своите автономни закони за развитие са авторското вдъхновение, сила и откровение. В природата Славчо Красински намира онази хармония и съвършенство, която трудно можем да открием в урбанизирания ни свят. Природата той носи в сърцето и сетивата си като даденост, усещане и порив и сътворява стихотворения като „Когато слиза вечерта…”, в които пресътворява заобикалящия ни свят по свой неповторим начин. За него природата е духовен център, който поражда сила, както и противопоставящи се сили на реда и хаоса – дихотомията между спокойното съзерцание и силното чувство. В стиховете му са пресъздадени не толкова конкретни места и персонажи, а преди всичко емоции, радости и болки, които предават на читателя определен заряд, енергии, мисли и чувства. Поетът неусетно постига една свободна пространствена структура в творбата си.
Природните картини в тази творба ни въздействат еднакво активно във всичките си части. Не ни напуска усещането, че стиховете сякаш са готови да полетят под въздействието на едва сдържани емоции. Защото преживяното и първообразът се сливат и се движат върху нишката материя-пространство-време. Стихотворението притежава свой блясък, но създава впечатление, че този блясък идва от много далече, сякаш носи отпечатъка на отблясъците от едно забулено от предраждането време.
Творбата оставя своя неизличим отпечатък върху сетивата, трогва със своята искреност и изящество, словото е неподправено и спонтанно. Стихотворението разтърсва с простичките си и вечни истини и носи нескрито обаяние. Стиховете внушават усещане за тишина, за спокойствие и мир, в тях прозира едно неподправено и първично разбиране за света, човешките отношения, смъртта и самотата. Поетът е уловил мига, в който природата сякаш е застинала и времето е спряло.
Лириката на Славчо Красински се отличава с ненатрапчивост, нежен пантеизъм, в който познанието е едновременно абстрактно и сетивно. Поезията му внася друга, по-имагинерна атмосфера – хем някак старомодна, но почти реална в ефимерното докосване до човешката душа. В нея има нещо, в което и пейзажът, и чувството, и зарисовката и дори версификацията се преливат в уж проста и прозрачна словесност, а придобиват магнетично въздействие. Лириката му ни изненадва със своите естетически метаморфози. Впечатляващо е пластическото майсторство на този поет.
Славчо Красински има рядко срещано усещане за цвят, за сложни и изтънчени хармонии. В основата на лириката му е склонността на темперамента му към живописния език, към този начин на изразяване, който приема езика на природата като изначално и единствено средство за изразяване. Стиховете му притежават онази тайнствена магия, която позволява пряко да контактуваме с автора. Поетът ни разкрива тайните на душата си, които са част от тайните на живота. Неговите стихове ни превземат и завладяват някак си отвътре. Покоряват ни неусетно, но категорично и безусловно със силата си на въздействие върху нас. Лиричните творби на Славчо Красински са на преходната граница между духовното и материята. Неговият свят е свят на светлината, на доброто, на истината и на красотата.
Прочитът на лириката на Славчо Красински се превръща в наистина запомнящо се изживяване. Стиховете му носят идеята за универсалността на поетичната реалност изобщо. Ролята на поета е чрез своята лирика не просто да покаже красотата на подредените думи, да впечатли със звукова орнаментика и графическа оригиналност, а и тази на ясновидец и мъдрец. Лириката на тоя поет отправя своите символни послания към тези, които са научени да разбират и усещат словото. Тя е опит за покана да излезем далеч извън конкретното битийно ежедневие, да го надскочим и да уловим света на твореца, в който ословесено да почувстваме себе си, изразени чрез прекрасно подредени думи.
Лириката на Славчо Красински е асоциативна и многозначна поезия, която поражда в съзнанието ни образи и предизвиква въображението ни, което излиза далеч извън обичайните ни представи за нещата. Поетът намира начин да назове човешката природа, както и усещанията, които избликват от най-интимните глъбини на душата му.
Проблемът форма-съдържание не съществува в лириката на Славчо Красински. Богатата на нюанси, преливания и преходи словесна цветова гама е доведена до своята самостоятелна сетивна психологическа активност. В лириката му няма рутина, няма навик, няма баналност и стандартност. В нея ще почувстваме нещо изначално, което е вдъхнал в душите ни самият Създател. Лириката на Славчо Красински ни провокира да я препрочитаме отново и отново, защото изпитваме върховна наслада, да се опитваме да разгадаваме вложеното първоначално послание. В стиховете си поетът е постигнал онази универсалност на словото, която отделя творчеството от конкретния момент и го съизмерва с вечността.
