ПАМЕТНИЦИТЕ
ПАМЕТНИЦИТЕ
Камък, камък – тих, неразбираем,
сътворен от нашата вина.
Аз живея цял живот под наем
в твоята сърцевина.
При това не плащам нищо – само,
щом наметне те грижовно сняг,
твоя глас превеждам. Шепнеш „Мамо”,
сетне „Сине”. И се спуща мрак.
* * *
Беше красиво, беше трогателно,
всеки пред тази гледка притихваше –
животът го биеше настоятелно
по лицето, а той се усмихваше.
А когато, след толкова много усилия,
уморен животът притихна,
той свали своята маска, милия.
И се усмихна.
* * *
Тъй чист, изящен, рехав, пеперуден
дойде в нощта снегът – трагичен мим.
Градът осъмна крехък, тих, учуден,
направен от сълза на Братя Грим.
Но само час след туй с гребло, с лопата,
без дума укорна да промълви,
нахвърли се градът на чистотата.
Защото пречеше му да върви.
* * *
Планините!… В планините с оснежени рамене
мълния ще те напъти, вятър ще те прокълне.
Знае се кое е пропаст и кое – чутовен връх,
качван само от небето и от силен мъжки дъх.
Равнините са неясни. Бавни, плавни, без една
откровена и опасна – и примамна висина.
В тях се ходи леко – пътят прав е, лесен е и слаб.
Връх е хлябът в тях, а пропаст – същият насъщен хляб.
* * *
Аз страдам от хроничен страх:
бях в себе си и се разбрах.
Там малък, жалък, уродлив,
самодоволен, само жив,
от грях и болка защитен
видях човечеца у мен.
Но днес от друго ме е страх:
обичах се, какъвто бях.
