ЧУДО
ЧУДО
Ето истинско чудо – живея,
късам нерви и късам цветя
и понеже духът ми копнее –
продължавам насън да летя.
Но наяве поставям незрима
и не винаги ясна черта
под четирсет избродени зими
и четирсет превзети лета.
Ето сбора от стихнали драми.
От любови. От скърби. От смях.
Ето, толкова пъти съм мамен –
поне колкото пъти разбрах.
Припознавам си старите грешки,
но в бездънното тяхно море
не откривам особено тежки,
а това не говори добре.
Не, не бързайте с изводи разни –
бих могъл – в този дяволски век –
да допусна до много съблазни
изкушения в мене човек.
Но все още му чупя гръбнака,
обуздавам го, справям се сам,
без от никого помощ да чакам…
А от тука нататък – не знам.
РОЖДЕН ДЕН
Четвърти юли. Петък. Жарава.
Хляб се изпича по жълти ниви.
А мен ме гънат мисли горчиви:
какво постигнах, какво остава?
Агитки. Треска. Възторзи сладки.
Шемет и болка. Гняв и въздишки.
Наивни песни в две-три тетрадки.
Подбрани песни в няколко книжки.
А дните идат все по-нагорни,
все по-капризни, все по-лукави:
ту ще те спъне излишна гордост,
ту зла обида ще те задави.
И вече виждаш: волята – слаба,
нервите – също… А се зарече
да си заслужиш, драги човече,
не само хляба… Не само хляба!
ВЪЗРАСТ
На двадесет и две не знаех що е страх:
сред люти ветрове за подвизи ламтях,
препъвах се в беди и страдах неведнъж,
но казвах си: „Бъди – напук на всичко – мъж!
И запомни добре: щастлив да си дори,
щом трябва да се мре, за другите умри
и нека твоя прах развеят ветрове…”
От нищо нямах страх на двадесет и две.
Ах, този млад копнеж по всички чудеса!
Сега сребрее скреж и в моята коса.
Сега – добър и лош – едно ви казвам аз:
не струват пукнат грош хвалбите в моя глас –
от вечен мрак, от рак, от пушеци, от прах,
та даже и от враг – от всичко ме е страх.
Но казвам си: „Напук на днешните беди
стисни ръка в юмрук… Щом мъж си – мъж бъди!”
ЗРЕЛОСТ
Вместо пропуск,
вместо виза –
с тридесет и три лета
по естествен път навлизам
в царството на зрелостта.
Взирам се назад под вежди:
там надават гласове
много болки
и надежди –
страшно малко стихове.
А векът е своенравен,
век
с безмилостни ръце:
ако ракът ме забрави,
ще ме повали сърце.
Не,
не ме тешете с Блайберг –
нищо няма да сменя!
Как така ще ми ограби
някой някога деня?
Искам вечно да ме пари
вместо собствена беда
болка
по един Гагарин,
врязан в мен като звезда.
И да гледам във очите
този термоядрен век.
Не,
не мога да разчитам
на сърце от друг човек!
Позволете да нарамя
тежестта на своя ден –
все така осеян с рани,
в свят без рани
убеден.
АНОНИМНО ПИСМО
Откъде тази злоба, като връхче на нож?
Невъзможно е – казах – да съм толкова лош.
Но когато ме грабна здрач прохладен и тих
и се тръшнах в леглото – ненадейно открих,
че леглото е тясно и че здравия сън
с раздавача навярно се изниза навън.
Оглупях ли внезапно, или бях пощурял –
смъкнал своята кожа, разглобявах се цял,
всяка мисъл обгръщах, всеки порив и ход
в моя вечно нестроен, в моя трескав живот.
Невъзможно е – казвах – да съм толкова лош.
И това се проточи чак до третата нощ.
На четвъртото утро – изведнъж просветлен –
чух суровия упрек, дето зрееше в мен:
Как допускаш – ми каза – като с тънък резец
да ти скъса душата анонимен подлец?
И тогава отряза този глас отведнъж:
Щом си в мъжката сила и държиш да си мъж,
още нещо ти трябва, помисли си все пак…
И си казах тогава: – Дай ми, господи, враг!
НРАВ
Сравнявам се – след четвърт век почти –
с едно момче от моите представи:
не, нямам същите ръце корави
и същите напукани пети.
И нямам оня поглед вироглав –
пригладен съм, загладен съм, солиден…
Но искаш ли, момчето ми, да видим
какво спасих от селския си нрав?
Да лягам при отключени врати
и в моя сън по жътва да се мярка
все същата изтрита паламарка,
захвърлена от четвърт век почти.
Да бродя бос под звънка синева.
Изкусно да пригласям на авлига.
И ако питаш мене – то ми стига…
Но по-добре не питай за това.
ДУША
Тази песен е толкова пята,
че ми втръсна до ужас, до смърт:
“Отпусни си – ми казват, – душата,
не от тебе зависи светът…”
Знам това – не зависи от мене.
Но и другата истина знам:
ако тя от покруса не стене,
ако тя не изгаря от плам,
ако тя чужди грешки прощава
и нехае, когато греша,
ако тя се отпусне –
тогава
за какво ми е тази душа?
НАСЛЕДСТВО
Понеже се пилях насам-натам,
все нещо като камък ми тежеше.
Но най-накрая се опомних сам:
две праскови посях и две череши.
И този камък рухна отведнъж
като взривен… Каквото беше – беше!
Сега съм друг, макар един и същ:
две праскови посях и две череши.
Какво ще ми говорите за тлен,
щом този свят, от памтивека грешен,
ще наследи от мене – подир мен –
две праскови поне и две череши?
СТРАХ
Веднъж, когато влакът
потегли в ранина,
докоснах своя лакът
до лакът на жена.
Преляла помежду ни,
една вълна от плам
помете всички думи
и аз останах ням.
И подир всеки прелез
изчезвах без следа
в смутените и прелестни
очи от резеда.
Жената с дъх на цвете
гореше може би
да си протегнем двете
десници и съдби,
но влакът я стовари
сред писък страховит
и точно тази гара
преминах аз транзит.
…Подобно на експреси,
след този тъжен ден
години девет-десет
протътнаха край мен.
И ето ме: навярно
не съм такъв чудак…
Ала защо се мярна
отново оня влак?
Какво да отговоря?
Затрупан от дела,
живота си пришпорих
на път, на колела
и тласкан без причина
от навик придобит,
рискувам да премина
навсякъде транзит:
транзит – край тиха жалба,
край изгрев, край бреза,
транзит – край натежала
от щастие сълза
и да изчезна с влака
от своя кратък век –
докоснал само с лакът
дълга си на човек.
ТРЕТА ЛЮБОВ
Изведнъж засиява градчето
с цвят бадемов и сини очи.
И отново съм влюбен.
И ето:
в небесата фуражка хвърчи.
Математики, физики, класни –
та какво, боже мой, е това!
Предложете ми нещо опасно,
над стихии ми дайте права.
И тогава ще видите кой съм.
И какъв съм. И точно защо
тази сила невиждана нося
под едно отесняло палто.
Просто в тайствена нощ
и безлунна,
в забранен ученически час,
първо тя, цяла в плам, ме целуна,
след това я целунах и аз.
И светът се оказа възвишен,
а пък беше уж зъл и суров.
Аз съм бог… Осемнайсетгодишен…
Първо бръснене… Трета любов!
АКО НЕ ЧАКАШ
На жена ми
Не се ли измори да чакаш?
И този път –
за кой ли път –
завръща ме при тебе влака,
когато всички вече спят.
Но не и ти.
Навярно
лудо,
прегазил твойте мисли,
пак
се сблъсква някакъв заблуден
товарен влак – със моя влак
и от предчувствия настръхва
и тази безконечна нощ…
…Политаш срещу мен,
въздъхваш.
И аз разбирам, че съм лош…
Заспи!
Но сепва ме опасност:
заспиш ли – туй ще бъде знак,
че някакъв семафор гасне…
И ще се сблъска моя влак!
