ГЪЛЪБИЦАТА
В ученическите ми години беше много разпространено измислянето на прякори. От забавни и ласкаещи, до не дотам щадящи достойнството на човека. В родното ми село назоваваха прозвището със смешната думичка парамон. Има я даже и в тълковния речник, лично проверих.
Класът ни бе почти момичешки, само с едно момче, което не закачахме, тъй като то бе кротко и миролюбиво, не се включваше в понякога жестоките ни словесни игри.
Една от нас бе влюбена в червената си пола на бели точици - викахме й Гъбката. Друга имаше горна захапка и следователно бе Акулата или Телбода. Най-сънливото момиче бе Спящата красавица, друго Джигитката, тъй като кракака й бяха леко раздалечени. Бялата смърт нарекохме една преподавателка по химия, което нямаше нищо общо с истинското значение на това словосъчетание, а поради работата й с прахообразните химически елементи, обкновено бели. Беше мила и добра жена, преценявам я с днешна дата, а ние несправедливи към търпението й.
По една случайност аз бях пощадена на една идея, въпреки многобройните опити на приятелките ми. Прякорите ми се лепваха за кратко и изчезваха до другия повод за смях и веселие, пък и аз не оставах по-назад от другите тарторки по измишльотини.
Най-баналният прякор бе на името на родното място на носителя си и звучеше почти тържествено, увековечаващо, прогнозиращо бъдещо прославяне и на двете стран. Географска фамилия, направо титла. И най-лесен за измисляне прякор, по който можем да се издирим след време, стига да го помним.
В женската обител на общежитието имаше едно момиче с тъмен тен и големи черни очи. Миглите й бяха естествено гъсти и дълги и засенчваха половината й лице, което няма как да забравиш, макар и извън стандартите за класическа красота.
Беше „отворена” и ни научи да пушим цигари. Тя го правеше ефектно, с притворени очи, леко пренебрежително ала Грета Гарбо, за която не бяхме и чували.
Просто й се отдаваше по природа. Харесвахме тази девойка много и не само ние, а и момчетата извън гимназията.
Имаше тогава така наречените шефства с техникуми, в които преобладаваха момчетата, а момичетата бяха по едно-две за цвят, както се казва.
Един от най-напористите обожатели на нашата девойка се обръщаше към всички момичета с „гълъбице”. Хубаво момче, високо, с панталон чарлстон и свири на китара.
Какво повече да искаш! Не знам защо тази птица му импонираше толкова много. Дали е бил колекционер или пък не е станал впоследствие виден орнитолог или спец по гълъбите.
Дано не е, ако съдя по заниманията на един бивш съсед, който имаше в гаража си цяло ято „затворници”. Добре, че им издаде амнистия, още малко и щях да го питам защо ги е заключил в това малко пространство. Но той си знае, нали е художник, сигурно се е мислел за Пикасо и е избирал сред пернатите най-подходящия за позиране.
Това момиче, „гълъбица” с очи на магьосница, отлетя и не съм я виждала дълги години. И не само нея, всички се запиляхме по градове и чужбина.
Момичешките ни лица от албумите нямат нищо общо със сегашните лелки, за съжаление. Времето не прощава на никого, но ми е любопитно да се срещнем и съпоставим преживяванията на двете ни.
Да я попитам очи в очи, стига тя да има желание да ми отговори честно, по какъв начин бе надраснала своите връстнички, за да ни омагьоса, както го правеше и с момчетата?
Вродена ли й е тази дарба или я е развила по разолични причини, неизвестни на мен?
Любопитно ми е излъчва ли още очарование или и тя се е превърнала в далечно подобие на себе си?
Знам вече от житейския си опит, че харизма не се купува. Нито може да се присади със силикон или други постижения на пластичната хирургия. Красотата й бе напълно неподправена, даже ненатрапчива.
Девойката беше израсла в най-обикновено работническо семейство, без пиано в хола и школа по чужди езици, балет или художествена гимнастика. Като болшинството от нас.
Даже „тоалетите” ни бяха еднакви - черни престилки с бели якички. Барета, която хич не ни харесваше да носим име и лете, но на нейната глава стоеше добре и бретонът й се подаваше закачливо някакси.
Това искам да науча, макар да съм убедена, че не греша в преценката си. Особено това лято, протяжно и горещо. Следобедът се влачеше като мен едва-едва и аз пряко сили наближавах дома си със заканата да ударя една умряла от студ бира, пък каквото ще да става.
В притихналата тишина се чу вик, от който порите ми се стегнаха и потта замръзна с крачките ми: Гълъбицеее! - нямаше как да сбъркам този прякор, обръщение или полъх от младежките години.
Момчето, преобразило се в солиден господин и с по-плътен глас ми възкреси спомените, които бяха скътани дълбоко в съзнанието ми. Аз ги споделих с вас.
За съжаление, момчето-мъж нямаше никаква следа за девойката, която го бе впечатлила толкова много. Аз също, за добро или за зло, не можах да му бъда полезна.
Но кой знае, може един ден „гълъбицата” да долети отнякъде и да се срещнат…
