Петър Андасаров

КАТО ЗВЕЗДА

На космонавта Георги Иванов

И ето го мигът - в небето засиява
космическият кораб със човек,
чието име - българин - изгрява
като звезда през двайсти век.

А колко векове звездите е пренасял
на раменете си, от времето прегърбен -
от ниското на робството
до хребета на свободата -
в България, за да разсъмне.

Сега усмивката му в орбита пулсира,
небето с неговия поглед свети.
Повтаря името му - българин - всемира,
възпяват го възторжено поети.

А той -
самата ни мечта над нас изгряла,
преди звездите да целуне
е потъгувал тихо на раздяла,
и после се е радвал до безумие…

РЕАЛНОСТ

На строителите на ТЕЦ „Бобов дол”

Сини звезди целували топло
горчивия сън на тополите.
Щъркели газели жабешки песни
в жълтата жалба на стръкове.
Тънка светулка - мътна надежда
върху челото на август дишала.
Тъй е било: ниски светулки,
високи звезди,
ниски песни до ниски прозорци.
Кой ти е мислил, че може така -
без път да върви нагоре човекът.
Ето ги -
палят в небето пожар,
искри в ръцете си мятат.
Мъже и момчета
от сини лъчи
сини панделки сплитат.
Кой ти е мислил, че може така -
с ръце небето да стигнат.
Ето ги горе -
превзеха го, да!
И по са високо,
отдето до вчера
светеха само звездите.

с. Елешница, септември 1978 г.

ЕСЕННА МЕЛАНХОЛИЯ

О, все така незабелязано
си тръгва лятото от нас.
Внезапен звук света прорязва
като прощален нечий глас.

И от перона на далечна гара
потегля лятото с незнаен влак.
Дърветата в копнеж изгарят,
в прегръдката на хълмове се мятат.

Потръпват гаснещите клони -
с усмивката на залеза проблясват.
И само някое листо подгонено
ни връща спомена за лятото…

ФРАГМЕНТ ИЗ МОЕТО ДЕТСТВО

Подвиква бледата жена
след кравите дръгливи.
Пътува пееща кола
из долове и ниви.

А в чергата завито
едно дете сънува,
че жълтата луна
е медна пита -
от снощна приказка
дошла…