Тодор Харманджиев

Откъс

Димитър беше проучил разположението на френската батарея и по сведения на местното население, и по свои проверки от наблюдателния пункт.

Но и двете страни като че мълком се бяха съгласили да не се предизвикват. Нашата - от съображението да пести снарядите, а френската - кой знае защо. Поради това още не бяха взаимно изпитали възможностите си за един вероятен артилерийски двубой.

Димитър започна не опипом с отделни разузнавателни изстрели, а с масиран обстрел смая френските артилеристи. Но те не отстъпиха - което можеха да направят, след като разбраха решителното превъзходство на българската артилерия. Макар изненадани, веднага се опомниха и се държаха докрай като достойни противници.

Батареята беше унищожена.

Обстрелът беше пренесен върху пехотинските позиции на противника. С преграден артилерийски огън на българската пехота беше осигурено да ги превземе с пристъп отблизо.

Французите бяха изтикани отвъд възвишението и се укрепиха на няколко километра по-нататък. Артилерията им завзе отсрещната височина. Тя беше по-висока от тази, която изостави.

Там, където беше френската батарея, бяха останали само оръдията и труповете на войниците и офицерите, които бяха ги обслужвали.

Димитър нареди на войниците да ги погребат в обща братска гробница.

После поръча в града плоча от бял камък с надпис на френски:

НА ХРАБРИТЕ ФРЕНСКИ АРТИЛЕРИСТИ

Капитан Андре Марто, двадесет и осем годишен,

командир на батарея, и неговите бойни другари.

От техните противници - българските артилеристи

Един от войниците попита Димитър, като кимна към надписа на плочата:

- Какво е написано тук, господин капитан?

- Това, което щяха да напишат за нас французите отсреща, ако ние бяхме по-малко от тях и те бяха започнали първи - отвърна замислено Димитър, а войникът продължи да го гледа в недоумение и очаквателно.

- Написано е, че тия момчета са се били храбро до последен човек и че ние ги уважаваме за това - поясни посвоему един от офицерите вместо Димитър.

След един месец французите струпаха отсреща повече артилерия и си възвърнаха предишните позиции.

Полковник Денизов не пропусна да каже на Димитър:

- Твоето предвиждане се сбъдна.

И не се учуди, че Димитър не напомни за безсмислието на временната териториална придобивка и за напразно дадените човешки жертви, а само добави:

- Дано сме поумнели, господин полковник… И ние… пък и те.

И двете страни като че по мълчаливо споразумение бяха решили да не се безпокоят една друга - то се разбираше - за известно време.

Обстановката и лично придобитият опит да се оцелее на война научиха българския войник как да си уреди живота срещу всяка изненада против него когато и да било през денонощието.

Вражеската артилерия така не пестеше снарядите си, че ако не беше умението му да си направи скривалища и дупки, където да се завира като язовец, още при първия от многото артилерийски обстрели нямаше да остане българска войска.

Месецът се показа на планинския хоризонт жълт и грамаден.

Френската артилерия започна поредната си нощна канонада от единия до другия край на този неспокоен участък. Войниците, на сигурен заслон в землянките, където очакваха това като по редовно разписание, се сгушиха по-наблизо един до друг да си шушукат: „Лудата пак повлече тенекиите”. Беше им станало навик да го казват - от известно време тия нощни обстрели по месечина, а понякога и съвсем по тъмно, бяха за тях развлечение, но само за слушане. И за да го изживяват по-задушевно, сближаваха се глава до глава да си шепнат, да се кискат, да се разбира колко им е драго, че както са се закътали в тия добре изкопани, покрити и укрепени дупки, нищо не може да им направи тая изсипвана отгоре едра градушка. А изпитваха и злорадство, че тая гъста стрелба струва на противника много, а от нея ползата за него е никаква. Някой от артилерийските офицери беше казал, че цената на един снаряд е колкото на една крава.

- Па откъде толкова пара у французите, бре, та да я хвърлят и по вятъра?

- Богата държава - въздъхна някой.

- Щом може да храни армията си с месо и на обед, и на вечеря - добави друг.

Съседът му не сметна за излишно да допълни:

- И по манерка вино на ден.

- Хайде де!

- Така е разправял оня, дека е избегал от плен, защото му е било дотегнало да стоварва на пристанището в Солун чували по сто и двайсет кила брашно, бело като вар.

- Това чак от Америка го докарвали.

- Па може да не е избегал, а просто да са го оставили да си дойде при нас, да ни каже как е там, а па ние сами да се видим какво сме, що сме.

- И докъде ще я докараме, ако я караме все така, както сега.

- Брей тия французи… тяхната мама!

- Па остави войниците - подхвана друг, - ами конете и катърите си зобели със сушено грозде.

- Това па не мога да разбера… нямат ли си овес и ечемик?

- Сигурно си имат, ама требва да го докарват от Франция.

- Па и там… кой ще го сее и жъне… Нали са останали само жените…

- А французойките… казват, че са много деликатни… не били като нашите яки и гърдести, та да се озорват много и с кърска работа.

- Та и да си имат овес и ечемик… защо им е да го прехвърлят и мъкнат отнякъде си, когато сушеното грозде тук им е съвсем на сгода. Стига пара да има…

- А и гърците няма кому да го продават.

- Къде ще го изнасят, като навсякъде е война.

- Ей! Ей! Ей! Там и кон… па и катър да си… ще си по-добре, отколкото тук да си човек.

- Кой ни е крив, че сме сиромаси?

- Всеки се е родил с късмета си… и да ти харесва, и да не ти харесва… все си е тая.

Вражеското командване свикна да уважава както трябва българина като противник. Макар и да извършваше артилерийската подготовка с такъв опустошителен обстрел, та имаше основание да предполага, че на обстрелваната позиция не е останало педя място, здраво и необърнато, и едва ли ще се намери кой да я отбранява, то изпълняваше атаките си срещу нея така, както се полага, когато ще има да се справя с упорита жива сила.

Но българските пехотинци достатъчно се бяха научили докога да стрелят, откога да продължат с ръчни бомби и кога да скочат „на нож”, за да посрещнат умело подготвената атака и да върнат остатъците там, откъдето са дошли.

Така неведнъж беше изпитано и проверено умението на българската пехота да влиза в бой с нож точно когато е най-удобен моментът да успее с най-малко жертви. И въпреки това противникът не се отказваше от време на време да опитва силата си за превземането на няколко височинки - опорни пунктове, - с което би подобрил състоянието на своя фронт.

Всеки разумен човек, без да разбира от военно изкуство и без да познава тактиката, как да се дават по-малко жертви с оглед да се пестят за немалкото сражения, които предстоят занапред, би казал, че такива атаки са безсмислени. И все пак те се повтаряха, макар и не често.

Защото изглежда, че войната си има навици, на които се подчиняват тези, които командват, и постепенно стигат дотам, че отвикват от грижата да ценят и да щадят хората си. А може би тъкмо разсъдъкът, който би трябвало да отрече тези безсмислени атаки, намира с какво да ги оправдае и поддържа. А възможно е и друго: тези, от които зависи как да се води войната, да смятат, че тя, щом е започнала, трябва да се поддържа в действие - защото от бездействието може да омръзне на войниците. Та затова не е безполезно от време на време да им се напомня, че не бива да се отпускат. Може пък и да са прави за себе си, а и не само за себе си - защото всеки занаят, всяко призвание си има свои психологически особености, необходими тайни нагласи, които несъзнателно се спазват.

Трима войници от щабната рота на обоза вече трети ден по два часа около обед стояха на слънце в двора, наказани под оръжие. Бяха натоварени с напълнени раници, а вместо пушки - те не се полагаха на обозните войскови части - дясното рамо на всеки от тях бе донатоварено с по едно задно колело от волска кола, провесено отзад на кривак, който наказаният държеше и натискаше с десницата си отпред, за да не се изхлузи от него колелото.

Беше изчезнала от стаята на ротния командир - запасния поручик Златко Златков, завършил агрономство в Германия, току-що донесената дотук от кухнята печена кокошка, предназначена за него и тримата му приятели взводни командири, с които всяка вечер играеше комар.

Нямаше нито безспорни доказателства, нито сериозни улики, че тъкмо тримата са откраднали кокошката, но върху тях падна подозрението, а то беше достатъчно, за да им се отмери това препичане на слънцето. То беше най-вече, задето са си позволили дързостта да посегнат на нещо, което е трябвало да услади трапезата на ротния и неговите гости. Произшествието не може да бъде отминато без наказание. А все едно кой ще го изтърпи - то си оправдаваше предназначението като предупредителна мярка, за да се избегне повторението на подобно провинение. Този път се беше паднало на тези трима да изпитат справедливостта на казарменото правосъдие.

Така изправени за назидателен показ на двора, покрай тях взеха да минават техни другари. Те им подмятаха по някоя закачка, с което някои ги облажаваха за изпитаното удоволствие, а други и злорадстваха, че заслужено го изкупуват със стоене на слънце под оръжие. Двама от наказаните им отвръщаха, като им се хилеха самодоволно. То беше престорено - нека им завиждат, да си мислят, че те са ударили кътника на печената кокошка, която не бяха и помирисали. А третият само веднъж навъсено въздъхна: „За права Бога е то, нашето стоене, ама дано му преседне на оня, дето я е изял, та ние да му изплащаме греха”.

Единствени Иван Цъфтитрън и Дачо Калинков не взеха участие в злорадите сърадвания, отправени към наказаните, защото бяха взели участие в произшествието: Дачо Калинков - в открадването на кокошката, а Иван Цъфтитрън - в това, че временно и? намери място в шкафчето на своя взводен командир, докато трая и завърши благополучно претърсването на войнишките коли, които им служеха и за легла, и за пазене на личните вещи, и за укриване на припечелено по някакъв начин, и за всичко, дошло там по незнаен път. И двамата с привидно безразличие в израза на лицата прикриваха и състраданието си към невинно пострадалите заради тях, и задоволството си, че ротният този път по тяхна заслуга ще сърба войнишка чорба.

Наблизо имаше лагер на пионерна част.

Командирът й поручик Евлоги Киряков от време на време посещаваше своите колеги запасняци. С един от тях, поручик Златко Златков, който беше следвал в Германия, разговаряше понякога на немски, с друг, следвал във Франция - на френски.

Единствен син на богат баща с добряшки характер, с уважение към образованите хора, и на майка с европейско образование и възпитание, също от богат род, нещо за нея и за себе си. Ние, гладни, оголели, обосели, довчера юнашки я бранехме от един противник - добре хранен, обут и облечен, и страшно въоръжен. Но сила над силата надделя. Ние изоставихме фронта… Като започнахме да се изтегляме, цели километри складове, пълни с брашно, с хранителни припаси и войнишко облекло, пазени кой знае за кога по заповед на нашите военни власти бяха запалени - за да не попаднат като военна плячка в ръцете на противника. Там, където бяха те, от пожарищата светеше и през нощта. Сега се узнава, че една гладна, оголяла и обосяла армия е имала с какво да бъде добре хранена, облечена и обута. А пазеното, предназначено да служи години, изгоря за няколко часа. На нас ни остава, преди да се разотидем по своите домове, да се отбием за малко в София, да попитаме цар Фердинанд и управниците за какво водихме тая война. И заради нашето войнишко тегло да уредим сметките си с тях… Нашите братя русите ни показаха какво може да направи един народ, когато държи оръжието в ръцете си. Тяхната революция ще ни бъде най-добрият пример как да се разправим с виновниците пред нас и пред целия български народ, и как след това да уредим живота си завинаги. Но за да свършим своята работа, само гневът не ни стига. Остава ни как да си послужим с оръжието. Най-напред ще превземем София. То няма да бъде лесно, защото там ще ни посрещнат с германски оръдия и картечници. Ние сме длъжни да се стегнем за настъпателен бой. Ще бъдем под разпореждането на Главното републиканско командване - то ще насочва към София полковете, които прииждат и се събират. Това ще бъде нашата последна битка.

Поручик Златков самоотвержено споделяше с войниците чорбата, която и според неговото лично мнение не биха яли и свинете, ако имаха какво друго да ядат. Но когато му паднеше нещо хубаво, той без угризения на съвестта се отказваше от войнишката дажба и го споделяше само с добри приятели. От време на време се ползваше от услугите на Дачо Калинков и Иван Цъфтитрън. При такива случаи му угаждаше един грък - Янис, - превъзходен готвач и майстор на разнообразни мезета. Когато му дотрябваше, винаги биваше на негово разположение и беше му станал доста близък със своите услуги, заради които и добре му се заплащаше. И отношенията им бяха почти приятелски. Той беше роден някъде в Битолско, но войната бе го заварила на работа тук и така си бе останал оттогава.

Беше започнала канонадата на фронта при Добро поле. Отгласи от нея във вид на тревожни слухове идваха чак до тоя участък и събуждаха лоши предвиждания и тежка угриженост след офицерите и войниците. Само у Янис те поощряваха оптимистично духовно разположение и весело настроение, което той не се стараеше да прикрива. И мъка, че нямаше с кого да го сподели откровено. Но когато лошите очаквания за изхода от започналата битка при Добро поле се засилиха, той като дете, което иска да се похвали, че знае някаква тайна, и с нетърпение дири с кого да я сподели, не се сдържа, на глас изяви онова, което радваше сърцето му - и то пред самия ротен командир:

- Господин поручик, скоро сте има да става несто.

- Какво „несто”? - имитира го добродушно поручик Златков, с което го поощри към невъздържана откровеност.

- Всицко, дето се визда оттук на юг, сте стане гръцко.

Това никак неочаквано пророкуване изведнъж като че отдуха благодушната усмивка от лицето на поручик Златков. Той гневно стисна дръжката на сабята си, тя рязко изсъска навън, но той внимателно, с уважение към нея, я хвърли настрана, грабна ножицата, вдигна я и перна Янис по едната плешка. И веднага последва честа тупаница, което никак не очакваше Янис. Той донякъде изтърпя градушката от мъжки удари, пък най-после с искрено човешко умиление и поривисто разкаяние му се примоли:

- Сгресих, господин поручик… ама стига веце… на греска и проска, господин поручик!…

Поручик Златков, и без това вече склонен да му прости, след като го напердаши, където завърне, го остави да си отдъхне от болките.

След три дена се сбъдна пророчеството на Янис, заради което неговият приятел, ротният, щедро го разгря с канията на сабята. Но той, от когото се очакваше да заяви със злорадство, че е излязло вярно това, което беше предрекъл, може би поучен от силната разгрявка и трогнат от измолената прошка, се привърза искрено към поручик Златков, започна с безкористна преданост да му услужва, където предвидеше или подозреше, че той се нуждае от нещо.

След пехотата, която се източи към пленническите лагери Микра и Сурович, дойде ред и на обозните части.

Янис, загребан и той между заложниците, неотлъчно придружаваше ротния.

Заложническата колона бавно се запроточи към неизвестността, към мястото, където и? предстоеше да заседне. Това бяха хора, обзети от безразличие и облекчение, че вече са разтоварени от служебни грижи. Само като наближеха населено място, и офицерите, и войниците, без някой да ги подканва, се сепваха, непринудено се самоободряваха, опитваха се да изглеждат спретнати, въпреки че това, с което бяха облечени, бяха дрипи, но все пак с кройката на униформа.

Бяха вече на гръцка територия. Населението, свикнало на такива гледки, ги наблюдаваше сякаш със замислено любопитство. Навярно им се чудеха как тия хора с такива износени шинели, измършавели от недояждане и сигурно изморени от несгодите на окопната война, са могли три години да задържат на почтително разстояние от себе си и да не допускат на своя земя добре охранената френска артилерия.

Срещу колоната се зададе гръцка войскова част, с която трябваше да се разминат. Леко облечените евзони с тънки фустанели пристъпваха бодро, напето, с почти балетна стъпка.

Янис се обърна към ротния:

- Господин поруцик, мозе ли аз да се отделя за малко… при тия симпатицни момцета… да им каза несто?

- Мозес - усмихна се под мустак поручик Златков, защото мигновено помисли, че пленниците, а още повече заложниците, са все пак неприкосновени и че той и неговите войници са във френски, а не в гръцки плен. И че той, Янис, може само да се оплаче от тия евзони, но от това нищо не би последвало. А може би същото нещо мълком бе съобразил и Янис, а може би закачката му беше само шега. Та затова добави:

- Но аз нема нисто да им каза, а за лобута, дето осте ме сърби по плеските от него, сте остава Господ да ти върне, каквото той реце… Аз имам тук роднини, сте ида при тех. Сбогом.

- Сбогом, Янис, със здраве - трогна се поручик Злат­ков. - Благодаря ти за услугите, па ти прощавай за тупаницата, ама не можеше инак. Всичко става като на война.

Ротата на Величко беше между първите, които настъпиха срещу юнкерите от военното училище и германските батареи пред София.

Войнишкото въстание при Владая беше разгромено и жестоко потушено - бяха избити и ранените, които попаднаха в плен. Величко, ранен в едната ръка, се добра до една кошара, където се превърза и укрива няколко дена - докато новото правителство след абдикацията на Фердинанд обяви амнистия за оцелелите въстаници.

Някои обозни части още бяха по местата си. Оставаше им да се приготвят за потегляне към пленническия лагер. Един сръбски запасен капитан беше избързал да види градчето, където го завари войната. Там беше оставил жена си, за която оттогава нищо не узна.

Попита първите срещнати войници познават ли някоя си Милица Цветкович. Познаваха я всички, защото тя беше съдържателка на пивница, а освен това и доста достъпна за по-весело прекарване на времето. Но един от подофицерите се престара и да я похвали за нейното поведение, с което да поласкае суетността на собствения и? мъж.

- Она йе връло честна жина - подразбираше се целомъдрена съпруга, на което някои се подсмихнаха иронично.

Капитанът замислено се навъси и въздъхна:

- Не прашам честна ли йе, прашам само жива ли йе.

Лицата на всички, които се бяха усмихвали, изведнъж станаха сериозни.

Полковник Денизов се обърна към Димитър с едва сдържана навъсеност и с тъжно-сериозен глас:

- Тоя път ти водиш полка подир мен.

- Разбрано, господин полковник.

- Които са били винаги първи, когато сме побеждавали, трябва също така да бъдат първи и начело, когато се налага да признаят, че са победени. А дойде време да си достоен и за това тъжно предимство.

- Да, господин полковник - почти машинално повтори Димитър и обърна очи настрана само за да избегне погледа му. Защото един поглед, който е тъжен, не вдъхва утеха дори когато с него се изказва воинско съчувствие след връхлетяла беда. А това, което вече им предстоеше, трябваше да се понесе по мъжки и утехата сега би била и ненужна, и оскърбителна за мъже, издържали с достойнство всички възможни изпитания, рискове и опасности. След малко те трябваше да потеглят за там, където им беше определено да следват всичкото си налично оръжие. Преди да се приготвят за тръгване, един подполковник заяви на полковия командир:

- Господин полковник, капарирал съм при бакалите в града достатъчно сярна киселина, за да набраздим цевите на оръдията отвътре, та да разяде ризите им. Да се разбере, че нашият полк е предал всичкото си оръжие, негодно за употреба - поне така можем да ощетим противника.

- Смятайте без оръдията на моето отделение, господин подполковник - прекъсна го Димитър.

- Значи - гневно му се сопна подполковникът, - Вие, капитан Атанасов, искате да предадем на врага в пълна изправност нашето оръжие, с което сме му нанесли толкова поражения?

- Тъкмо затова, господин подполковник, защото с тия оръдия сме прославили в тежки боеве българската артилерия, не бива да им отвърнем с такава неблагодарност. Ние можем да се разделим с тях, само след като ги целунем за всичко, което сме извършили заедно.

- Да ги подарим на противника годни за употреба, та и занапред да стрелят с тях по нас?

- Противникът няма да стане по-силен с тях - той си има достатъчно, много повече от нас, което ни и доказва… И може да си произведе още, господин подполковник! - обърна се Димитър към полковия командир, за да повтори и обоснове с ново допълнение възражението си, но се сепна и премълча, като го видя, че изтрива сълзите от очите си.

Полковник Денизов бе участвал в комисията при покупката на тия оръжия от френската оръжейна фирма „Шнайдер-Крьозо”. Следващата поръчка бе изпълнена с една негова препоръка за някаква поправка в някаква подробност, с което се подобряваше качеството на тоя калибър скорострелно артилерийско оръдие. Не само се съгласиха с него, но го и поканиха да постъпи инженер в завода - на което той не се съгласи. Сметна, че на български офицер не подобава да се откаже от своето патриотично поприще заради по-голяма заплата, като постъпи на служба в една оръжейна фирма, където се произвеждат артилерийски оръжия и за други държави, срещу някои от които може да воюва и България.

Полковник Денизов яхна коня и тръгна пръв. Димитър го последва. Артилерийската колона, мълчаливо, без команда потегли за там, където трябваше да бъдат предадени в пълна изправност оръдията.

Вече на гръцка територия, по главната улица на града, през който най-напред минаха, издокарани гъркини от прозорците запоказваха лактите на левите си ръце, потупваха ги с дланите на десните и заподвикваха:

- На? Тесалоника, на? Тесалоника! На-на-на!

Това беше злорадо ликуване, че са били напразни българските претенции за Солун.

Димитър се обърна назад и спокойно извика, за да бъде предадено назад:

- Момчета, не се обръщайте към тях! Да разберат, че не ги поглеждате, те трябва да гледат вас, а не вие - тях.

Полковник Денизов подръпна поводите на коня и той запристъпва по-бавно. Войниците постегнаха към юздите, конете вдигнаха глави и самите оръдия сякаш затропотиха предизвикателно бодро. Той се обърна за малко към Димитър, колкото, за да му каже:

- По-бавно, капитан Атанасов! Нека повече време ни гледат конете - да разберат, че не ни смущават, като вряскат - и навъсено загледа отново напред.

И офицерите, и войниците, и конете, даже и оръдията сякаш бяха целите натежали от умора, от сдържано достойнство, от спомени за бойна слава.

Бавно преминаха по главната улица - между тоя шпалир от кресливо-истерично злорадство.

Във втория град влязоха подир пладне. Спряха още в покрайнината - за да подирят вода. Умората беше попривела раменете, но не беше снижила достойнството и на офицерите, и на войниците. Макар изморени, те бяха запазили своя вид на воини, които са паднали за малко в плен, след като години са водили победни битки.

Те наслизаха от конете, опряха се с ръце по седлата. Неколцина се отделиха с манерки да дирят чешма. Неочаквано от всички порти наизлизаха жени - коя със стомна, коя с калайдисано котле, - наизнасяха вода, подаваха на войниците и офицерите, бърбореха припряно на своя непознат език, но по добрите им лица лесно се разбираше, че изказват съчувствие не към противници, а към изморени и изжаднели хора.

Полковник Денизов подхвърли на Димитър:

- Капитан Атанасов, как ти се струва това?

Димитър въздъхна и го изгледа замислено:

- Там, господин полковник, ни изпратиха насъскани фанатички, които в училищата са научени, че сме лоши, че от векове сме техни врагове. А тук ни посрещнаха хора, които от това, каквито ни видяха, разбраха, че сме добри като тях, само че много изморени и изжаднели.

- Да, капитан Атанасов, наред с едните има и други.

- Тия нямат нищо общо с ония фанатици, които през 1913 година, след като ни бяха съюзници и наготово влязоха в Беломорието, изклаха българското население. Онова бяха шайки от гръцки кръвожадници, а тия тук показаха, че не всички гърци са като ония.