Иван Енчев

Отзив за „Увеличи шрифта на любовта” (2024) от Петко Каневски

Поетът Петко Каневски е сред умерено продуктивните творци. Неговото име се появява на библиотечните рафтове за пръв път през 1988 година със стихосбирката „Виж луната”. Следват: „Живот на кредит” (1998), „Звездни вулкани” (2001), „Горе ръцете” (2009), „Опасно честно” (2014 и 2016).

Стихотворният сборник „Увеличи шрифта на любовта” е публикуван през 2022 г., но има второ издание през 2024 г. Книгата е реализирана от издателство „Български писател”. (Редактор Боян Ангелов, рецензент Петър Анастасов, художник Цветан Казанджиев).

Сътворени изцяло в звучно-образно класическо стихосложение, творбите в сборника са разделени на три цикъла: „Посвещения”, „Чавги” и „Седмичен хороскоп”.

В художествено отношение всички части са равностойни, но водещият акцент на внушенията на творбите е съсредоточен в цикъла „Посвещения”.

Уводното стихотворение „Увеличи шрифта на любовта”, откъдето е изведено заглавието на сборника, съвместява всички мотиви, залегнали в него. То е посветено на внука на Петко Каневски (с царското име Калоян).

Тук е изразена не само роднинската любов към продължителя на рода, а и надеждата, че новото поколение българи продължава копнежа ни за един по-сносен живот, отдаден на добри дела. Това чувство е извисено с отческа любов и патриотична гордост най-вече в стиховете:

Чрез любовта единствено живее
най-съкровеното у нас.

И незабележимо ни повдига
напред към Божията светлина.
С любов до Любовта се стига,
защото тя е пътят към Дома.

В „Една жена на петдесет” и някои други творби Каневски изповядва обичта и жизнено необходимото уважение на честния мъж към жената: майка, любима и творец, пазител на духовната същност на нацията ни.

Сред тези откровения се отличава с особена драматичност „Изплакана вечност”, с посвещение на поета Боян Ангелов, където лирическият герой ни доверява:

Екстаз на любовта е да си сам и верен
на светлата си половина, на Жената…

Още във второто стихотворение в сборника „Александийки” авторът със съчувствено преклонение припомня мъката на библиотекарките в димитровградската библиотека „Пеньо Пенев”, недалече от която всеки ден „вятърът търкулва слънцето в река Марица”:

И вашите деца са из чужбина.
Но Бог чрез делото ви свети,
за да я има думата Родина.

По-нататък умерено спокойната лирическа серия творби е обогатена от произведения, които са тематично твърде много родеещи се с гражданския патос на фейлетоните на Петко Каневски в книгата „Писма до дядо ми” (2011).

Тук като отприщен поток се втурват творческите струи на вълненията на лирическия герой за делниците на България. Те са все тревожни и тъжни!

Дори само заглавията на творбите настройват читателя към граждански размисъл и зов за участие в подобряване на днешното българско битие. Да изредим само няколко от тях: „Вечерна проверка”, „Българска земя”, „Съобщение”, „Днес”, „Учителите на България” и още някои подобни ярко очертаващи се с граждански заряд мотиви.

С особена сила на патриотична тревожност и непримирим сарказъм се отличава „Чудо”, посветено в памет на художника Анастас Константинов. Първите два стиха с умело стилистично повторение въвеждат читателя в жестоката тема:

Цяло чудо е, че народът ни още е жив,
цяло чудо е, че още я има България!

По-откровена присъда на днешния български хал не е възможна. Болката на автора е оголена до нерв. Думите се нижат в скръбни стихове, както в траурни излияния. Това не е само стихотворна изповед, а заклинание към „бездарните ни пастири”, каквито са нашите днешни държавни управници.

До тях се нареждат наставниците ни от НАТО, от Европейския съюз, от Организацията на обединените нации, от правителствата на лицемерните западни демокрации.

Изплаквайки мъката на България, сякаш отправил молитвен поглед към Бога, поетът изрича отчаян вик за всенароден подем:

Народе Орфеев, извиси своя истински глас!

С не по-малка сила ехти непримиримият гняв на автора и в сатирата „Това не е моята България” с посвещение на поета Георги Ангелов.

И тук е подложено на яростна критика примиренческото поведение на българския народ. Той позорно мълчи, за да е удобен на господарите си - и български, и брюкселски, и американски.

Лирическият герой изтъква своя открит граждански протест:

Андрешковски сюжет проклет
за оцеляване в това отровно време
е станал бойният ни пистолет.

Едва ли има по-тъжна и унизителна равносметка за робското примирение на нашия героичен някога народ. Едва ли има по-грозна и отчайваща картина на днешното наследството на великата древна България.

Неслучайно точно след това стихотворение в графически неотделената поредица съседни творби е поставено и „Учителите на народа”. В текста става дума за големите някогашни учители - будителите на нацията, които „стъпват босоноги по звездите”.

Всякакъв коментар е излишен при изобличителната поанта на стихотворението за незавидната орисия на сегашното българско общество:

Защото тъжно е в обрулена държава.
Без истински водачи е народът сам.
Учителите да ни будят продължават,
за да ни сочат пътя към светия Храм.

Преобладаващата част от стихотворенията в първия цикъл са посветени на поети, художници и други творци, с които е общувал авторът.

Проникновеният читател вероятно се запитва защо са подбрани точно тия имена, чрез които поетът изразява своите поетични послания към четящата българска аудитория. Няма как всички избраници да са му съкровени сподвижници.

Много добре е известно, че в изкуството творецът рядко може да има съвсем безкористни приятели. Творецът винаги е заобиколен от колеги, с които си съперничи за възхищението и любовта на публиката.

Остава логичното предположение, че известните личности са подбрани като част от водещия творчески отряд на прогресивната българска интелигенция, отдадена на духовното възвисяване на българската нация.

Тези творби са дълбоко проникнати от гражданската позиция на лирическия герой към съдбините на съвременна България. Верен на своя характерен творчески натюрел, Каневски нито за миг не забравя да обвърже съдбата на твореца, на когото е наречено посвещението, не само с неговите художествени изяви, а и с ежедневието на Родината ни.

Вторият цикъл в сборника е озаглавен с диалектната дума „Чавги”.

(Чавга се нарича ритуална дървена стреличка, която наподобява птица с разперени криле. Ползва се в народен обичай по време на Сирни заговезни. Тогава според традицията българите взаимно си разменят прошка.)

Няма да сгрешим, ако наричаме „стрели” кратките поетични произведения. Подобни, структурирани по форма и съдържание миниатюри, се наричат четиристишие, строфа, куплет, катрен, или рубаи в източната литература.

Едната водеща тема в тези творби е любовта между мъжа и жената, изразена в „Сезона на меда”, „Трепет”, „Озарение”, „Любов”, „Вечност”, „Часовник”, „Усет” и още доста други. Както е видно от заглавията, истинската любов има безброй имена.

Съвсем изповедно звучи „Подарък”:

Защо ли точно теб ми даде Бог
след толкова несбъднати мечти?
Животът с мене беше доста строг.
Но истински сега ми се живее.

Точно в тук е одухотворен и другият не по-малко преобладаващ мотив за християнските ценности и православната вяра в Бог. Двете паралелни теми се представят като неразделими същности на пълнокръвното човешко битие.

Обект на поетичните стрели на Петко Каневски са още много съкровени мигове от ежедневни преживявания: тъга, мъка, носталгия по младостта, упрек за провалените илюзии и др. В някои произведения се внушава гордост от исторически събития. В други на прицел са алчността и лицемерието.

Твърде конкретно е показана тревожната равносметка за бъдещето не само на нашата нация, а и на целия свят в миниатюрата „Въпрос”:

Всичко е суета, момичета и момчета.
Откъде тази жажда за власт и за слава?!
Осквернихме прекрасната си планета.
И какъв свят според вас ни остава?!

Въпреки мрачните настроения, оптимизмът като слънчев лъч озарява нерадостните стечения на житейските обстоятелства. Тъкмо той преди всичко поддържа вярата ни в доброто, в човещината, в народната традиция, в истинската естествена любов между жената и мъжа.
Ето още една от тревожните „стрели”, които отправя към читателя поетът с надежда към по-добри времена. Озаглавена е „Ехо”:

Зная, избор може би нямаме.
Горчи въпросът ми: какво остава?
Това, което днес посяваме…
Посяхме вяра. Бог реколта дава.

Авторът не пренебрегва и чувството си за самота. Тя прозира иззад прозрачните завеси на не една лична и обществена заблуда. „В душата вали от заблуди” споделя с тъга лирическият герой в „Дъжд”.

И продължава своите признания с оптимистичната надежда за изход в „Слънчоглед през декември”:

Цъфтиш, когато слънцето го няма.
Вирееш в илюзорен похлупак…
Нима си рожба на космическа измама?!
Или съм аз за кой ли път глупак?!

Тази алегорична самоирония символично затваря психологическия кръг на съкровените изповеди на лирическия герой, започнали през август в „Сезона на меда”, когато той споделя пред любимата жена:

Твоите устни - оазис в пустиня.
Само той ме спасява сега.

Творбите в двете части на сборника съвместяват различните допълващи се лица на богатия поетичен талант на Петко Каневски.

Стихотворенията в „Посвещения” звучат с висока интонация - напористо, призивно към гражданската съвест на читателя. Наситени са с екстровертни психологически послания към по-широка публика.

А цикълът „Чавги” е лирически апотеоз на благословената от Бога биологична любов между мъжа и жената. Тук лирическият герой дава израз на интровертните си внушения. Съзвучно римуваните строфи звучат по-тихо и поверително, дори шепнешком, като при изповед.

Третият цикъл е философско-естетически послеслов на всички послания в предходните части на сборника. Озаглавен е „Седмичен хороскоп”.

С оригинални лирически метафори за дните от понеделник до неделя се изразяват душевните вълнения и очаквания на един човек на зряла възраст, който е прозрял мъдростта на вечния живот: „Духът плътта да побеждава.”

Стихосбирката „Увеличи шрифта на любовта” е завладяващ творчески успех на поета Петко Каневски. Включените тук творби вдъхват доверие и искрено съпричастие на читателя. Те са непримирим призив към гражданска съвест, родолюбие, лично достойнство и искрена любов между хората.

Все етични норми, основани на неподправения християнски морал на Православието. Все качества, без които съвременното българско общество, изпаднало в повсеместна безпътица, не би могло да се развива към материален просперитет и духовно освестяване.