Георги Михалков

БЯЛОТО ЛЯСТОВИЧЕ

Лястовичката имаше три малки лястовичета. Двете от тях бяха с черни крилца, а третото - с бели. Лястовичката много се чудеше как така третото лястовиче е бяло. Тя дори се срамуваше.
- Какво ще кажат другите лястовици - питаше се разтревожена тя. - Ние всички сме черни, а това е бяло.
Затова лястовичката реши да изгони бялото лястовиче.
- Махни се оттук! Не те искаме! - каза тя на бялото лястовиче.
- Но къде да отида? - попита то уплашено.
- Отиди където искаш, но повече не идвай тук!
Натъжи се бялото лястовиче и отлетя далече. Направи си гнездо под стрехата на една къща. Децата, които живееха в къщата, го видяха и започнаха радостно да викат:
- Татко, татко, ела да видиш бяло лястовиче.
Баща им излезе и им се скара:
- Какво приказвате? Няма бяло лястовиче. Всички лястовички са черни.
Но когато видя бялото лястовиче, много се учуди.
- Наистина - каза той. - Това лястовиче е бяло!
Още същия ден в двора на къщата дойдоха много хора, за да видят бялото лястовиче. Една възрастна жена обясняваше:
- Който е болен, ако види бяло лястовиче, веднага оздравява.
Друга жена допълваше:
- Който има голяма мечта, ако види бяло лястовиче, мечтата му се изпълва.
От сутрин до вечер идваха хора от различни села да гледат бялото лястовиче.
Младо момиче разказваше на хората:
- Аз много исках да се омъжа и като видях бялото лястовиче, се омъжих.
А едно чернокосо момче казваше, че мечтата му е била да стане голям футболист и като е видяло бялото лястовиче, мечтата му се е изпълнила.
Всички хора, които виждаха бялото лястовиче бяха радостни и щастливи, но имаше и хора, които не вярваха на очите си, но когато наистина виждаха бялото лястовиче и си пожелаваха нещо, то се изпълваше.
Бялото лястовиче разбра, че носи щастие на хората и това много го радваше. Един ден то реши да отлети, да обикаля градове и села, за да бъдат хората щастливи.

——————————

ЛИСИЧЕТО

Лисичето беше малко, червеникаво, с дълга пухкава опашка, остра муцунка и хитри очи. Живееше в една дупка под старо високо дърво. Беше се погрижило и направило още един вход в дупката, защото знаеше, че ако някой го преследва или иска да го хване, то може да се спаси, да избяга през другия вход.
Лисичето не обичаше светлината и през деня се криеше. За него най-хубавото време беше нощта. Когато се стъмваше и безброй трепкащи звезди украсяваха небето, а сребърната луна надвисваше над смълчаната гора, лисичето се измъкваше от леговището си и тръгваше да търси нещо за ядене. Обикаляше дълго, излизаше от гората и стигаше чак до селото, но не смееше да влезе в селото, защото знаеше, че там живеят хора, а те никак, ама никак не го обичаха. Някои от тях имаха необикновени пръчки, които силно гърмяха. Лисичето знаеше, че трябва много да се пази и че тези пръчки бяха най-страшни. Обикаляше то, уморяваше се, нищо не намираше за ядене и се връщаше в леговището си гладно и посърнало. На мен никой не ми помага -мислеше си тъжно лисичето.
То нямаше приятели и често си питаше защо другите животни в гората, а и хората в селото не го обичат.
- Нали и аз съм като всички живи същества - казваше си то. - Живея си в гората и на никого нищо лошо не правя. Защо не ме обичат?
Но лисичето не можеше да си отговори на този въпрос. Веднъж то се спря на брега на бистрата планинска река. Понякога се гмуркаше във водата и ловеше риба, но сега се загледа и видя отражението си.
- Ето, - каза си - хубав съм, имам лъскаво червено кожухче, дълга хубава опашка, остри уши. Какво ли ми липсва, та никой не ме обича?
И понеже се питаше на глас, го чу един кълвач, кацнал на дървото над реката.
- Трак-трак. Какво ли? - обади се кълвачът. - Трак-трак. Аз те познавам и ще ти кажа.
Лисичето вдигна глава и го погледна.
- Моля те, кажи ми.
- Мисля, че не те обичат, защото се правиш на много хитро лисиче. Когато искаш да хванеш някое зайче или птиче, ти се преструваш на умряло и така се опитваш да излъжеш бедното животинче. Никой не обича хитреците! - каза кълвачът.
- Е, може би си прав - съгласи се лисичето, - но какво да правя. Така съм се родил.
След този ден лисичето вече не се запита защо никой не го обича.

——————————

СЪРНИЧКАТА

Сърничката живееше сама в гората. Беше станала на една година. Когато се роди майка й се грижеше за нея, кърмеше я, а когато малко порасна, започна да я води на зелените горски поляни, за да похапват свежа уханна трева. За сърничката това бяха най-хубавите дни. Знаеше, че майка й е до нея и няма да се случи нищо лошо. Майка й беше готова да я пази и закриля.
Но един ден добрата й кротка майка изчезна и сърничката остана сам-сама. Тя не разбра какво се случи с майка й, къде отиде, защо я остави сама. Сега сърничката трябваше сама да се пази, да върви през гората и да се ослушва. Знаеше, че в гората има и лоши животни.
Тя никога нямаше да забрави един зимен ден. Бял пухкав сняг покриваше дърветата, храстите, полянките. Всичко беше бяло и красиво, сякаш не беше същата гора, а съвсем друга - вълшебна, тайнствена. Но вече нямаше зелена трева и майка й я заведе при едни големи стари дървета. Ровеха с копита снега, за да открият букови жълъди, с които да залъжат глада си.
Изведнъж майка й трепна. Беше усетила някаква опасност. Двете бързо побягнаха. Бягаха, бягаха. Сърничката не можа да разбере защо бягат. После, когато бяха далече, майка й каза, че е видяла вълк, а вълците са най-опасните животни за сърничките.
- Вълкът, много гладен, се прокрадваше тихо и се готвеше да ни нападне - каза майка й и сърничката видя в големите й добри очи страх.
От този ден започна да се страхува от вълците. Ослушваше се и внимаваше да не срещне някой страшен гладен вълк.
Колко е тъжно, че съм сама - казваше си сърничката. - Нямам нито братче, нито сестриче, нямам и приятели.
Понякога в гората виждаше зайчета, но те също много се страхуваха и бягаха. Друг път срещаше таралежи и костенурки, но с тях не можеше да дружи, те не я разбираха. Сърничката мислеше, че вечно ще бъде сама. Ще ходи в гората, ще търси зелени полянки, букови жълъди, но винаги ще е сама и като си помисляше това, й ставаше много, много мъчно.
Но сърничката срещна сръндак. И той беше млад като нея и сам. Сръндакът се приближи бавно и сърцето й трепна. Тя веднага разбра, че е намерила приятел, млад, красив, силен, който е готов да я пази, да бъде до нея и повече няма да е сама. В този миг усети, че е най-щастливата и най-радостната сърничка на света.

——————————

ЩЪРКЕЛЪТ БЕЛУШКО

Ятото щъркели летяха, летяха, прелетяха над морето, над високи планини, над равнини и градове и пристигнаха в родната страна. Посрещна ги пролетта с разцъфнали дървета, с цветя и с южен вятър, който нежно ги погали. Радост като слънчев лъч стопли щъркела Белушко. Той направи голям кръг над селото. Прелетя над белите къщи, над дворовете с пъстри цветя. Стрелна се към езерото, където миналото лято ловеше жаби и скакалци. Кацна на брега, разходи се важен, като собственик на цялото езеро и на всичко наоколо: на поляните, на нивите, на хълмовете. После плавно се издигна нагоре и се насочи към родното си гнездо, което си стоеше високо на една топола в голям двор и го очакваше търпеливо.
Белушко се завъртя над гнездото и кацна в него. Огледа го внимателно, за да види дали нещо трябва да се поправи, дали да донесе някое клонче или трева да постеле, за да е по-меко. Но по-любопитен беше да види нещо друго. В къщата, където се издигаше тополата, живееха две малки момчета, братчета, Митко и Коцето. Белушко нямаше търпение час по-скоро да ги зърне, защото те му бяха приятели, а и той им беше безкрайно благодарен.
Миналото лято с Белушко се случи нещо много неприятно. Един ден, когато излетя от гнездото и се устреми към езерото, неволно се удари в електрическите жици. Усети силна болка и падна на земята. Митко и Коцето, които бяха в двора, веднага излязоха на улицата, вдигнаха Белушко и го внесоха в къщи. Видяха, че е ранен. Няколко дни непрекъснато се грижеха за него. Хранеха го, даваха му вода и го гледаха разтревожени, защото не знаеха дали ще оздравее. За щастие Белушко бързо оздравя и когато вече можеше да разперва крила, Митко и Коцето го изнесоха навън. Белушко излетя и кацна в гнездото.
През цялата година щъркелът не забрави двете братчета.
Изведнъж се разнесоха радостни възгласи. Погледна Белушко надолу и видя Митко и Коцето. Те стояха под тополата, махаха с ръце и викаха:
- Белушко, Белушко си дойде.
Колко е хубаво да се върнеш в родното си гнездо и да има кой да те посрещне - каза си щастлив Белушко.

———-

гр. Будапеща, 19. 11. 2024 г.