Мария Антонова

Из „Гласове на сърцето” (2024)

Когато автобусът спря в селото, за което пътувах минаваше икиндия. Не се виждаше никакво движение по улиците, а и какво ли движение може да има, когато по селата живеят само възрастни хора, които твърде рано се прибират в домовете си. Някои от тях се заключват, а други подпират отвътре вратите с нещо твърдо, трети правят и едното, и другото молейки се пред иконите дано дочакат утрото.

Преметнах дръжките на дамската си чанта през тази на куфара си и тръгнах към Горната махала. Чакаше ме не повече от километър път.

Вървях и си мислех за моя род по майчина линия, които бяха дошли в това село, като преселници от Северна Добруджа през късната есен на 1940 г. след решенията на Крайовската спогодба.

Майка ми и нейните пет сестри и един брат са били деца от шест до двадесет години. Вуйчо, най-малкият е бил на шест години, а леля Мария е била на двадесет по онова време мома за женене.

А сега аз отивам да гостувам на сина на вуйчо ми Илия. Бях им казала, че ще дойда, но реших да не споменавам кой ден от седмицата, за да не ме чакат. Ваньо от три-четири години е пенсионер и снаха ми също. Занимават се със собствено стопанство, а аз имам нужда да повървя по улиците на селото, в което е живяла майка ми, а и аз няколко години, когато съм била малка.

С тези мисли се движех бавно, оглеждайки дворовете от двете страни на пътя. Тук-там виждах хубави мушката наредени по стълбите на домовете или пък подредени саксии с цветя по пътечката пред къщите.

Както си вървях и мислех от един двор излезе възрастна жена, облечена в черни дрехи и седна на пейката пред дома си. Поздравих я, тя ми отговори и аз също седнах да си почина за малко.

Попита ме откъде идвам и при кого отивам. Заговорихме се, разказах й, че родът ми е от преселниците, които живеят в Горната махала т.е. в Преселската: „Хората, в които отивам живеят накрая на селото. Виждаш ли, ей онзи щъркел, който си е направил гнездо на електрическия стълб” - там отивам.

Тя се сети за името на стопанина на дома. Добави още, че се казва Иван Алексиев и дълги години е бил кмет на селото, добър и сериозен човек.

Попитах я за старата чешма, около която си играехме като деца и идвахме да си наливаме вода дали е още там: „Да, има я още и водата е все тъй мека и пивкава, голяма добрина е направил този, който я построил, казваме й „Бабаджановата” и е строена през 1891 г.” - добави тя.

И се заговорихме за старите времена в това село, в което хората много работели, а по празниците селският площад бил пълен с народ, хората играели, пеели, с една дума било весело:

„Селото кънтеше от радост и веселие. Събирахме се да си помагаме. Особено през есента. Тогава почти във всяка къща имаше вечеринки, на които ронехме царевица за животните и какво ли не още. А когато се заженеше някоя мома помагахме по подготовката на чеиза й. Много сплотени бяхме.

А сега селото ни е тъжно, изоставено и забравено от своите и от тези, които са тичали по прашните улици. Ех, - въздъхна тя, много народ измря, едни от болести, други от мъка по близките си заминали в чужбина, но какво да се прави, животът е такъв.

В нашето село все още има хора, но някой ден сигурно и то ще запустее. Ние пак сме повечко, но Преселската махала много оредя” - каза с въздишка тя.

Погледнах часовника си, който показваше, че имам време да си поговоря още с нея. Не бях тръгнала да събирам истории по селата, но все пак я помолих да ми разкаже някоя интересна случка в това село, което е и моето село. Тя ме погледна и се усмихна тъжно.

Интересна случка ми каза: „Ще ти разкажа, но тя е много тъжна. Това се е случило в моя род - започна тя. Било е лято, по-бедните деца ходели да работят с родителите си по нивите на чорбаджиите. Един ден станало време за обяд.

Децата насядали отделно от възрастните. Било им весело, смеели се и ядели. По едно време дочули гласа на чорбаджията. А той имал навик да идва винаги по обедно време, ще рече да притеснява хората и залъкът им да не е сладък.

Дошъл и при децата, огледал ги и видял, че сред тях има едно момиче, което било много хубаво. Тя била по-голяма от останалите.

Застоял се малко повече, но преди да си тръгне й казал следващия ден да не идва на нивата, а още сутринта да отиде у тях и да се обади на чорбаджийката тя ще й даде работа, а на останалите рекъл: „Яжте и ставайте да работите, защото и яденето е губене на време”.

На другия ден момичето отишло в дома му и там чорбаджийката й наредила какво да работи. Така минали няколко години, докато един ден, когато жена му отишла в съседното село да навести родителите си, чорбаджията насилил момичето.

Правел го винаги, когато чорбаджийката отсъствала от дома им, но… момичето забременяло. Минали месец, два три и един ден чорбаджията забелязал издутия корем на момичето.

То мълчало и продължавало да работи, а когато господарката отново отсъствала той повикал момичето и й казал да намери някоя възрастна жена и да й махне детето, защото нищо добро не я чака.

Тогава в селото имало две жени, които помагали на родилките, но как и на кого да каже, за да й помогнат. Млада била, дете. Пила черен бъз в по-големи количества, но освен, че й прилошавало нищо повече не й се случило, а и било вече късно да маха детето.

Майчинското чувство се пробудило и се страхувала да не го повреди. Отишла при родителите си, майка й се разплакала, а баща й скочил, взел секирата и тръгнал към дома на чорбаджията. Вървял човекът като пиян, колкото повече наближавал къщата му толкова повече желанието му за мъст се притъпявало.

Седнал на един пън край гората и след многото насъбралата се мъка на обида в гърдите му, решил да не си слага грях на душата: „Господ да го съди, все ще намеря още два залъка за Мариола и внучето” - си казал той и се прибрал вкъщи.

Когато влязъл в дома седнал на малкото столче до старата печка и казал, че Мариола трябва да отиде да поработи до края на месеца, да си вземе платата и да се върне.

Майка й висока и слаба жена мълчаливо се съгласила. Така и станало. Нито дума на никого не казали. Мариола отново се появила в дома на чорбаджията и започнала всекидневните си задължения.

Навличала се с повече дрехи, за да не бъде забелязана бремеността й. Един съботен ден стопанката на чифлика трябвало да отиде до съседното село при свои роднини също чорбаджии, за да ги уговори да изпратят техните работници да им помогнат за брането на царевица, а в замяна те ще изпратят своите: „В този ден се случило най-лошото” - каза баба Ефросина: „Кой се е надявал, че чорбаджи Райчо ще направи това: „Какво е направил” - побързах да попитам: „Ами примамил Мариола в мазето и я убил” и продължително замълча.

Погледнах я, тя сякаш изведнъж се смали. Седеше до мен, навела глава, като че ли търсеше нещо в тревата, ръцете й бяха отпуснати в скута. Мъка бе налегнала възрастната жена.

Казват, че възрастният човек не трябва да се вълнува нито от радост, нито от тъга - те еднакво действат лошо. Мълчахме…

Аз станах и понечих да тръгна, стана и тя и рече: „Нека те изпратя донякъде и да довърша, нека знаеш какво се е случило по-нататък. Чорбаджията убил Мариола и я погребал в предварително приготвен гроб в мазето. Все едно не е човек.

След дни наредил на слугите си да циментират пода. Родителите търсили дъщеря си, но от никъде ни вест, ни кос. Пък кой ли обръща внимание на бедния човек. Така е било тогава, така е и днес, така е от векове.

Минали години. Дошъл краят на чорбаджи Райчо. Легнал болен. Хората казват, че на такива греховници душите не излизат лесно. Седемнадесет години лежал болен.

Една вечер, когато се стъмнило повикал жена си и двамата си сина и казал: „Отидете в село Ирник оттам имахме едно време слугиня, Мариола се казваше. Доведете родителите й, доведете и селския поп, но побързайте”.

Синът му Димитър се качил на каруцата и тръгнал за селото на родителите. Когато майка й и баща й застанали до леглото му, преди те да кажат нещо, чорбаджи Райчо заплакал тресейки се в леглото и само повтарял почти неразбираемо: „Простете ми, простете ми добри хора, аз убих Мариола. Простете ми! В мазето е” - и сочил с ръка надолу.

Баща й само се прекръстил и излязъл от стаята, а след него и жена му, и тръгнали към селото си. На другия ден научили, че чорбаджията е починал.”

Баба Ефросина се спря насред шосето, по което вървяхме, а в очите й имаше сълзи:

„Ето такава беше мъката на тези хора. Там където падне огън, гори и цял живот е подклаждан от нея. За такава мъка няма лек!…”

Постояхме двете мълчаливи, след което тя каза: „И сега има мъка, винаги е имало такава. Сега пък се избиват по пътищата като кучета. Всеки ден новините по телевизията започват с катастрофи или убийства. Боже, в какъв свят живеем. Докога ще е така, знае ли някой?…”

Въпросът й не премина в пространството, а остана в мен. Повтарях думите й вървейки нагоре по баира и чак, когато стигнах дома на моите роднини се спрях да погледам щъркела.

Той стоеше на един крак и тракаше с клюна си. Сякаш бе уловил мислите ми и повтаряше: „Докога ще е така?…”

2022 г.