Атанас Славчев

Бяха на маса трима - един отцеубиец, ерген, след година-две на петдесет, вторият - де бяха чували за него, че псувал майка си на майка и в гроба занесе тя белезите на сина си, и трети - той водеше списък на вече двайсет от селото, де са псували майките си на майка. Третият знаеше и като знаеше, си мислеше, че всички изроди са такива, само защото майките им са имали трудни раждания. Акраните му, например. Само девет от селото, но осмина изкарали половин трудов стаж из затворите. Всичките едри, с големи глави и на всички майките им цепени с по четири, седем шева. И че така се раждат идиоти. Имаше си той и друга версия - че са се пръкнали в годината на смъртта на Вожда и Учителя. Ама тая теория само ги разсмиваше. Чурака, например, почна да коли от шестокласник. Захвана се с овце, премина на хора. Никого не уби, ама с ножа войнишки, направен на кама, пресрещаше гимназистките от града и ги обираше. Котраката се настърви да насилва непълнолетни девици и като излезе от затвора, се ожени за една, де майка и бе с няколко години по-малка от него. И той с трудно раждане. Върхът обаче бе Отцеубиеца. Но той бе от друг набор. Не го приеха Деветимата, макар пуснал кръв - невзрачно било детството му. Но от Деветимата идиоти никой майка си на майка не псува.

Майкопсувачът вдигна бирата към Отцеубиеца:

- Какъв го искаш гроба? Ще го излея отстрани, и пейки ще излея. Ако нямаш пари, когато имаш. Материал дай. Леля ми е.

- А ти бе, Катмак скапан, не те видях на погребението, нали уважаваш леля си?

- Казах ти, не можах. А и не мога да я съживя. И с мен, и без мен - умряла. За гроба пари не ща.

- И на мойта майка, и на твойта, няма само на мойта. Или ги забрави?

- Лигльо майчин, и аз баща си утрепвах зарад нея, какво си мислиш, бе?

Майцепсувачът дигна бирата да фрасне Отцеубиеца, но преди удара на оня, долната устна грозно се изкриви, лицето му доби най-грозния вид, сякаш за конкурс за грозота, тялото му се затресе в хлипове и изскимтя почти по кучешки: “Ле…ле…леля ми, хъ, хъ, хъъъ…”

Майцепсувачът като че забрави, че искаше да го фрасне, зарида и той, само че без глас, прегърна братовчед си, шепнеше в конвулсии: “Майка ми…така я разкрасих аз, идиота, прости ми, майчицеее…”

Третият, един от Деветимата, от ония с трудното раждане, де майките им бяха цепени от четири до на седем места, та да пръкнат идиотските им глави, ама майцепсувачи и майцебиячи не станаха, вече бе решил да им зашлеви по един, когато Отцеубиецът с поглед се опита да го хипнотизира, но само го разсмя:

- Помияр, какво като си утрепал дъртия заради майка си, не се перчи. Баща ми е жив, и майка ми е жива, и баща ми не смей да й посегне…

Ако Майцепсувачът и Отцепсувача не бяха правени някога и на кучи кръст от тоя с голямата глава, щяха да му кажат, че него жена му го кла като спи, ама нали и в тия работи се иска чалъм, изкривила ножа повече към езика, отколкото към гърлото и се отърва той с кръвозагуба. Ако не я закла като излезе от болницата, то е, за да не останат децата му без майка. Това, последното, щеше той да им го каже. Ама те не продумаха, Майцепсувача и Отцеубиеца. Сигурно обаче си го мислеха, защото най-напред единият, а и другият му зацелуваха ръцете, той не разбра за какво. Можеха да му паднат и в краката, ако не го видяха да скача и блъска масата.

- Абе, Помияр, за какво утрепа дъртия? Че ви бе взел страха, на тебе и майка ти, и млатеше наред?

- Завалийката, превъртя. Реши да наказва предатели, както през фашистко…

- И колко му е силата на него - с два юмрука ще закачи. Признай, шубелия си!

- Носеше три ножа, влиза нощем по къщите, вади ножовете и вика: “Предателите да плащат сега, искам да ям и пия.” И кой му се опря?

- Ти, с наджака! Гледа четирийсет години как би майка ти и кога откачи, вместо за лудницата, го прати горе. Пъзльо!

- Що пъзльо?

- Що пъзльо ли? А реви сега! Що бил пъзльо! Аз петнайсетгодишен скочих на моя и не смя да й посяга. Ти пълниш гащите като гледаш да я бие - и като малък, и после. Дъртият ти го няма, а моят е жив, абарисваш ли?

- Има и пищов…

Третият от Деветимата направи знак с ръка, че и двамата са мръднали и се премести на друга маса.

Двамата станаха. Тръгнаха по най-прекия път през селото - отиваха към гробовете на майките си, нали щяха да ги зидат. Майцепсувача и Отцеубиеца. Кютук пияни, по пътя поздравяваха всички жени-майки. Искаше им се да целуват и ръце, ама ги спираше оня знак на Третия от Деветимата, де оживя по чудо и като по чудо остави жена си жива, за да не осиротеят децата му.

И като вървяха, видеха ли някой от ония с големите глави, поздравяваха със страхопочитание и завиждаха, завиждаха. Ама честно, не знаеха за какво да им завиждат - на годините им в затворите ли, на трудните раждания… Само, може би, за живите им майки…

…Помияра - него Господ го трясна на гроба на майка му. Майцепсувача иззида и трите гроба - на двете майки и братовчед си.

Майцебиячите и майцепсувачите не мрат бързо - дебелокожи са, ама като почнат да мрат, се мъчат много. И тоя се мъчи, ама то бе чак след десет години. Иззида дотогава много гробове. Можеше нощем без страх да мине по гробовете. Боеше се само от ония идиоти с големите глави, с трудните раждания, де целуваха ръце на живите си майки. Тях, дебелоглавите, видя ги за последно преди края си, след първата кома. Ето, сам е и малък. Градският гамен Габъра му взема левчетата, дадени от майка му за квартира, и ги раздава на бандата си… Бълнува Майцепсувача, вика за помощ, но отнася още ритници, че не мълчи и… Появяват се Деветимата. С вериги. Чурака е тук, Джуджу, Котраката, Ачо Побъркания, Гошо Образцовия ги води. „Идат идиотите” - шепне Габъра, колебае се съвсем малко и… „Черните кръстове”, страшилището на града, плюят на петите си. Облак прах подире им. Майцепсувача тръгва към Деветимата, иска да им разкаже кое как е било, ала отнякъде излиза майка му, разкрасена от него: „Тия са целували ръцете на майките си, а ти, ти…” „Майчице, прости ми, майчице!” - простенва за последно Майцепсувачът, после блясва нещо пред очите му, леко, много леко се килва настрана и… поема към Отцеубиеца, към баща си, разкрасената си майка, към много други - там Горе, Горе, де е хубаво, хубаво, толкова хубаво, че…