ЗНАМЕНИЕ
Из „Години на узряване” (1964)
БАЛАДА ЗА СЪРЦЕТО
От своя век поисках да избягам.
Приехте ме, места усамотени,
където мечките стръвници лягат
като животни питомни край мене,
където скорпионите не хапят
и змийската отрова не убива.
Не жули моите нозе коприва.
И вълк и заек си подават лапи.
И залюлян под купола небесен
във люлката със сребърни синджири -
поисках да създам оная песен,
която цял живот напразно диря.
Но бялата хартия бе пустиня.
Пресъхваха устата ми от жажда.
Къде сега са мълниите сини
да треснат върху мен,
да ме накажат?
Защо не духнат огнени самуми,
да скърца между зъбите ми пясък?
Защо светящи снайперски куршуми
внезапно мойта шапка не отнасят?
Безсилни се отпущаха ръцете ми.
И търсех с пръсти жилата лирична,
за да напипам пулса на сърцето си -
престанало да мрази и обича.
Но не напипах пулс.
Гръдта кънтеше,
тъй както тъмна пещера със ехо.
И моята единствена утеха
бе тая,
че сърцето ми лежеше,
останало сред врагове и свои -
изхвръкнало на острите завои.
КУБИНСКИ ГЛАРУСИ
Антените трептят от напрежение
и ни пронизват
със комюникетата…
Остават недовършени стихотворения,
и неизбродена докрай планетата,
и нерешени споровете яростни
за мнимата и истинска поезия -
орляците от караибски гларуси
плющят с крила по съветски разглезени
и чукат с остри човки по прозорците!
И ни напомнят
страшно и безмилостно,
че има враг.
И главните ни спорове
са с неговите атомни флотилии!
О, гларуси,
дошли при нас от острова,
където са войници и тръстиките!
На шиите ви - нежни, недокосвани -
с войнишки пръсти връзваме ний пликове
в които има бучки от земята ни,
и семена, от пролетта орисани,
и стихове, все още непечатани -
в последните тревожни нощи писани!
24 октомври 1962 г
ЖЕСТОКОСТ
Обвиняват те, че си била жестока,
революцийо
с бинтованото чело,
революцийо
с нестихващата болка,
революцийо,
към слънцето поела.
Обвиняват те със меч и кръст в ръката
тези,
дето те разстрелваха от упор.
Тези,
дето жива те заравяха в земята.
Тези,
дето пълнеха реките с твои трупове.
Тези,
дето твоя образ осветяват
с пламъците на кубинските тръстики.
Тези,
дето в нощите жестоки залюляват
комунисти - и бесилките се люшкат с
кикот.
О, жестоки нощи, във които
някоя ръка внезапно се протяга
към луната нащърбена и я сграбя.
И във мрака, дето като гробен камък ляга,
някой прави от луната крива сабя!
И телата на обесените комунисти -
яростно разлюшквани от ветровете -
светят,
светят
като буквите на истина
за жестокостта на враговете!
ВОЕННА ИГРА
Децата на квартала атакуваха.
Прескачаха огради и стени.
Из въздуха фуражките им плуваха.
И с поглед, впит във сини висини,
едно момче броеше самолетите,
с които ще се спусне в миг смъртта,
за да докосне с огнен дъх дърветата,
да покоси градинските цветя.
Но някой с камък бе улучил ятото
и падна птица
вместо самолет…
Умираше в зениците й лятото.
И идваха момчетата без ред.
Изпущаха из дланите си прашките
в зелените утъпкани треви.
И неусетно снемаха фуражките
от буйните остригани глави.
И, настрани извърнали зениците,
за да не гледат тежкия си грях -
заплакаха, надвесени, войниците
над птицата,
ударена от тях.
Човечество,
пусни ги в парламентите!
И ще настъпи онзи чакан миг,
когато ще притихнат континентите
като след бой,
последен и велик.
Войниците със острите юмручета,
войниците, строени във шпалир -
с едно перо от птицата улучена.
Тогава ще подпишат вечен мир!
УТРО
Ах, пръстите пълзят и приближават!
Часовникът тиктака във нощта.
И както в Хирошима
отброява
последните секунди пред смъртта!
Привикнахме ли с атомния ужас?
Аз виждам оня телефон червен.
И сянката на чужд военнослужащ,
изправена във бункера пред мен.
И пръстите,
които се протягат
към оня съдбоносен телефон.
Последен миг!
Не мога да избягам!
Над мен е безпощаден небосклон!
А вместо
звън
в червената мембрана
и вместо
взрив,
планетата помел -
събудиха ме стъпки.
Първа смяна
минаваше край сънния хотел.
25 октомври 1962 г.
РАЖДАНЕТО НА ЛЕНИН
1.
Навярно е едно случайно съвпадение,
че Ленин
заедно със пролетта се е родил.
Ала случайността -
превърна се в знамение!
Със всеки нов април
се ражда -
челото като небе голямо,
се ражда -
бръчката на мисълта му,
се ражда -
погледа му като океан дълбок,
се ражда -
мозъка като релеф на земното кълбо.
Недейте търси Ленин
в ланските листа под преспи късни.
Ни в мрамора.
Ни в други мъртви вещества.
Филизите напъпили са неговите пръсти,
протегнати към пролетната синева,
която ние сме копнели цяла зима,
която грей от сътворението на света,
но си остава винаги неповторима -
макар че се повтаря вечно с пролетта.
Не заточавайте Владимир Илич
в кабинета здрачен -
ще ослепее той без светлина,
ще оглушее той от тишина.
О, негова е стъпката широка на сеяча,
благословил засяваните семена,
зарадвал се на първата поникнала тревичка,
на първото цветче - родило се, за да роди,
и съживил в дланта си падналото птиче,
което първо
е поискало да полети.
2.
Той продължава
в очите ни прямо да гледа,
и да гали по земния глобус
със длан.
И продължава във Кремъл -
оная беседа.
И продължава -
великият план.
ИСКРА
Една планета руска разораваше
вечерното небе.
Една планета,
която жадни погледи улавяха.
И ето -
поглеждаше в небето и войника,
пред складове с муниции на пост.
Оставяше да кипне кафеника
захласнатият учен белокос.
Замираха събрания горещи,
в които дишат на един редут
и равнодушието с леден студ,
и пламъците на високи пещи.
Замираха дискусии, които
изправят в спорове баща и син,
приятели, делили хляб-пелин,
другари, гледали смъртта в очите.
А спътникът прелиташе отгоре
като една искра,
родена в спора
между метала и между ума,
между светкавицата и гърма,
между Небето и между Земята,
между реалното и чудесата.
1963 г.
