Банко П. Банков

Монографията „Време за заедно” от талантливата поетеса, документалистка и анализаторка Елена Алекова, с подзаглавие „С Велин Георгиев и Снежана Пейчева”, е посветена на дълбок, всестранен анализ на житейския път и творчество на забележителния съвременен поет Велин Георгиев.

Познанството на Алекова и Велин Георгиев датира от 1993 година, когато тя предлага на съпругата му Снежана Пейчева статия за редактирано от нея списание. От 1995 година се открива литературния салон „Старинния файтон”, ръководен от Велин и там бива представена първата книга на Алекова „И не каза никой?”.

Георгиев я кани да сътрудничи в представяне на авторите и ръководството на салона. Така започва дългото им литературно сътрудничество, прерасло във взаимно творческо облъчване, в дълбочинни анализи и декодиране на непреки послания в поезията на двамата, в семейно приятелство за почти четвърт век.

Озаглавих моят поглед върху този респектиращ ръкопис от триста и осемдесет страници с подвеждащото донякъде заглавие „Трети във време за двама”. Потърсих в по-близката литературна история, чуждестранна и българска, примери на писателско приятелство, близост, съвместен живот.

Невъзможно е с една дума да се характеризират писателските успоредици; успоредици, при които единият от двамата вниква толкова дълбоко в творчеството на другия, че откроява през анализа си смисъла, идеалите и греховете на целокупното съответно време. Или отклонява в една или друга, най-често конфликтна посока, личностната, извънлитературна съдба на съмишленика си.

Ако започнем с близостта между Мери Шели, авторка на „Франкенщайн” и Джордж Байрон, на Труман Капоти („Закуска в Тифани”) и Харпър Лий („Да убиеш присмехулник”), на Хемингуей и Фицджералд, на Чехов и Толстой, на Зинаида Гипиус и Мержековски, на Цветаева и Манделщам, на Ахматова и Гумильов, на Евтушенко и Ахмадулина; на Пенчо Славейков и Белчева, на Яворов и Боян Пенев с Габе и на същия с Багряна, във всички тези литературни съмислия прозира, нека го назовем сантиментен порив.

Като взрив, като слънчев протуберанс, официализиран било чрез краткотраен брак, по рядко - с близост до живот. Или се откроява литературно покровителство, прераждащо се в настойничество, или пък творческо харесване, израждащо се в съперничество и достигащо до люта вражда.

През цялото време, докато се запознавах с ръкописа на Алекова, който въпреки документно-научната му дълбочина, е подкупващо четивен, увлекателен за широк кръг любители на словото, внимавах, донякъде от писателска ревност, дали не ще открия някоя от изброените по-горе характеристики на писателска близост, банално-сантиментна, покровителство, настойничество, съперничество.

Не се откриват грам такива подтици. Алекова декларира лаконично в предисловието, „Време за заедно” е летопис на едно приятелство.

А както ще констатира читателят, приятелство благородно, освободено от всякакви личностни съображения. Забележителен неин литературен анализ, повдигнат до образец за тълкуване на художествено слово, от взривната стойност на поетичното наследство на Велин Георгиев.

И мотивиран от знаковото присъствие до поета на съпругата му, духовно извисената литературоведка Снежана Пейчева.

В книгата Алекова е събрала статии, рецензии, отзиви, слова, лирически посвещения, нейни и на Велин Георгиев, и Снежана Пейчева, писани и прозвучали в различно време и по различни поводи.

Текстът е систематизиран в пет части: „Летопис на едно приятелство” (документиращ фактологията на близостта между тримата, и набелязващ знаковите приноси в поетичното и прозаично наследство на Велин); „Мъжът е мъж, когато е на прицел” (за срещата на Велин с Пеньо Пенев); „Яростен талант”; „Снежана и Велин”; „Фрагменти Велинови”.

Като се абстрахираме от фактологическото уплътняване на материала, във всеки от тези раздели, забележително е изтеглянето на анализа, на поетовото „живеене” над случката, над буквалността.

Очертаването на образа на неудобен за времето си и нужен за бъдещето мъж и поет е знакова заслуга на авторката. При това, без да спестява сенките върху чепатото, но светло излъчване на Георгиев в литературната ни история.

В първия раздел „ЗА СРЕЩАТА НА ВЕЛИН ГЕОРГИЕВ С ПЕНЬО ПЕНЕВ” Алекова анализира, ще употребя не съвсем точното съвременно понятие „виртуалната” връзка, съмислието между двамата поети. Те никога не са срещали в живота. Живот, белязан от втората световна война, деветосептемврийските събития през 1944 година, участието на двамата в бригадирското движение в рамките на експеримента за изграждане на безкласово социалистическо общество.

Авторката документира дръзките творчески изяви на Велин, станали причина властимащите да го възприемат като трън в очите си, като обществено вреден елемент.

През март 1963 година Велин Георгиев пише стихотворението „Чужда кръв”, което преобръща издъно живота му. То се вписва в поредицата му бунтарски стихотворения, предлагани за печат и отхвърляни от издателства и вестници. Призивите му за честност, яростното му противопоставяне срещу изопачаването на социалните идеали, срещу лицемерието и подмазвачеството са заглушени безпардонно.

Седемнайсет години на него е гледано като на враг на партийната политика, изолиран е, отказвана му е работа за порязаница хляб. Своеобразният му период на „емиграция” като бригадир в СССР, от една страна го среща с адмириране на таланта му и стимулиращи възможности за изява, от друга страна - с нова вълна на завист и зложелателства, които го тласкат сред парите на алкохолната забрава и опасност от саморазграждане .

Пеньо Пенев е със сходна съдба на дамгосан от свои. Това обяснява защо Велин е облъчен от творчеството на Пенев, той образно „пътува” към него ден след ден, година след година. Обаянието на Пенев спрямо Георгиев е проследимо и подчертано от Алекова в образност, мотиви, сюжети и асоциации.

Има и една обективна отлика, вулканичният творчески път на Пеньо Пенев е трагично прекъснат и кратък. Поетът е времево ограничен от възможността поетиката му да се развива, анализът му да се задълбочава. И може би - да се обективизира, да види икономическите причини за разминаването на социалистическата практика с утопичния идеал.

Велин Георгиев има житейския шанс да прекоси всички биологични и творчески възрасти на мечтателство и бунтарство, на съзряване и скепсис, Като гражданин и творец той е реализиран до последна своя мисъл.

Изправя се пред нас в цял респектиращ ръст и ръкописът на Елена Алекова е навременен призив да вдигнем глава и провидим сепващата височина на таланта му.

В раздела „МЪЖЪТ Е МЪЖ, КОГАТО Е НА ПРИЦЕЛ” Алекова проследява в двайсет и четири анализи, отзиви, въвеждащи слова и приветствия житейския път на поета, видян, усетен през творчеството, през книгите му.

За разочарование на търсещия литературни клюки и интриги, в проникновеното изследване на Алекова няма да намерите пикантни намеци за жените споделяли за кратко или по-дълго живот с поета. Макар че, както при всеки осенен с божи дар поет, те не са една и две.

Нито се акцентира върху временните пропадания на твореца в алкохолни зависимости, илюзорно лекуващи нараненото му самочувствие. Тези „човещини” правят още по-близка до нас, разбираема и житейски достоверна представата ни за Велин; за поета (ще цитирам себе си от анализа ми „За обичта отвъд болката”), „мъж с нежна душа, дялан с тежка тесла”.

В стихосбирките „Кръчма” и „Лудница” Алекова анализира представата на поета за себе си и отражението ? в обществото.

В стихосбирката „Адски камък” изтъква яростната поетова освободеност от догми, цитира изповедта му - „В зоопарк, слава богу, не бях, / а в джунглата вътре.”

В стихосбирката „Шок” взривът на критична лирическа енергия води до безпощадния му самосъд: „ Учителю, / бележка ми пиши по честнопис!”.

Есетата от „Небесна колесница”, писани за литературни представяния в ръководения от Велин литературен салон „Старинния файтон” съдържат впечатляващи по дълбочина изводи за смисъла на съществуването ни, за писането и поезията.

Привлечена от Велин за сътрудничка, Алекова със забележителна отдаденост съхрани и надгради организационно и съдържателно активностите във „Файтон”-а.

През стихосбирките „Белязано дърво” и „Черна кутия” Велин стига да знаковата си книга „Часът на единака”. Анализаторката преценява, че в нея Георгиев е не просто модерен или постмодерен.

В стиховете си той доказва, че дори в безизходица човекът трябва да има дръзновението да разтвори криле и да полети. Навътре или навън. Когато прескочиш предела, пред теб е само безпределността. Посоките са без значение.

В следващите му книги - „Пълнолетие”, „Да пораснеш малък принц”, и по-специално чрез „Вкусът на болката” и „Живак от счупен термометър” Велин твори бих казал „прозопоезия”.

Немереното слово тук и там почти незабележимо „влиза” в ритъм, подрежда се в стих, сякаш нехайно маркиран от съзвучия, от дълбоки рими, превръща се в поетически фрагменти, в строфични цитати и стихотворни опуси на поета. За да се върне пак в улегналото русло на прозата. Но този фриволен словопис крие експлозивни внушения.”

Като добавим и книгите с избрана лирика „Знак”, „Висока цена”, „Само това”, „Аз не съм до тук” Алекова има всички основания да определи Велин Георгиев като СТРОИТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА (с главни букви).

Обширен раздел от книгата - „СНЕЖАНА И ВЕЛИН” е посветен на дълбоката житейска и духовна връзка, на влиянието на съпругата на Велин, Снежана Пейчева, върху творчеството му, на подкрепата за разколебаното му самочувствие в кризисни моменти.

А също така за семейното и творческо общуване на двамата с авторката на разглежданата монография - Елена Алекова. Няма да се спирам на десетките задълбочени анализи на Велин и Снежана по повод публикувани книги на Алекова, на респекта на Алекова към изявите на Снежана, към ерудицията, интелектуалността й.

Изненадващо от друга страна е как толкова различен от Алекова творец като Георгиев проглежда с дълбочина и възхита в нейната поезия. Той е импулсивен, категоричен в обичта и омразите си, образно предметен, често - гневен, лаконичен в изказ, езиково - на ръба на възпитания словоградеж.

Вторачен в думата, той я разкоства, извлича смисъл от корен и наставка, товари със значение, със асоциация изолираната сричка. Подвежда читателя, че би осмислил дори отделна буква в звуков контекст.

Стихът на Алекова напротив е плавен, мисловно уплътнен максимално, с обусловени от бистра разсъдъчност дължини. С алегории и отправки към вяра и митологии, с културоложки асоциации, с академични центонии, т.е. с цитатни оттласквания от мисли и строфи на именити предци.

Откъде тогава идва взаимното възприемане, споделяне, акламиране на поетичните, а и прозаични изяви на съпътстващия, на другия по писателския друм? Обяснението за мен е в честното, безрезервно отдаване на всеки от двамата в служба на съвремието и съвременника, чрез сечивата, чрез оръжията на литературния труд.

Снежана Пейчева, обичната съпруга на Велин също пише задълбочени, високо стойностни анализи за творчеството на Алекова: за стихосбирката „Ненужни стихове”, за стихосбирката „Гонене на вятъра”.

Пейчева отбелязва: „Съприкосновението с такъв текст (на Алекова) превръща акта на четенето в събитие, което всеки сам трябва да преживее с усещането, че е влязъл в чужда лаборатория, а е направил там собствени открития”.

И тук очаквания на любителите на литературни сензации и скандали, че става дума за сантиментен, да не огрубяваме разсъжденията, за любовен триъгълник, са опровергани.

Налице е рядко срещана в литературното ни ежедневие духовна извисеност, щедра оценка на колегиален успех, близост, родена от мисъл, от еднакво светоусещане на две спътници в житейския и професионален път на поета.

Да спрем до тук. В заключителния раздел от книгата „ФРАГМЕНТИ ВЕЛИНОВИ” Алекова е подбрала стихове и мисли от последните поетови книги.

В тях той продължава да ни изненадва с кодирани парадоксални внушения и звукова игра с думи, с находчивостта да ги разлага на смислово натоварени срички.

И с непознато за литературата ни одухотворяване въздига вярното си куче Чани до ролята на търпелив съжител, предан спътник и безсловесен събеседник.

Защото всеки истински творец, да цитираме Алън Силитоу, е самотен бегач на дълги разстояния…