ПОД НЕБЕТО НА БАЛКАНА
Лирическо есе за България
„Аз съм българче свободно…”
Тук съм. Ето ме отново! Дишам най-целебния аромат на България - шипковият трън в петата на Европа…
Летният балкански дъжд ме радва повече от час. Валя в очите ми. Пламтя в душата ми. Не беше дъжд, а гиздосия! Който я видя - възсия като разсъмване по Възкресение! Който не - кьорав си остана. Няма по-голяма суша от слепешкото бездушие.
Вървя под небето на Балкана с чиста съвест. Пристъпвам бавно като пролетен щъркел след дълга одисея. Край пътя ми - безброй шишарки, капнали от високите борове. Каква ли съдба ги дебне? Дали ще боднат кълнове тук наблизо, или ще изгният, както всяко семе, ръснато от вятъра на камък в ничия земя?
Зрелите шишарки са семето на висините. Те ще възродят свободата им! Моята скромна особа е твърде мимолетна сред тези отронени перли от царствените корони на многолетните борове.
Рее се погледът ми чак из небесата. Все изпод крилете на един орел. И от целия небесен свод ечи ли, ечи неговият протяжен писък - подобно екот от космичен звън!
Мисля си:
„Сякаш това е ехо от възторга на детството ми, когато моят дядо ми разказваше с гордост спомени за всенародния патриотичен устрем на цялата българска нация в Балканската освободителна война през 1912-1913 година.
Сякаш това са воплите на моята младост, отлетяла като пораснало орле от родното гнездо, за да дири трошици щастие по широкия свят.
Далече от бащиния край, аз проумях смисъла на битието човешко. Красивата мечта е като бебе - неизбежно пораства и се преобразява в неузнаваема действителност. Цветето, което първом не се подушва от душата ти, не е китка за мирисане.
Любов на младини, ако не ти запали пожар в сърцето, забрави я за старини! - Един ли мижав въглен се заравя в пепелта на ежедневието ни, без да палне пламък?!
Добре си, докато сутрин чуваш как звъни камбанката на будилника ти. Зле си, когато оглушееш за камбаната от свода на близкия храм.”
Наоколо трептят треви с балкански ръст. Цъфти роса! Тя прилича на сълзи от радостни сърни, а може би повтаря капки кръв от тяхна мъка.
Отнякъде из гората ме сепва едро черно куче. И зъб на обелваме! И двамата се чудим кой кой е. То миролюбиво ме сподиря на няколко крачки по-встрани. Дали не ме кани на гости при огъня на някоя горска самодива? Цялото - очи-закачка!
Как да не му се довериш, макар че то прилича на рошав дявол без рога и без копита?! Тук всеки ще се изкуши за биле самодивско, дори и подир странно куче без опашка, гризната от мечка или вълк.
Покрай горската пътека едно вироглаво поточе бърбори весели закачки към червени боровинки и къпини. Все пълзи под моята бегла сянка между камъни и водоскоци. Аз треперя да не цопна с двата крака право в локвата на някой мой забравен детски стон.
А вятърът на времето влачи на запад талази от ръждиви облаци. Златистото слънце е слънчево зайче в дълбокия вир на синевата! То се готви за лъвски скок. Дано прескочи тъмния въртоп от залеза на деня до изгрева на моята утрешна надежда!..
И над цялата околност продължава да ечи все оня светъл небесен екот - песен или плач на летящ балкански орел. Той ехти от висините право вдън душата ми. Кръг подир кръг в моите възторзи. Ек подир ек в лебедовата песен на поредния слънчев кръгосвет.
Мислено целувам с благослов точно тоя залез като замръкване пред бащиния праг, изпепелен от пожара на сляпата съдба. Не коленича. Прав посрещам звездопада. Този свиден кът е Кота нула за всяко мое странстване по земя, вода и небосвод…
Приличам на комета в орбита, обречена да изгори в съдбовна траектория. Пътувам през света широк, а все кръжа из моя прикътан роден край. Криле съм целият, криле! Само тук се чувствам по-свободен от орел във висините. Само тука всеки славей помни мамина вечерна песен. Само тука даже камъните, хвърлени по мене, ме застигат пак като очаквана милувка.
Аз съм българче световно…
