Юлий Йорданов

Името Пенка Чернева чух за първи път във времето, когато бях още зелен в професионалната журналистика. Като най-младия член в екипа на редакцията на ломския вестник „Народна трибуна” отговарях за страницата „Младежки устрем”.

И понеже се организираха немалко прояви с младите хора, а аз не пропусках да ги отразявам, предложиха ми да пиша не само в „Народна трибуна”, но и по-„нагоре” - във вестник „Народна младеж”.

Изпратих няколко дописки, които веднага бяха публикувани и моите съграждани започнаха да ме потупват по рамото.

Между дописките публикувах и нещо по-голямо: я репортаж, я кореспонденция…, докато един ден от столичния вестник ме провъзгласиха за „Наш кор.”, т.е. кореспондент за Лом - с всичките права и задължения.

Няколко пъти след тоя случай посещавах вестника в столицата и останах с възхищение от журналистите: младежки ентусиазирани, с одухотворени лица… „Ето такива трябва да бъдем!” - казах си.

Но… Отивам веднъж в редакцията на „Народна младеж”, а там като че ли е минал ураган! Гледам редакторите посърнали, умърлушени - с някаква тягост в иначе ведрите им преди лица.

И… узнах какъв е „ураганът”! Височайша заповед! По нейната сила беше уволнено цялото ръководство на вестника. А сред анатемосаните най-често се споменаваше името Пенка Чернева - изпълняваща длъжността главен редактор. Тогава не я познавах и не можех да съдя за нейната вина или невиновност.

Причината за тежкия удар е публикуваното във вестника интервю с поета Радой Ралин и карикатуриста Борис Димовски, носещо интригуващото заглавие „Животът ни е немислим без фаустовци!”, осъществено от чаровницата Ива Йолова.

Те, двамата, бяха „взети на мушка” от властта, защото преди години Ралин написва книжката „Люти чушки”, а Димовски я илюстрира с карикатури.

В това бих го нарекъл книжле поетът - сатирик с епиграми жигосваше недъзите в обществото. Нещо повече - на една от карикатурите имаше свиня, чиято опашка някои оприличиха на подписа на Тодор Живков.

Бях абонат на вестник „Народна младеж” и прочетох на спокойствие у дома това злокобно интервю, даже три пъти го четох и още тогава не забелязах нищо обезпокояващо.

Дори с някои от изказаните тези изразявах съгласие, защото бяха възгледи близки или като моите. „Явно зелен съм в професията - казах си - и не разбирам казаното от двамата титани на перото и молива! Щом „ураганът” е помел колегите от най-висок ранг, значи още не съм проумял и не проумявам нещата!…” И се отказах да поразсъждавам още по казуса, докато ми „уври главата”.

Сега, когато чета написаната от Пенка Чернева книга „Черна котка, бял гълъб”, а от „урагана” е минал кажи - речи половин век, и отново прочетох поместеното в книгата прословуто интервю, пак същите мисли забушуваха в съзнанието ми.

И… стрелите на вината прехвърлих от потърпевшата Пенка Чернева към тогавашните височайши комсомолски и не само комсомолски управници. Само поетът Георги Константинов - член на Бюрото на ЦК на ДКМС, надига глас да защити уволнените шестима журналисти.

С Пенка Чернева всъщност се запознах в Съюза на българските писатели, където тя беше приета за член много преди мен. Разменяхме любезно мисли по казуси от съюзния живот, но най-трайно заобщувахме след като и двамата бяхме избрани в Контролната комисия - единия от двата ръководни органа на Съюза на българските писатели, а тя стана и нейн председател.

Внимателно прочетох книга „Черна котка, бял гълъб” и да си призная видях Пенка Чернева в нова светлина. До сега не бях чел нищо от нея, макар да знаех, че белетристиката беше легнала на нейното сърце. Когато затворих и страница 166 - последната, разтърсих глава и трезво си казах: „Отлична публицистика! Оригинален подход на построяване на наратива!”

Защо е така ли? Защото тя е избрала формата на епистоларността - повествованието е адресирано до човек - кръвно свързан с нея, ноооо не видян от нея! Тя писмено прави изповед на своите преживявания със загиналия при завоя на Черна в Първата световна война свой дядо. Да кажа, че Чернева е открила „топлата вода” в жанра, означава да не съм обективен. Но в интерес на истината ще кажа, че в нейния случай има разлика.

Обикновено писмо се пише до жив, съществуващ на белия свят човек, а авторката пише „Писма до мъртвия дядо”, както сама го е написала в подзаглавието на книжното си отроче.

Всъщност, разказаното е епистолар плюс мемоар и всичко това облечено в литературната одежда на публицистиката.

Очите ми се плъзгат по редовете, а в съзнанието ми се изправя образът на разказвачката, която ни въвежда в едни светове: единият, простил се с поколенията от времето на патриархалността в бита и душевността на българина и в наши дни няма свидетели - очевидци; пък другият и той е на път да следва съдбата му.

Жалкото е, че от втория са останали белезите в умовете на хората, опарили се от жаравата на завистта и злобата, чернеещи в живота на човека. А що се отнася до разказаното за случките от днешно време, то е свеж поглед към обичайното и злободневното. То е онази гледна точка, която често ни убягва, а всъщност може да е толкова ценна.

Силата на публицистката Пенка Чернева не е само в преживяния прецедент, за който пише:

„Когато си тръгнах от „Народна младеж”, посегнах към закачалката да си взема дрешката и оттам зловещо изпърха прилеп. Откъде се беше взел? В коридора пък, също незнайно откъде появил се, пътя ми мина гълъб… Символиката бе повече от очевидна. Така че произведох прилепа в чин „черна котка” и с цяла душа започнах да търся бял гълъб…”

Образният език - сигурно - не е литература, а част от канавата на истината. Струва ми се, че по този начин авторката иска хем да ни разтълкува метафората на заглавието на книгата си, хем ни кара да не правим аналогия с великолепната филмова творба на Емил Костурица „Черна котка, бял котарак”.

Разбира се, книгата не е опасана само в черен креп. Има и слънчево настроение в опусите за своите земляци от село Бъркачево и чудесните преживявания, пътувайки във вагоните по теснолинейката от Червен бряг до Оряхово, описани в „Релси до хоризонта”; или историите с интересния като характер дядо Кольо Мошев, описани във „Възелът на живота”; или бързото окопитване по време на случайната вечеря с първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков, описана в „Танцувах с Тато”.

Що се отнася до последното преживяване - не се изненадах от поведението на властника, колкото от жестокото посичане на тази, с която е споделил: „Не съм много добър в танците, но ти ще ме напътстваш.” А Чернева му отговаря с шеговит тон: „Не знам дали сте схватлив ученик.” И още, и още…

Лично на мен много ми легнаха на сърцето оживелите на страниците на книгата спомени за трудовите години в редакцията на вестник „Поглед”, описани в „Рецепта за живот”.

Трогна ме Пенкиното откровение „Живях във и със „Поглед” цяла вечност. Двадесет години. Помня първия си репортаж в него: „Пролетта тръгна от Петрич”. Усетихте ли я? Ще рече, че посрещнах първа пролет 1977 година в него. Помня как измислих голямото последно заглавие на първа страница „Смърт през юни”. Което пък значи, че му затворих очите през лятото на 1996 година.”

И по-нататък: „Отдавна го нямаше вече и другият вестник, в който проходих и оставих десет години от живота си. И като се огледах по едно време, изтръпнах. Няма я „Народна младеж”. Няма го „Поглед”. А мен има ли ме? Къде съм аз? Живяла ли съм изобщо?”

Да, колежке Чернева! Има те! И то на такова осезаемо място, където можеш да разказваш с възхищение и удовлетворение за братята ти по перо Васил Попов, Димитър Шумналиев, моя и твоя земляк Иван Давидков, Бети Коен, Надя Попова, Кольо Георгиев, Наташа Манолова и… още, и още… Ето така се съгласявам с Чернева:

„Тръгвайки от моя дядо Христо, някак неусетно се прехвърлих върху моите собствени спомени, защото се оказа, че един ден, това, което ти си правил години наред, става също част от историята.”

И няма как да е другояче, защото всичко събрано между кориците на книгата не е изсмукана от палци сюжетност, а е минало през сърцето и душата на авторката.

Белетристката, публицистката Пенка Чернева я има и е в първата редица на Съюза на българските писатели. Иначе неговият председател Боян Ангелов щеше ли да даде за нея лаконичната, но обективна характеристика: „Творчеството Ви оставя следа и в родното литературно наследство, което говори за значимостта на проблемите, разработвани от Вас с всеотдайно себеотдаване и възхитителна прецизност.”

Ще си призная, че ме развълнува написаното Пенкино писмо и до друг наш земляк - самородния талант Дико Илиев, автора на „Дунавското”, „Александрийка” и цял куп хора, които не само нашенците, но и чужденците ги играят.

Солидаризирам се с рецензентката на книгата Надя Попова: „…тя владее виртуозно способността да портретува, да вниква и в най-дребния детайл, да задава на околните и на себе си важните въпроси. А богатата ? житейско-творческа биография е пресекла пътя ? с едни от най-значимите и колоритни личности от втората половина на миналия век - писатели и журналисти, за които тя разказва с обич и проникновение. Това са нейните непрежалими и незаменими духовни спътници. Още много имена на интелектуалци, главно хора на перото, ще срещнем по страниците на книгата, които, по думите на авторката, са от светлата страна на живота. От страната на „белия гълъб”, а не на „черната котка”…”

Дълго, много дълго преосмислях писаното от Чернева във финала на книгата: „Казват, че хляб било индоевропейска дума, и означавала камък. Камък, върху който се изпича счуканото с камък зърно… Хляб значи още майка, която първа е разчупила пред тебе топлата питка. Хлябът е родният дом в полето, откъдето започва светът.”

Правих какви ли не предположения, умувах и си представях нейното родно гнездо -Бъркачево, свито в равнината между Стара планина и Дунава - в оня обикновен селски дом, от което е пърхала и излетяла тази лястовица Пенка.

А нали от това домашно огнище е палил житейската си енергия и непознатият дядо Христо - човекът предизвикал откровената изповед на неговата невиждана, но признателна смирена внучка.

——–

Чернева Пенка, „Черна котка, бял гълъб”, издателство „Български писател”, 2023