Емануил Мутафов

Разгърна ли историята и чрез нея се вгледам в живота, виждам два пътя отворени пред човека - единият пътя за славата, другият на репутацията. Човек инстинктивно ги налучква и върви по тях.

Често му се струва, че ако репутацията порасне малко, ще стигне славата.

Там е грешката.

- Но, каква е разликата между тях? Дава ли репутацията слава?

Славата е рефлексия на Бога, тя е лъчезарието, което истината поставя върху главата на избраника си. Тя привлича публиката към себе си, нивга, обаче, за да й угоди.

Репутацията е произведение на рекламата. Тя следва мнението на публиката, в никой случай не отивайки срещу него. Тя авансира, като змия. Славата хвърчи. Нейното хвърчене е борба.

Понякога репутацията успява да се сгуши под крилото й, но тя не издържа висините и борбите.

В най-усиления момент, когато славата посреща бури, светкавици, гръм и мрак, репутацията я захапва за сърцето и я поваля на земята, която пък повалени не търпи - затрупва ги с камъни и пръст, а често и с кал.

Репутацията започва в шума, славата в мълчанието, репутацията се приготвя за удоволствия, славата за сълзи.

В живота и хода на репутацията лежи винаги сметката, а на славата - мистичността.

В изкуството тия два пътя осезаемо са манифестирани: изкуството има за цел да възвиши към идеала оногози, който го е приближил.

Ако, обаче, артистът (човекът на изкуството) търси закона на изкуството не във вечния закон на абсолютната истина, а в капризите на публиката; такъв артист е паднал, неговата роля е пълна със суета,

Артистът трябва да издига хората към себе си, сиреч идеала, който представлява, да ги привлече към себе си на висотата, а не да слезе към публиката и да остане да живее в низините. Такъв артист вместо да възвисява хората, търси да им се хареса.

Да се хареса! Какво ужасно падение! Трябва да ни липсва усет към необикновените неща, за да не ни учудва такова падение.

Артистът, който ласкае публиката, отива по пътя на репутацията; а артистът, който възвисява хората, отива към славата.

Пътят на репутацията прави много зигзаци, на места се и разклонява и образува страшни лабиринти, които се струват на човека безизходни.

В тях душата се губи опустяла в самоизмами.

Пътят на славата е пряк, но урвест и трънлив. По него човек се уягчава и душата се изпълня с надежди и вяра за съвършенство.

———————-

в. „Време”, бр. 89, 7 март 1926 г.