МОЯТ БАЩА
Спомени за него и от него
Когато се помина Димитър Хр. Бръзицов (Богоявление 1931 г.), главният редактор на в. „Мир”, г. Иван Пеев-Плачков писа за него:
„Той заслужава да бъде изучен по-обстойно, за да служи като пример на трудолюбие, честност и скромност”.
Писаха се и от други места сърдечни думи за покойния, но взимам думите на г. Пеева, за да бъде по-оправдано появяването на моите бележки.
Нека обаче още в началото побързам и кажа, че не ми е по силите да дам пълна характеристика на покойния, едно, защото ще трябва да се въздържам от синовните си чувства и друго, защото все очаквах сам да напише своите спомени и поради това не се постарах, докато бе жив, да запомня добре и да запиша неговите ценни разкази.
Времената са неспокойни. Погледът и духът са насочени към бъдещето. Не се спираме дори на настоящето - камо ли да ровим в миналото. В такова време никому не дава сърце да пише спомени - свои или за свои познайници, макар и заслужили на съграждането на българщината.
Затуй не мога да разчитам, че някой от малцината останали живи сътрудници или приятели на Димитър Хр. Бръзицов ще се заеме с тази задача.
И пред нищото, предпочитам малкото:
Заемам се сам.
Нека духът му ми прости грешките, които може би ще сторя, колкото и да не са от голямо значение, както и най-големия грях - дето го издърпвам на сцената, него, най-скромния от скромните.
Но за утеха на неговия дух ще се старая да говоря не толкова за него, колкото за ценното забравено минало, в което може да се прозре чрез неговата личност.
* * *
Няколко реда биографични данни.
Димитър Хр. Бръзицов е роден в гр. Дойран, до Солун, на 1859 година. Учил в Дойранското гръцко и после в българското училище и сетне избягал и се записал в Одринската католическа гимназия, която завършил по време на Освободителната
война.
Около 1880 г. отишъл в Пловдив, гдето учителствувал в гимназията, вестникарствувал в „Марица”, „Народен глас” „Законоведец” и др. и превел много книги, между които - на първо време - „Повест без име” от Крашевский, „Жизнь европейских народов”, „Скитникът евреин” от Евгений Сю и много други, които жадните за просвета българи посрещали с благодарност и любов.
В 1890 г. бил повикан в Цариград на работа в Екзархийския вестник, който излизаше ту като „Новини”, ту „Вести” или „Глас”, според спиранията му от цензурата.
На редакторската маса стоя до 1912 година, когато трябваше да избяга от Цариград, живял там цели 23 години в служба на българщината, под постоянните заплахи на Хамидовата полиция.
В София Дим. Бръзицов продължи вестникарството в редакцията на в. „Мир”, гдето го завари и смъртта след около 18-годишна работа.
В същото време Бръзицов преведе голям брой ценни книги от десетина езици, които владееше почти като матерния си, без да говорим за други езици, които познаваше също добре.
* * *
В Дойран гръцката пропаганда е била много силна. Там владеела Патриаршията, макар и населението да е било българско. Малцината „екзархисти” - привърженици на екзархията, бивали постоянно злепоставяни от гръцките духовници.
Гърците успели да отворят и училище, и по необходимост всички деца го посещавали. Между малцината екзархисти бил и малкият Димитър Бръзицов, въпреки че баща му бил патриаршист… Но той излекувал баща си. Веднъж намира отнейде славянско евангелие и почва да го чете на баща си, като докарва езика на разбираемо за бащата македонско наречие.
- Е, - запитал накрай синът баща си - разбра ли що ти „пеях”?
- Всичко разбрах, синко.
- А когато ти „пее” гръцкият поп в черквата, разбираш ли го?
- Нищо не му разбирам.
- Видя ли? Тогава защо си патриаршист? Ето, това е нашата вяра - екзархийската… И четмото й разбираш, и приказката й.
Старецът постепенно бил победен от детето.
* * *
Но злата орисия искала същият Димитър или Митко да учи в единственото училище - гръцкото. Идва денят на равноапостолите Кирил и Методий. Димитра го няма в училището. На другия ден учителят-грък му се сопва:
- Къде беше вчера?
- Вчера празнувах деня на нашите равноапостоли, Кирил и Методий.
- Какви са тия ваши светци?
- Те ни дадоха четмо и писмо.
- Остави тия глупости!
- За вас може да са глупости, но за нас са светии!
- Ами ако те изхвърля през прозореца?
- Пак българинът ще си остане българин!
* * *
Димитра принудили и да пее в гръцката черква. Тука вече той постъпил като дете… Когато свещеникът казвал известното „Патер имон”, малкият немирник добавял: „патка с лимон”.
Станал невъзможен пред гърците. За щастие, скоро се открило българско училище…
* * *
Учител - не друг, а Стоян Михайловски.
„Буен, лудетина - описва го баща ми. - „Косата му лъвска грива”…
Работите в българското училище се развивали много добре. Гръцкото се опразвало. Това разсърдило гърците и те много пъти са правили опити да повлияят на турските власти да го закрият.
Един от тия им опити започнал и свършил тъй:
Набедили Стоян Михайловски, че носел бастун с остър шиш на края, за да биел гърците… И че изобщо, бил работел против Султана…
И затварят Михайловски в каракола. Малкият Димитър Бръзицов - в ужас. И намисля той да спаси любимия си учител. Взима турски учебник и право в каракола.
- Юз-баши, ефенди, какво сторихте вие! Тъкмо Михайловски-ефенди беше започнал да ни учи на турски език - ето учебника - и вие го запряхте!
Брей, рекли турците, какъв човек сме запряли!
И го пуснали…
Доколко Михайловски е работил или е могъл да работи срещу Султана - не зная, но че е работил против гърците - съмнение няма. Той написал и една сатира за гръцкия владика, която се разпространила в целия град. Знаеше я наизуст и баща ми до стари години - жалко, че не я записах.
* * *
Минала някоя година и с торба на рамо малкият Димитър Бръзицов отива в Одрин.
Попада в книжарницата на грък.
Там бил и гръцки учител. Как не увещавал баща ми да постъпи в гръцка гимназия като стипендиант и след това - други стипендии, и служби, и блага…
- Науката навсякъде е една - колебаел се Бръзицов. - Но най-накрая какво ще искате от мене?
- Ще служиш като гръцки учител в Македония.
- Сбогом!
И постъпил в католическата гимназия. Нощем, когато другите спели, той сядал на прозореца, и на лунно осветление изучавал латински език.
Защото тоя език не е бил предвиден в програмата, а денем не е имало време за такива извънредни занятия. Така изучил и полски, френски, руски и др. езици.
Един ден Одрин се изпълня с руски войски.
- Ходех подир тях… Дори изпитвах удоволствие да вдишвам мириса на ботушите им… Тъй ми бяха мили…
* * *
В Пловдив се отдава на едно от модните тогава течения - русофилството. Млад, буен, пее известната песен за „руски цар е на земята най-велик, от всички пръв.”
На другия ден го викат в участъка. За онова време това е значело нещо твърде страшно. Щастлива съдба - там му предават писмо, с което от София му се съобщава, че се откупват екземпляри от книгите му… И го викат в София.
В София, отива при министър Б.
- О-о-о! - посреща го министърът с прегръдка. - Добре дошъл, старий приятелю.
По едно време влиза разсилният:
- Господин Иванов иска да влезе.
- Уф, да го вземат дяволите, где се намери! Да влезе!
Иванов влиза.
Министърът:
- О-о-о, добре дошъл, старий приятелю.
И разтваря ръце за прегръдка.
- Това беше за мен една поука - разправяше баща ми.
* * *
После пак в Пловдив, и после в Цариград, отдето цели 23 години няма излизане, с изключение на една двумесечна обиколка из Европа и едно-две пътувания до София.
Българско вестникарство в Цариград… През времето на Хамида, когато всеки втор срещнат е хафие и на всеки втор фенерски стълб е висял наказан гяур…
Колко нощи не се е връщал вкъщи, преспиващ по участъци! Спасявала го е само находчивостта му - онова остроумие, което тъй е ценено в Харун Ал Рашидовите истории.
Спомените на Димитър Хр. Бръзицов от онова време са много, но нито помня всички, нито сам той - навярно - не ми е разправил всичко …
* * *
Скимнало веднъж на Хамидовия заместник, Султан Мехмед, да покани цариградските журналисти на вечеря в двореца Илдъз.
Мехмед е бил поставен от Хамида да живее в условия, които притъпяват всеки интелект. Много ракия, много жени…
След разкошната вечеря, тоя същия Мехмед, вече султан, се явява пред журналистите.
Прегърбен, ходещ с опрени един о друг върхове на краката, плах, смутен.
- Е, господа, надявам се, че вечерята е била хубава… Днес времето е много добро… Башка не сойлеим? Какво друго да ви кажа?
И бръкнал пръст в носа, обърнал гръб и все тъй, с извърнати пети - напуснал ресепцията…
* * *
Друг бил Хамид. Вълчите му очи искрели:
- Вие не трябва да пишете нищо, което подронва устоит? на моята империя! Аз искам, аз заповядвам това!
* * *
В редакцията на „Вести” („Новини” и „Глас”) са идвали като редактори и г-да Христо Силянов, Бурилков, Чучулаин и др. По-млади, по-буйни, те са пишели статии, които са докарвали много усложнения.
И тогава Екзарх Йосиф дал писмо на Димитър Хр. Бръзицов, според което нито ред не може да влезе във вестника без одобрението на Бръзицова.
Дотогава Бръзицов се оправдавал пред турските власти:
- Млади хора, от България идат, свикнали са да пишат като в България.
* * *
Последният цензор на вестника е бил Али Фехми бей, между друго и хафие на Хамида. Неговият баща някога имал чифлици в сегашното село Княжево и от ратаите на тия чифлици Али Фехми научил български…
Той цензурирал също и сръбския вестник в Цариград.
С тая малограмотност на цензора баща ми се е измъчвал много, но тя го спасявала често.
* * *
Когато „Под игото” е било преведено на френски, Бръзицов не можел да се стърпи да не съобщи тая радостна и ласкателна за българщината вест, на многохилядното българско население в Македония. И го сторил. След ден цензорът тича запъхтян:
- Бръзничев! Какво направихме ние! Пуснал си във вестника една противодържавна новина и аз не я съгледах!
- Внимавай, Али Фехми! Ти си цензор и си длъжен да следиш. Внимавай да не ме вкараш в беля. Но каква новина ?
- Писал си за „Подайго” от Вазов преподавателят!
- Имаш грешка. Заклевам ти се, за „Подайго” от някакъв преподавател не съм писал. Излъгали са те!
- Вярвам! Ти никога не лъжеш!
При следното цензуриране, Али Фехми поддържа: - Писал си!
И намират съобщението.
- А, за „Под игото” ли става дума? Но то не е нищо страшно. Аз не съм чел книгата, но смятам, че се касае за игото в библейския смисъл: учение.
А баща ми бе чел книгата дваж - веднъж сам, а веднъж на децата си.
Както и да е - разминало се…
* * *
Такива случаи са безбройни. Във вестника не можеше да се спомене думата „звезда”.
Правила се била алюзия за двореца “Илдъз” (звезда). Не можеше да се допусне и съобщаването на научната новина, че „шафранът расте на Изток в диво състояние”‘
Правила се била алюзия, че „Изток” - това е Турция, и че Турция е дива страна…
* * *
Но и цензурата е имала донейде основание да бъде подозрителна. Защото Бръзицов не изпускал случай да употребява двусмислия и изобщо „да прави алюзия”…
Например, в Бордо лозарите правят манифестация срещу правителството по повод високите данъци.
Тая новина е добре дошла за „Вести”. Вижте, братя македонци, другаде народите се борят…
Цензорът прочита новината и нищо не може да възрази. Само думата „манифестация” не му харесва.
- Не може ли някоя по-мека?
- Ех, Али Фехми, затрудняваш ме. Добре, ще поставя по-мек израз, макар че ще се измени смисълът. Ще заместим „манифестация” с по-меката „демонстрация” - и баща ми я изговорил меко…
- Ха! Аферим! Видя ли, че когато искаш - можеш?!
- Прав си, Али ефенди. Когато човек иска - може…
* * *
Между това, Бръзицов е трябвало да се бори и срещу фронта на гръцките вестници, които не изпущаха случая да доносничат пред турците.
„Българите конспирират пред любимия султан… Оня ден чухме да се съвещават четници на четвъртия етаж в зданието на…”
„Вярваме, че гърците са чули такова нещо - отговаря „Вести” - защото, за да чуеш какво се говори на четвъртия етаж трябва да имаш твърде дълги уши и следователно да си…”
* * *
При друг случай „Гахидрамос” или някой друг вестник, пише:
„Гърците дадохме вярата на българите!”
„Затуй останахте без вяра” - отговаря „Вести”, и се обосновава:
„В един от най-тачените дни чист понеделник - гърците курдисват в черковния двор лантерни и пиянствуват…”
* * *
Али Фехли дотолкова знаеше български, че казваше например, на Бръзицова:
- Доказателствата ти са доказателни.
Със същия език му отговаряше и Бръзицов. Веднъж например му казал:
- Ти си по-член от Комитета…
Случаят стои тъй:
Али Фехми узнал, че баща ми се срещал с някои членове на Македонския комитет.
В деня на цензурирането на вестника той влязъл и във втората си роля:
- А бе, Бръзничев, защо не ми признаеш, че си член от Комитета? Оня ден си се срещал с…
- Да, но ти си по-член от комитета!
- Аман, не думай!
И Али Фехми бей пребледнял.
- Аман, не се шегувай, че и стените имат уши!
- „Не се шегувай” - престорил се баща ми на ядосан. - А ти защо се шегуваш с мене? Ако аз съм член от Комитета, защото съм се срещнал само веднъж с един член от Комитета, ти си по-член от Комитета, защото всеки ден се срещаш с мене…
- Не думай, че ще ни обесят!
- Не бой се. Нито аз съм шпионин, нито… (тук баща ми се позабавил и продължил натъртено): ти си шпионин!
* * *
Бръзицов превежда разказа „Живият мъртвец”.
- Не може - настоява цензорът. - „Живият мъртвец”, демек султанът…
- Е, какво заглавие да турнем?
- Пиши само: Един разказ.
* * *
Често за да може да прокара имената на Раковски и др. т. Бръзицов ги е чел пред цензора с неправилни ударения - и са минавали.
След туй е имал разправии, разбира се, но в края на краищата пак цензорът е бивал нахоканият:
- Слушай, Али Фехми, - казвал му е баща ми. - Пак ти думам: Аз съм свикнал с тия имена, та не ми правят впечатление и ги пропускам, но ти си длъжен да внимаваш, за да не ме вкараш в някоя беля!
* * *
Али Фехми често е задявал Бръзицова дали между България и Турция ще има война. Веднъж баща ми, ядосан, казал:
- Ще има!
- Отде знаеш?
- Как да не зная когато с шифрована телеграма съм назначен за главнокомандуващ на българската армия.
Али Фехми усетил подигравката му и временно прекратил разузнаваческата си дейност.
* * *
Когато Фердинанд посетил Източна Румелия и баща ми съобщил тая новина във „Вести”, цензорът настоял да се прибави към името на Фердинанд и титлата: „генерал-губернатор на Източна Румелия”.
Баща ми не пожелал да прикачва тая дребна титла на българския княз. Тогава Али Фехии се оплакал в Дирекцията на печата. Вика го директорът.
- Истина ли е, г. мюдюр ефенди (г. директоре) че не признавате българския княз за генерал-губернатор на Източна Румелия ?
- Наистина, седемте велики сили го признаха, но аз като осма велика сила, не искам да го призная…
При тая подигравка директорът пребледнял и баща ми бил отбой.
- Как мога над едно съобщение от два реда да поставя заглавие от пет реда: Негово Височество Княз Фердинанд и губернатор на Източна Румелия в Пловдив… Това би приличало на човек с голяма глава, а тяло - сламка.
Спогодили се: Когато се намира Фердинанд в България, да го титулува във „Вести” Княз, а когато в Източна Румелия - ген. губернатор. За да избегне втората титла, Бръзицов изобщо премахнал всички титли и пишел само: Фердинанд.
* * *
Веднъж след едно бляскаво отпразнуване на деня св. св. Кирил и Методи в Македония, редакцията е била отрупана с писма по тържествата и за отслужени молебени за Султана и Екзарха.
- Не може, за Екзарха ще го пишеш на отделно място.
Тогава Бръзицов задраскал навсякъде султана.
- Защо не пишеш и за Султана?
- Защото смятам, че за него не са били отслужени молебени…
Този недипломатичен, ядовит отговор вероятно се е дължал на 14-годишно кипене в отношенията между Бръзицов и цензора.
* * *
Друг път солунският книжар Самарджиев изпратил на Бръзицова за цензуриране книжката: „Бой се от Бога, почитай Царя”.
- Йок, олмас! - викнал Али Фехми. - Ще пишеш вместо Царя - Султана!
Баща ми се разгневил и го изпъдил.
Фехмията се оплакал в Дирекцията и директорът повикал баща ми. След обяснения директорът помолил Бръзицова де бъде снизходителен, защото Фехми не знаел добре български.
- Никак не знае! - отговорил баща ми.
* * *
- Остави, остави, знам - казал веднъж цензорът на Бръзицова. - Знам, Екзархът е председател на Комитета. Всеки ден залавят негови учители и свещеници в революционна дейност!
- Прекрасно, но в такъв случай н Султанът е председател на младотурците, защото много от назначените от него лица се оказват отсетне младотурци… Когато Екзархът назначава някого, в душата ли му е да знае, че носи комитаджийски дух? Същото е и със Султана: в душата ли е на своите чиновници? Ами отде знае той, че и ти не си младотурчин?
Али Фехми пребледнял:
- Аман, не думай!
И изхвръкна от редакцията.
* * *
На 11 юлий 1908 се възстанови конституцията от 1876 г. и редакциите изпъдили цензорите. Но затуй пък редакторите всеки ден имал работа със съдилища и то с военни.
- Вие клеветите правителството, мюдюр ефенди! - провикнал се по един случай съдията към Бръзицова.
- Цели 18 години работих при режима на Хамида и трябваше днес, при „свободата” - да бъда изтезаван…
- Досега сте работили вероятно добре, но накрая сте я боклактисали (неудобен за превеждане израз).
Екзархията снабдила баща ми със снимки, представляващи съсипани от бой македонци, за да може да обоснове писаното във вестника.
- Това са измислици - протестирали съдиите. - Ние сме турци и ни настръхват косите от четенето на тия статии, а какво ще рече вашето население? Всички ще се изпълнят с мъст към Империята. Европа ще се отврати!
Тогава баща ми произнесъл следната реч:
- Нашият вестник в България не отива. В Европа също. Колкото за Македония и Одринско - ако е лъжа, читателите ни ще се отвратят от нас, а ако е вярно ще кажат: Защо ли ги пишат тия работи, когато ние ги видяхме с очите си? Така че от нашите статии вреда няма. Само централната власт ще спечели, че ще има случай да посъветва своите органи във вътрешността да не компрометират режима на „свободата”.
Бръзицов е бил оправдан…
* * *
Друг път съдили баща ми пак за „бунтовнически” статии. В същото време султан Мехмед дал амнистия на разбунтуваните албанци.
- Давате амнистия на едни възбунтували се албанци, а мен за една невинна статия искате да осъдите!
* * *
След това последвало систематическо спиране на вестника, преименуването му в „Глас” - докато на 8/21 ноември 1912 г. екзархийският вестник е бил погребан и Дим. Хр. Бръзицов потърсил спасение в България, гдето склопи очи, без да види осъществени идеалите, за които е изтеглил толкова мъки в Турция.
—————–
сп. „Българска мисъл”, брой № 02, 1934;
сп. „Българска мисъл”, брой № 03, 1934
