Мария Антонова

Из „Гласове на сърцето” (2024)

Къщата на баба Райна се намираше на края на селото. Често в късния следобед тя излизаше и сядаше на малката пейка, която мъжът й Петър беше направил.

През летните дни внуците й, и тези на съседите, огласяха с виковете си улицата, а вечер гласовете им се чуваха до късно, играейки на малкото импровизирано игрище.

В края на есента дойде брат й Станчо. Той бе решил да си купи къща тук и заедно с жена си да се заселят сред чистата природа. Омръзнал му бе големият град с шумотевицата и нечистия въздух. Пък и сега вече са пенсионери.

Споменът за детските му години бе толкова силен, че когато влезе в двора, се просълзи. Роден дом му беше. Баба Райна се зарадва, като го видя. Запали печката. Извади буркан с пилешко месо, наряза хляб, направи салата от все още останалите в градината домати.

Сложи на печката малкия червен чайник. В него сипа две чаени лъжички захар, а когато тя започна да се карамелизира сложи и от сливовата ракия: „Нека пийне - си помисли тя. Толкова отдавна не го беше виждала. Придърпа масата към леглото, за да седне тя, а на него даде сто - да е по-близо до печката. Брат й е, мило й е.

От приказка на приказка, дойдоха си на думата: „Сигурно се досещаш защо съм тук - й каза Станчо. Време е да се си взема бащиния дял. Години минаха, откакто изпратихме родителите си. Ето, че се пенсионирахме и искам да живея в родното си село”.

Сестра му мълчеше, навела глава, но когато го погледна, очите й излъчваха празнота. Мъжът й почина рано, тя доизгледа родителите им, а децата й учеха в града и останаха там да работят, а сега той беше дошъл за пари:

„Е, като си дошъл за пари, ще говоря с децата и ще видим какво можем да направим. Те ще дойдат в неделя, а аз ще ти кажа какво ще правим”- и още по-ниско наведе глава, сякаш се чувстваше виновна, че до сега не му е дала парите. А и дялба нямаха още.

След две седмици баба Райна отиде в къщата на Йорговите, където Станчо и жена му нощуваха, а през деня ремонтираха старата къща, която купиха. Още с влизането й той разбра, че тя пари не носеше: „Щом сега не можеш, когато ми трябват, пази си ги за погребение” - каза почти през зъби той.

Тя го погледна и само продума: „Недей, Станчо, брат си ми, почакай малко! Говорих с децата, казаха, че ще дойдат, ще се видим и ще ги получиш”.

Но той остана непреклонен. Тогава баба Райна наведе глава и подпирайки се на бастуна, си тръгна. Мъчно й стана от думите му: нима трябваше да ги чуе от брат си!

Прибра се вкъщи притеснена. На няколко пъти й прилошаваше по улицата. Влезе в кухнята, където спеше, прекръсти се с просълзени очи, каза си вечерната молитва и както беше облечена, си легна.

Не й беше до ядене. На другата сутрин не стана. Така бе ден-два-три. Отмаля, загуби ищах за живот. Пък и колко му трябва на стар самотен човек!

Едно сутрин, минавайки покрай къщата й пощальонката реши да се отбие при нея, за да си почине. Извика веднъж, извика втори път и като видя, че баба Райна не излиза, погледна през прозореца. Видя я да лежи в леглото си в необичайна за здрав човек поза.

Отиде в кметството и по телефона се обади на децата й.

Когато на другият ден траурното шествие минаваше покрай къщата на Станчо, той се беше скрил зад пердето и оттам гледаше. Едва късно следобед се престраши и отиде на гроба й.

Но и това не го успокои. Тежаха му думите, които й беше казал, пък отде да знае, че толкова е чувствителна, но… връщане назад няма.

Събуди се сутринта с мисълта за сестра си и реши да отиде на гроба й, но преди това трябваше да откове една малка дъсчица, закована зад вратата където бе намерил старата закачалка за дрехи. И… о, чудо! В малката вдлъбнатина откри нещо увито в кърпа. Взе я плахо, разгърна я и остана втрещен.

В нея бяха завити няколко големи златни пендара. В първия момент реши, че не трябва да споделя със съпругата си. Да се обади на близки на собственика на къщата не искаше, защото години наред е била без стопани.

Сети се за думите на кмета: „Голям човек стана Николай, има хубава работа в Америка, няма да си дойде. Ползвай я ти, и се радвай на птиците и на чистия въздух” - му беше казал той.

От този ден съзнанието на Станчо бе обзето от мисълта за вина пред покойната му сестра. И тази мисъл не му даваше мира ден и нощ. Ходеше из двора като замаян.

Дразнеше от всичко. Жена му Калина виждаше, че мъжът й се променя с всеки изминат ден, ставаше все по-сприхав и по-раздразнителен. Уж дойдоха на село да прекарат старините си спокойно, а то какво стана, тревожеше се тя.

Станчо продължи да ходи всеки ден следобед по едно и също време на гроба на сестра си, сякаш с това искаше да изкупи вината за лошите думи.

Веднъж завари племенника си - сина на баба Райна в селската кръчма, пиха по едно питие за Бог да прости старата жена и когато го изпращаше до колата, му каза:

„Слушай, синко, много сгреших пред майка ти, никакви пари не искам. Не ми трябват пари. Спокойствие ми трябва. Моля те, вземи тези два пендара за теб и за булката ти и Бог да ви дава здраве”.

Не след дълго Станчо се поболя. Ходеше из селото и все повтаряше: „Добра дума му трябва на човек, чувате ли, добра дума”. Някои го разбираха и се съгласяваха с него, други се ядосваха, че само това говори. А добрата дума е като птица, кацне на клонче на някое дърво, пее и отлита.

Ако днес попитате някого за Станчо, може да ви каже, че все още се разхожда немил и недраг из селото и повтаря едно и също, а друг пък ще ви отговори, че такъв човек никога не е живял тук. Ето това „пося” Станчо в родното си село.

Съвестта е най-силният съдник. Може ли човек да се скрие от нея? И къде? А парите?

Парите не могат да изкупят вината на тежките думи или пък да върнат изгубения човешки живот.