Пенка Иванова

194…. Четвъртък е. Петгодишното момиченце не можеше да заспи от разразилата се силна буря, придружена от стряскащи гръмотевици, отбляскващи мълнии и проливен дъжд. По едно време се поунесе от песента на чекръка, на който майка му седнала на трикракото столче преде. Бурята поутихна. Газената лампа - световно признатото, полезно изобретение на Игнаций едва-едва мъждукаше. Жълтооранжевото пламъче обхванато от синкав ореол очертаваше силуета на младата майка. В този необичаен час на малкото прозорче леко се почука. Жената се сепна, чекръкът притихна. Тя стана, предпазливо открехна вратата и застана на прага. В дървената чамова рамка изглеждаше прекрасно с бялата кенарена роба и сламено светла, на плитка сплетена коса. Пред нея стоеше мъж в окаян вид - измъчен, мокър, кален, което показваше, че е бил в невъзможност за поддържане на външния си вид. Блондинката огледа странника от главата до петите и мигновено се извърна, но преди да влезе и да хлопне вратата , той прошепна:
- Гела, нима не ме позна!?
Гела се поспря. Загледа се внимателно в неугледния мъж и възкликна:
- Нима си ти!? Бях готова да се прибера и веднага да заключа преди да проговориш, но сега по гласа те познах - усмихна се щастливката. Влизай! И… добре дошъл.

Докато стопанката преглеждаше раклата, за да му приготви дрехи, таткото се приближи до детското креватче спретнато от две дървени „магаренца” и няколко дъски, отметна завивката до раменцата на спящата си дъщеричка, целуна я нежно, бащински по челцето, загледа се в нея и очите му се напълниха със сълзи.
Едва ли има някой, който не би пожелал да се просълзи, да заплаче от радост!
- Ето, можеш да се преоблечеш, а аз отивам оттатък да приготвя нещо за хапване - прекъсна вълнението грижовната съпруга.
…
Гела седна срещу него, докато той се хранеше. Не можеше да му се нагледа:
- Твоите бойни другари от кога са се завърнали-и, а ти? Всички бяха те отписали от тоя свят, но не и аз - усмихна се тя. - Не губех надежда. Въпреки да знам, че всяка война е непредсказуема, убийствена, тайничко се надявах отново да бъдеш при нас.
…
Още на другия ден новината, че фронтовакът се е завърнал жив и здрав се предаваше от уста на уста. Започнаха да идват негови близки, приятели, познати и непознати. Явно имаха желание да го видят, че е жив и здрав, да чуят нещо за войната.
Но на фелдфебел Кирев /така го наричаха още на бойното поле/ му бе трудно да говори. Той знаеше, че човек, който никога не е бил на фронтовата линия, едва ли би го разбрал, но няма отърване. Трябва все пак да уважи тези хора, да каже нещо:
- Някои от вас, които ме познават от малък - полушеговито започваше Фелдфебелът, който както винаги е с добро чувство за хумор - знаят, че като дете много обичах да играя на челик. Да! И това много ми помогна. Чрез тази игра се развива сръчност, физически умения. Воювахме, сражавахме се. Война - като на война. Но за жалост - случи се непредвидимото. Аз и още няколко мои бойни другари попаднахме в плен. Вече бяхме дочули за съществуването на военнопленнически лагери, но никой от нас не знаеше нито къде са тези лагери - нито каква е и каква ще бъде съдбата на тези военопленници, които са там . Сега ние бяхме пленници - под конвой. Никой не ни информира къде ни водят. Вървяхме дълго. Беше вече се смрачило и бе трудно да се ориентираме. Стигнахме до един грамаден железен портал - представих си в тъмата, че влизаме в нещо като стадион. Явно тук нямаше жива душа. Виждаха се само две бараки с камуфлажна мрежа върху покривите. В едната от тях трябваше да се настаним ние. Въдвориха ни и не знаехме ни къде се намираме - ни кога ще излезем от тук живи или мъртви.
Изнизваше се тягостно времето. С пленничество не се привиква. Там, където бяхме позиционирани всеки неусетно, непринудено разкриваше много черти от характера си. Вероятно никой нищо не можеше да стори за нас, защото никой не знаеше къде сме. Но мен не ми се мислеше за това.
Един ден - слънцето бе в апогея си, когато в нашето заграждение имаше непредвидима експлозия. Настъпи паника! Почувствахме се в безизходица. За мен това бе предупреждение, че трябва да се действа. След взрива пообиколих района с високите, бетонни стени, където бяхме и изненадващо за мен бе, че открих някакъв излязъл от употреба парашут. Отстраних въжетата и се замислих как и за какво може да се използват. Едва дочаках вечерта и се обърнах към другите войничета - значително по-млади от мен:
- Момчета, да не очакваме да се променят обстоятелствата. Животът е това, което направим от него. Никога онова, с което съм се захващал не е било лишено от разум . Човек на действието съм - твърдо казах аз, за да бъда по-убедителен. - Имаме само един живот. Какво да правим тук, да седим и да чакаме ли? При това унизително, принудително задържане трябва нещо да се предприеме. Какво ни предстои, никой от нас не знае. Ако успеем да се измъкнем от този капан - все пак е нещо. Предлагам заедно да действаме. Знаете, че групата е по-силна от отделната личност. Хайде, момчета - подканих ги аз.
След моето осъзнато предизвикателство, не липсваше съпричастност у младежите. Това не бяха думи за утеха, а за действие. Навързахме здраво въжетата, съединихме ги.
Желание изпълнено на време е по-ценно от мисълта за него.
Един по един се изкачихме на високата бетонна стена - трудно, но успяхме. Сглобката от въжетата използвахме за спускането ни по рапел - долу, на земята извън заграждението. Успяхме! Чудехме се накъде да тръгнем. В далечината се виждаше някаква горичка. Отправихме се натам. Следваха напрегнати дни и нощи. Опасности - непредвидими. Лишения, но скритата във всеки от нас надежда ни даваше сила и ето ме сега тук. Войната е трагедия и „за цели народи и за отделната личност, въвлечена в нея” Винаги е свързана с човешки жертви. Това е „кафява чума” , която носи на човечеството смърт, унищожаване на нравствените ценности… Всеки има право на живот, на щастие. А това /Фелдфебелът показа на присъстващите не друго, а една пробита войнишка манерка/- е нещо специално за мен - нещо необикновено. Тази манерка ми спаси живота в една от престрелките след бягството от плен… Ако не беше тя да задържи куршума, аз нямаше да съм тук сега.

*

Кирев отговори на допълнителни въпроси, които му бяха задали присъстващите и пое към училището, строено преди години с доброволен труд от местното население.
Там бе поканен да разкаже за войната, за променящата се военнополитическа обстановка. Следваха въпрос след въпрос от децата, от техните учители. Всички се постараха да слушат внимателно какво им говори този човек, бил на бойното поле. Разбраха и се потвърди това, че войната има не само разрушителни действия, но и променя хората.
Войни в миналото е имало, в настоящето също, но в бъдеще - знае ли се… Предвид на сложните исторически събития е трудно те да се обясняват, затова е важно да се разглеждат с внимание и обективност относно мястото, времето - завърши фронтовакът Кирев.