СКАЛА И СЪРЦЕ
Усамотена - всред гората
скала тъжовна се черней;
при нея нежно мълчешката
прегръща я сълза - ручей, -
прегръща нежно и милува,
не я оставя да тъгува.
Но зима люта, мразовита
ручейчето на лед смрази;
тогаз скалата бе напита
от бисерните му сълзи,
додето стана урна пясък
и рухна тя без шум и трясък.
Скръбта си влей ли в звучни песни,
сърце ми спира да страдай;
при техния балсам чудесни
какво е болка то не знай.
………………………………………..
……………………………………….
Но ако скръб го стресне нова -
без име, страшна, без предел,
и ако нейната отрова
да влея в песен бих пощял,
сърце ми най-подире, клето,
би пръснало - в сълзи прелято!
———————
сп. „Българска сбирка”, кн. 3, 3.1914 г.
