Владимир Русалиев

Живял някога един жесток цар. Всичко живо от него треперело и бягало като от чума. Плач и сълзи заливали държавата на този цар. Бесилки се чернеели навсякъде.

Затворите били пълни, а вдовиците чет нямали.

И, ето, един ден на този цар се разболяла единствената дъщеря, която била хубава като слънцето. Седем дни бълнувала царската дъщеря и на осмия ден тя затворила завинаги чудните си очи.

Неутешима скръб обхванала жестокия цар. По цели дни и по цели нощи той бродел сам из широките зали на своя златен палат. Ала никой не смеел да се приближи до него и да му продума нещо.

Тъй минали много дни. Минали седмици, месеци. Една заран царят заповядал да разгласят из царството му, че ще даде половината си богатство на оня певец, който би могъл да го утеши. Ако не може певецът да изпълни задачата си, заплащал с главата си.

И ето, започнали всеки ден да идват певци в палата. Но всички били погубвани. Те пеели за пролетта, за цветята, за песента на птичките, за райските градини, за щастието… Ала царят ставал още по-мрачен, махвал с ръка и палачите ги погубвали.

Но един ден пред портите на двореца спрял прашен и окъсан скитник. Той носел само една празна торба и една арфа. Той почукал.

Излезли да му отворят. Един стар слуга въздъхнал и казал на скитника колко певци преди него са погубени.

Скитникът навел скръбно глава и не отвърнал нищо. Но след малко запитал:

- За какво пяха тези певци, старче, че никой от тях не можа да утеши царя?

- Ех, какво да ти кажа, синко… Пяха те все за пролетта, все за цветята и за щастието и за добрините, които нашият цар е направил на народа… Но царят ставаше все по-мрачен, махваше гневно ръка и мечът на палачите ставаше кървав. И колко много свят така загина. Почти всичките певци. И вече два месеци никой не е идвал. Сега идеш и ти, но дано Бог е над тебе, синко. Гледам млад си и ми е жал за младостта ти…

И влезли те в тронната зала, където мрачен и грозен стоял царят. Той изгледал от глава до пети скитника и викнал:

- Пей!…

И ето, скитникът гордо вдигнал глава и смело дръпнал струните на своята арфа. И запял той как царят е залял в кърви и сълзи целия народ, как плачели гладни и бездомни хиляди сираци, как страдали клети вдовици.

Царят е изгубил само своето чедо - пеел скитникът, - и толкова много тъжи, а какво да правят онези, които са изгубили всичките си рожби и които нямат где глава да прислонят? Какво е малката скръб на царя пред великата скръб на милионите хора, обречени на робство, на глад и на нечовешки страдания…

Придворните изтръпнали. Те започнали да треперят от страх, а царят стоял все тъй с приведена глава и никой не можел да види лицето му.

И нареждал скитникът всичките злини, които царят е сторил на своя народ и сълзи текли от очите му и когато запял как същата сутрин на един беден човек умряла от глад и седмата златокоса и като слънцето хубава дъщеря, царят скочил и викнал:

- Стига!…

Всички трепнали, вдигнали глави и що да видят. Лицето на царя било бледно и по него блестели едри сълзи…

- Дайте му половината от всичкото ми богатство… - продумал тихо царят - и всичко, каквото пожелае…

- Не, царю, богатство и злато аз не искам. Аз искам само да дадеш радост и щастие на злочестия народ. Да спрат сълзите и воплите. Да няма гладни и скръбни, сираци и вдовици… Да зацари трезвост, труд и братство по нашата хубава земя и цар и народ да са еднакво доволни и щастливи.

Така казал бедният скитник, поклонил се до земята и тихо излязъл от златния царски палат.

А царят и всички придворни останали по местата си като вкаменени.

—————–

сп. „Християнче”, брой № 7-8, 06.1935 г.