Петър Анастасов

Смрачава се, смрачава се над мене…
Смрачава се над моя град надменен.
Невидим ластик лястовици мята
и сенки се разхождат по земята.

Безмилостен и градоносен град,
ти не един живот превърна в ад.
И с брадва не една любов, уви -
на градския дръвник разполови.

Ти случи на история, но днес
не правиш на историята чест.
И твоите поети са унили -
не случиха на нотабили.

Театърът умря. Заспа салона.
Роди се фолк звезда. Загина Слона.
И сякаш нищо за да не остане,
отнеха кулата на Стефан Цанев.

О, град, тревичка в тебе не кълни -
от всяко скришно ъгълче вони.
И самарянките под свода син
разнасят не спасение, а спин.

Не казвайте, че мразя своя град -
изпях за него оди вдъхновени.
Бях влюбен и признателен, и млад.
Сега изглежда нещо става с мене…