МЕЧТА И СБЪДВАНЕ
Екатерина Данчева от град Пещера не е от напористите, натрапващи се автори. Писала е по зова на сърцето и на държеливия родопски дух. Представяна е само веднъж с цикъл стихове в „Словото днес”.
Критично око не е отваряло нито страница от нейните двайсетина книги с поезия, публицистика и литературна критика. Явно, периферното ни зрение е повредено. Вторачваме се само в гениите, а не виждаме вълната, която въздига гребена. А тази писателка заслужава поне малко внимание, колкото и да са скъпи думите ни.
Сега в ръката си държа избраното в книгата „Лирика от вчерашния ден” (ПЧП, Пазарджик, 2010) с разделите - „Вчерашни мисли”, „Есенно настроение” и „Импресии”.
След тази книга перото й заглъхва. Не издава повече, може би защото насреща няма ни отзвук, ни стон за нея. Така незабелязаният писател не вижда смисъл да хаби перото си. А то струва много.
Тогава какво остава на авторката? Само да продължи да мечтае:
В планинските усои мрачни,
из скалните отломъци на канарите
да търся с изранени пръсти
загубеното злато на живота си. („Мечта”).
Отдаваш живота си за нещо свято - родолюбие, професия, перо, а насреща - нищо! Обществото ни е студено, пипа с ръкавици, че някой да не го обвини в престъпност. А си е престъпно - да не уважаваш така богатия роден език и литература, изречена с неговата магия. Крепи я надеждата:
„И днес, и сега, и завинаги - / все ще чакам, / моя единствена / моя последна, / моя вечна любов!”. („Ще дойдеш ли”).
Любов! Физическа, духовна или каква? Каквато и да е, за поетесата най-важни са усмивката, лудият огън на доброто в нас, пролетният звън по стъклото на душата, „птичите песни”, слънчевите отблясъци, очакването за по-добър живот.
Със стихове гони самотата. Пъди „злите ветрове на днешния ден”, за да върши своето предначертано дело. Празникът не живота не е вечен, блясъкът на света ще отмине. Не желае да остане „без надежда, без мечта”. Добавя и едно „Без нищо”.
Такова самообвинение е неоправдано. Екатерина отдава целия си живот за духовно въздигане на обществото. Заситила е глада за знание на безброй ученици. На други е вдъхнала вяра в доброто. Надежда за излизане от сянката на недружелюбието. А това никак не е малък влог за един човешки живот.
От нея остават незаличими спомени - от изказаните топли думи, от излетелите песни, от дните, „прошумели незабелязано”, от „обида простена”. Не е малко, нали?
Ако всички бихме могли да оставим толкова добрини, светът би осъмнал без тъмни дела. Бихме свлекли дрехата на грубостта в обноските; бихме отпъдили горчивината.
Не биха угаснали мечтите ни. Не бихме пуснали ръцете си една от друга. Винаги бихме живели „днес и сега”, за да ни има завинаги.
Затова Екатерина Данчева не може да живее без обич, без своята щедрост, без своето „вечно търпение”, за да устои на завистта и злобата.
Тя търси своето измерение единствено в деня, който препуска към залеза. А нощта примигва, звездите мълчат.
Всичко е кръговрат по неизменния път. С „минути откраднато време”, за да всели щастие. И все към неизвестното върви. Но „кой ще ме чуе?”, си задава въпроса.
Ливади, светулки, „билки и трева”, песни на щурци, копа сено. Все отпяват у нея като родопска сюита, с която не може да се раздели.
Това е днешният лик на писателката, но и в предишните снимки от обложките на нейните книги личи красивият дух и непреходната хубост като тихата душа на Родопите.
А спокойствието и мъдростта са двете страни на монетната стойност на словото. За която се бори толкова години.
Представям тази писателка с единствената цел - да я видим.
