ДУША НА ОБЩЕСТВОТО
В знак на признателност за добро сътрудничество в нашето учреждение пристигна награда от туристическа фирма - място в екскурзиантска група за Португалия, директорът ни обаче постави условне:
- Човекът, когото ще изпратим да ни представя ще трябва поне малко да знае португалски. А това, знаете, е един рядък език за Европа.
Всички мълчаха.
- Естествено това не е чак толкова задължително - каза директорът. - Туристическата фирма си има преводач. Но ако представителят ни съумее в общи линии да се обяснява с домакините на техния роден език, това има своите предимства и работи за европейския образ на страната!? Е, има ли такъв, който знае португалски?
И тогава се обади незабележимият до този момент тих, скромен служител Вълнаров.
- Ами… аз знам малко португалски - нерешително запелтечи той. - Вкъщи имам българо-португалски речник. Бях започнал да го зубря, бях се запознал с една португалка в Пампорово, хотелът й бе до нашата ведомствена почивна станция и нали, разбирате . . .
- Чудесно! - възкликна директорът. - Колко време ще ти е нужно, за да си стабилизираш знанията по езика?
- Ами… две - три седмици - отговори Вълнаров съвсем напосоки.
- Отлично! - плесна с ръце във възторг директорът. - Абе зная си аз, че в нашия колектив имаме хора за всичко! - доволен заключи той и веднага разпореди Вълнаров да бъде изпратен в още неприватизираната ведомствена почивна станция и там спокойно да поработи върху езика.
А след месец при тържествена обстановка Вълканов бе изпратен от целия учрежденски колектив в пътешествието му към страната на Васко де Гама.
Скоро до нас достигнаха сведения за триумфа му на португалска земя.
Още на летището в Лисабон Вълнаров накарал красивите посрещачки да се усмихнат особено очарователно. Когато му подали като на всеки от туристите в групата букета с цветя, той попитал:
- Това за вътрешна или външна употреба е?
А когато журналистите се поинтересували за професията на хората от туристическата група, Вълнаров ги осведомил без запъване:
- Аз съм инженер, лекар, агроном, свещеник, готвач, птичарка…
Весело оживление изпратило думите му. Веднага се разнесла новината, че в туристическата група се намира инкогнито голям български комик. Затова, когато вечерта групата отишла в ресторанта, персоналът отредил на Вълнаров почетното място на масата.
А до него седнала съпругата на управителя на ресторанта. Вълнаров се загледал замаян в дълбокото й деколте и възторжено възкликнал:
- Как прекрасна е тукашната природа!
- О, колко остроумен комплимент, грация, синьор! - поруменяла красавицата и допълнила: - Вие сте истинска душа на обществото!
Въпреки че в разговорника не бе срещал такъв текст, Вълнаров не загубил самообладание и като се обърнал любезно към съпруга на очарователната дама.
- Какво каза този мъж, тази жена, този старец, тази старица, това момче, това момиче, това сукалче?
Управителят на заведението, който имал отлично чувство за хумор, деликатно отговорил:
- Ами …, попита какво искате да пиете?
Вълнаров, който учейки наизуст грамадите от фрази, бе обърнал особено внимание на раздела „Напитки”, веднага схванал същността на казаното, затова без да се колебае, изстрелял заученото:
- Донесете ми малко коняк, уиски, мартини, ликьор, бордо, бира, мастика, чинцано, лед, щипка за лед…
- Коктейл „Адска смес”?! - ориентирал се веднага управителят и след миг на масата се появила огромна чаша с пенлива течност и сламка. Вълнаров махнал снизходително сламката и надигнал бокала, пресушавайки го до дъно пред погледите на изумените домакини.
Изпил съдържанието на огнената течност, дълго не можал да си поеме дъх и едва накрая, след напрегната пауза, успял да изшепти поредната заучена фраза на испански:
- Къде тук е … клапанът за аварийно задействане?
Този път избухнал в смях целият ресторант. Вълнаров си тръгнал, едва след като раздал автографи на всички. Поднесли му да се подпише даже на няколко покривки…
Върна се Вълнаров отново на работа в учреждението ни и животът му затече монотонно и скучно. Някои даже често се питаха: как може този съвсем безличен човек да стане изведнъж душа на обществото, извор на остроумие и хумор зад граница?!
Е, вижда се, че за това скоростното заучаване на езици по разговорник в незаменимо средство!
Но това не е краят на тази история.
Един ден шефът извика в кабинета си Вълнаров и бурно го прегърна. После тържествено му показа писмо от една от най-големите фирми в западните ширини, в която се изразяваше благодарност за ценния експертен съвет, даден от Вълнаров по време на неговото пребиване в Португалия. Благодарение на този съвет фирмата била спасена от разорение и сега е процъфтяваща.
Да, Вълнаров сега смътно си спомняше, че авторът на благодарственото писмо бе онзи същият шеф на тамошна фирма, с когото се срещнаха на някакъв богат прием в Лисабон.
И подведен от белия му костюм и бяла шапка с козирка, Вълнаров погрешно го бе помислил за капитан от мореплаването.
Тогава на Вълнаров се удаде да измъкне от гънките на паметта си един от подходящите изрази от разговорника, който бе от раздела за пътуване по море:
- Смятам, че вятърът е благоприятен за вашата платноходка, капитане! Вдигайте платна на… изток!
За Вълнаров остана в тайна, че още същия ден, на спешно заседание на западната фирма думите на българина бяха разисквани една по една.
Накрая в тях бе открит зашифрован приятелски съвет за незабавно преминаване към действие по една отдавна замислена сделка със страна от Източна Европа, за където все още не се решавали да вложат парите си.
Но след дискретния съвет на остроумния Вълнаров, ръководството на фирмата се престрашило и… ето че в касата й потекли милиони!
За благодарност сега оттам изпращаха на Вълнаров доста тлъст чек!
Още на другия ден Вълнаров бе повишен за заместник на директора по международните връзки, а сами разбирате, че с това и неговите езикови премеждия, приключиха.
Защото сега той където и да мръдне по света като прочут експерт, с него пътуват вече най-малко и три млади и очарователни преводачки! Оле!
