190 години от рождението на Никола Тодоров - Странджата

Любомир Духлински

Симпатичен, дълголик, сух, жълт, с гъста черна брада - така ни рисува образа на Странджата Иван Вазов. Двете стари снимки запазени в Историческия музей във Велико Търново потвърждават тези негови черти.

Вазов пише: „В Браила без средства, безпомощен, немил-недраг влязох в един хотел, който се посещаваше от българи хъшове. Тук попаднах в тяхната среда, аз споделих братски техния живот, техните идеали и авантюри. Повече пъти се хранех с тях в подземната изба на Никола Странджата - Знаменосеца. Тая епоха от живота си описах в романа „Немили-недраги” и в „Хъшове”, където сам съм се изобразил под името на младия поет Бръчков”.

Младият Бръчков е единственият, който остава до Странджата в последните му минути, вижда сълзите му, затваря очите му и го изпровожда до гроба.

В този спомен на Вазов има повече художествена измислица, отколкото историческа истина. Няма как Бръчков - Вазов да е затворил очите на синеокия Знаменосец, защото той умира документирано на 25 март 1876 г., а поетът емигрира в Румъния в началото на Априлското въстание, т.е. към края на април същата година.

Но това с нищо не намалява стойността на описанието на бунтовника, оставил дом и Родина, за да бъде свободен, пък макар и на чужда земя.

Кой всъщност е прототипът на Странджата? Той е действително съществувала личност. Според записани спомени на негови съвременици Никола (Нено) Тодоров - Странджата е роден в късното лято (вероятно м. септември) на 1834 г. във В. Търново.

Учи в килийното и взаимното училище при църквата „Св. Никола” в града. Негов кръстник е Кръстю Момчев - един от тежките търговци на старата столица, търговец на коприна и бубено семе, член на мезлиша и градската търновска община.

За детството му и за името Странджа е запазен интересен спомен. Градската легенда твърди, че един ден бащата на Нено купува дърва и ги натоварва на волската кола на някакъв турчин. Когато почват да ги разтоварват, 10-годишното момче казва: “Мога да прескоча колата, както е натоварена с дърва.” “Ако можеш, ще ви дам безплатно дървата, че и колата и воловете горница” - казал турчинът с насмешка.

Нено се засилва и със силен скок прескача колата. Момчето се потупва гордо по гърдите и извиква на турчина: “Беним странджа” (aз съм юнак). От тогава му остава името Странджа.

В някои описания се среща твърдение, че името Странджата идва от факта, че е бил хайдутин в Странджа планина. Около двадесет годишен наистина е бил хайдутин, но не е известно къде се е подвизавал.

В началото на 60-те години на XIX век младият Нено напуска българските земи и отива в Румъния, където се запознава с Георги Раковски и попада под влиянието на идеите му за освобождението на Родината.

По това време Раковски с помощта на Добродетелната дружина изпраща чети във вътрешността на страната, за да разучават настроенията на българите, както и да открият и приберат български старини от Великотърновската митрополия, за да не ги присвои гръцкия владика. Странджата е участник в една от тези чети.

Знае се, че когато веднъж Странджата е на пост в Балкана през 1864 г., три дни валял проливен дъжд и той се простудил и разболял. Напуснал четата. Заминал за В. Търново, където взел в заем една лира от даскал Костаки Иванов и се прехвърлил в Браила.

След много скиталства и перипетии се захванал с градинарство, но не му провървяло. След това отваря кръчма, в която гостоприемно посреща хъшовете и всички немили-недраги, които се скитат гладни и голи из Влашко.

Едва ли има някой от българските емигранти във Влашко, който поне веднъж да не е бил в кръчмата на Странджата, да не е опитал от неговата боб чорба и да не е пил от виното му.

През 1867 г. отново минава Дунав с четата войводата Филип Тотю, която шета из Балкана от май до август. Според някои източници той е помощник на войводата, според други е знаменосец. на четата.

Участва в сражението през месец май в местността „Косматица” в гората „Пустия” край село Върбовка, В. Търновско. В хаоса на битката Странджата се изгубва и не съумява да намери четата, която се е разпръснала. Все пак се намира с Христо Марков и още няколко четници.

Водят второ сражение край Лясковец, където са разбити и разпръснати отново. Странджата и още двама четници успяват да се доберат до брега на Дунав и с лодка преминават в Браила.

Официалният турски вилаетски вестник „Дунав”, издаван в Русе, съобщава на 7 юни 1867 г., че „Никола Странджата, предрешен като турчин със зелен пояс на кръста и чалма на главата се крие тук и там и все още не е заловен”.

Само че Никола им се изплъзва и през Русе заминава за Браила, където остава до края на живота си. Отваря прочутата си кръчма. Бил известен с гостоприемството си. Вазов ни описва полуподземната кръчма със „задушлив въздух”, на полица са подредени чашите и шулците, има одър, а на една от стените са закачени литографиите на Недялко Пандурски, на които са изобразени боевете на Хаджидимитровата чета при Върбовка, при Караисен и клетвата която полагат на Дунавския бряг.

Известно време при Странджата е живял и старият хайдутин, войводата дядо Желю Христов. Вторият знаменосец на Ботевата чета, Димитър Стефанов - Казака, също е посещавал кръчмата на Странджата. Самият Вазов прекарва 2-3 месеца при Странджата и впечатлен го описва в своите произведения като най-уважавания хъш.

Останалите живи съвременници на Никола (Нено) Странджата го описват като буйна и импулсивна натура, лесно раздразним, който в състояние на раздразнение или гняв можел да стане опасен за себе си и за околните.

Търновецът Киро Тулешков е оставил тетрадка със спомени, която се съхранява в архива на Народната библиотека. В нея се описва случка със Странджата, една от малкото, достигнали до наши дни. На 11 май 1866 г. театралната трупа на Добри Войников представя в Браила пиесата „Стоян войвода”. Представлението следвало своя ход, но изведнъж настанал смут. „Когато, Зинан паша предумваше българската царкиня (принцеса) Мария да се потурчи и да стане бяла ханъма и й обещаваше всички блага, когато се отказваше тя от всичко добро, направено от турчина на този свят, и от Мохамедова рай на онзи, то Зинан паша виква едного от своите хора - да отведат Мария и да я мъчат, дорде се обещае да се потурчи. Щом издаде той тази заповед, то от второ място в залата се чу такъв отчаян и застрашителен вик, щото застави както публиката, така и играещите на сцената да се стреснат, дорде разберат причините на това произшествие. Почти всички в безредица излязохме на сцената да видим какво има да се е случило. Учудването ни беше голямо, когато видяхме, че Никола Странджата, родом от Търново, държи в едната си ръка револвера и колкото го държи глас вика: „Как е това възможно? Как смее този този поганец, този гаджалин да туря ръка на нашата царкиня?” И иска да се спусне, да скочи на сцената и да убие Зинан паша.

В това време Странджата е хванат от трима, четирима мъже, които не могат да го укротят. Уверяват го, че това се е случило преди петстотин години, а не в момента, но емоционалният Странджа не може да дойде на себе си, толкова се е вживял в действието на сцената.

Дори изтърсил няколко яки псувни по адрес на Зинан паша без да се съобразява с отбраното общество в салона.” След което напуснал салона и никога повече през живота си не стъпил на театър. „Не ги разбирам аз тия театри” - споделил той вечерта в кръчмата пред насъбралите се хъшове.

Туберкулозата накрая поваля на легло Странджата. Огнището му загасва, около него опустява, няма ги старите му другари, гладува.

Странджата умира на 25 март 1876 г. От него остават само най-скъпите на сърцето му неща - копие от изпратения през 1867 г. до султана мемоар от Букурещкия таен революционен комитет и късче от знамето, което четата на Панайот Хитов е развявала в Балкана. Това твърдят оскъдните редове, останали за него. След смъртта му, по нареждане на БРЦК, кафенето поема неговият роднина Юрдан.

Денят, в който издъхва големият родолюбец, камбаните на Браила бият за Благовещение, 25 март 1876 г. Умира само на 42 години, сломен от болести и неволи, но с неугасващ дух.

Последните му думи, пресъздадени от Иван Вазов са:

„И като пое светините, той ги целуна. После каза със слаб и пресекнат глас:
- Вземи това от мене! Помни Странджата! Умри за България!…
След два дена умря.”

Няма какво повече да се добави.