Нели Доспевска

Когато писателят твори, той неминуемо мисли за неизвестния, сборен, среден човек, който стои от другия край на жицата. На него той ще открие мислите, усещанията, творческите видения и отношенията си към света и хората.

Него ще отведе на онова място, където нещата винаги са само такива, каквито той ги вижда. А там той ще пусне само този, който може да бъде убеждаван, на когото може да се въздействува, и то тъкмо тъй, както сам той иска.

Колкото и ясно да прозира в хората, колкото и добре да е запознат с психиката, предразположенията, вкусовете, и културните претенции, или липсата на такива у читателите, писателят не може да не си създаде един лично свой образ за читателя.

Този образ винаги изпъква пред него в моменти на творчество, и тогава той е винаги различен от действителния среден човек, познат отлично на автора от всекидневния живот.

Ако там той го вижда безучастен, претенциозен, или чужд на творческите му въжделения, когато създава произведението си пред него се явява един нов читател - отзивчив, близък нему по дух и разбирания, готов да посрещне с възторг никнещата в момента творба.

Равнодушието се превръща на съчувствие, въображението се освобождава от спирачките на катадневието, а мисълта е готова да тръгне по нови пътища.

И дори тогава, когато писателят знае, че произведението му може би ще срещне силен отпор, когато е уверен, че възвестяваните от него мисли и истини са съвсем нови, или дори враждебни на духовността или интересите на читателите, той пак вижда образа на идеалния читател.

Пред него още по-ясно изпъква ликът на този, който ще вникне в творбата му, ще я разбере и оцени, защото тъкмо тогава той най-много има нужда от него.

Този читател, тъй абсолютно нужен на писателя, се ражда тогава, когато се раждат и героите му. Техният източник е и негов. Той се явява по силата на същата необходимост, поради която израства цялото произведение.

Той е неразделна негова принадлежност. И ако образът му не фигурира в творбата, съзнанието на автора е винаги заето с мисълта за него.

Когато писателят чувствува, че трябва да каже нещо, той чувствува, едновременно с това, че трябва да го каже на някого. Иначе то не би имало никаква цена.

Катарзисът може да донесе облекчение само тогава, когато съществува и усещането, че отреагираното ще отзвучи някъде, ще засегне някои струни, ще бъде погълнато и обхванато от някого; ще раздвижи нечие въображение, ще събуди мисли, ще засегне чувството за нравственост - в широк смисъл на думата, или най-малкото - просто ще достави някому удоволствие, ще го изтръгне от света на реалната действителност, за да го въвлече всред художествената такава.

Тогава именно пред писателя изплува образът на идеалния читател.

Последният е готов да възприема, цялото му съзнание е насочено към произведението, създаващо се в момента, и той чака с трепет да бъде увлечен по пътеките, проправени от писателя.

Понякога, обаче, идеалният читател, без да губи това си качество, става скептичен. От безличен, типов, среден човек, той става личност с определена индивидуалност.

И самият той има предразположения, идеи и схващания за света, за изкуството, и за хората, които трябва да бъдат уеднаквени с тези на писателя, или дори нещо повече - трябва да се премахнат и изкоренят, за да дадат мястото си на тези, които писателят възвестява.

Това вече е абсолютно необходимо, когато писателят е носител на нови идеи, поддръжник на нова философия, или вестител на нови социални или художествени принципи. Тогава без друго читателят трябва да бъде убеждаван, трябва на всяка цена да застане на страната на писателя.

В този момент започва борбата между художествения творец и идеалния читател, борба, съществуваща само във въображението на писателя, но достатъчно остра, за да му помогне, заедно с редица други фактори, да създаде започнатото произведение, донейде покровителственото отношение на писателя към идеалния читател се изменя.

Заражда се известен страх от него. Той вече не е човек, който може лесно да бъде воден, а и самият той има свой собствен път, от който мъчно може да се отклони, той не се задоволява безпрекословно да погълне създаваното за него произведение.

Готов е да се противопоставя. Но писателят твърдо е решил да го победи, той удвоява силите си и съгласува всички свои способности, защото в никакъв случай не трябва да претърпи поражение.

Докато идеалният читател сякаш беше създаден за да одобрява, да се усмихва със задоволство и да ръкопляска, впоследствие действията му започват да се изменят. Сега той поощрява автора, като го критикува. Дава възможност на таланта му да се разгъне, като разкрива недостатъците му.

Той го съпоставя, сравнява го. Преценява всяка негова мисъл, всеки негов образ. И ако в началото на творческия процес идеалният читател като че ли се готвеше да възприема написаното с възхищение и похвала, сега той добива друг образ, друго въплъщение.

Отначало безличен, типов, среден човек, след това възторжен почитател сега той се преобръща, неусетно и за самия автор, в израз на чувството за самокритика.

Това е неговата последна и най-висша метаморфоза, тъкмо тя е, която оправдава появяването му.

Но докато всички писатели обичат да го създават в неговия първоначален образ, значително по-малко са тези, за които той довършва логическия израз на превъплъщенията си.

Чувството за самокритика може да е най-ценното качество на един художествен творец, но то е и най-мъчно създаващото се.

И затова идеалният читател, това блестящо творение на самия писател, тъй нужно и тъй необходимо, твърде често не само се ражда, но и продължава да живее с недовършен образ. Противно на Янус, той показва само едното си лице.

——————————

сп. „Българска мисъл”, брой № 4, 1942 г.