Красимир Власев

Тази история е добре позната.

Пътищата на полковете, в които служат Димчо Дебелянов и Дамян Калфов един ден се пресичат и двамата писатели се срещат и разговарят.

Дебелянов вече е прочел публикацията на Калфов “Под южното небе” и му споделя, че той също мисли да напише нещо по тази тема. Така разбираме, че стихотворението “Старият бивак ” има своята предистория.

Той е вървял към него ден след ден със същата неизбежност, с която е вървял към Демир Хисар.

Най-общо казано стихотворението е в резултат от носталгия към вчерашния ден, породена от неудовлетворението от днешния. Това е характерно при Дебелянов.

Ако прекараме права линия през цялостното му творчество ще видим, че преди да стигне до Старият бивак, тя ще пресече “Скрити вопли”, “Помниш ли помниш ли…”, “Аз искам да те помня все така..”. и други стихотворения, които имат една и съща херцова честота - тази, на която вибрира носталгията.

По това време у нас е на мода символизма, привнесен от западна Европа и Дебелянов не остава чужд на тази литературна тенденция.

Много скоро обаче рамките на тази мода стават тесни за него и той като създава няколко образци в символистичната поезия ,обединени в цикъла “Под сурдинка”, продължава да дири нови форми за реализация на емоционалните си състояния.

В своя феноменален труд “Оптимистична теория за нашия народ” Иван Хаджийски цитира стихотворението “Черна песен” и прави следния коментар за лирическия герой:

“Това е една личност, която не прилича на другите, нещо повече, тя не прилича винаги на себе си. Това е една многоличност. Дотам е отишъл съвременният човек, отразил всички противоречия на нашето сложно време, раздвоен - не, разпънат на кръст - не, теглен от безбройни противоречиви нравствени, политически и стопански сили, на които неговото поведение е една жестоко начупена производна. Това е черната песен на съвременния човек, който често говори не това що мисли, върши не това, което говори, дори не това което мисли и желае.”

От този анализ може да заключим,че по-скоро реките ще потекат обратно към изворите, нежели личност с подобен психологически профил да оцелее не само на фронта, но и в мирно време. Вътрешният конфликт при лирическия герой на Дебелянов е закономерен, както е закономерен и куршумът уцелил автора.

В посоченото стихотворение лирическия герой и автора се препокриват. Литературният образ е този, който поема върху себе си негативизма в една творба и освобождава автора от отговорност.

Но ако погледнем от фройдистка гледна точка - няма нещо, което литературният персонаж може да направи, а неговият създател да не може. Нещо повече - в идейния свят той вече го е направил, създавайки този персонаж.

В “Престъпление и наказание” Разколников е осъден за извършеното престъпление, но нима преди това Достоевски не беше осъден? Може ли да говорим тук за споделена отговорност?

Сега да се върнем отново към „Старият бивак” и „Под южното небе” и се опитаме да си обясним защо двама бележити творци се занимават с една и съща, на пръв поглед, тривиална тема.

Ето един възможен отговор. Военният живот е живот по устав, който отнема личната свобода. В армията всичко е прошнуровано и прономеровано. Пак според Иван Хаджийски армията има за цел да отнеме индивидуалността на човека, докато природата сред която са биваците по презумпция е свободна - без устави, без гражданско законодателство.

Свободна е дори стъпканата трева на старите биваци, която въпреки униформено-зеления цвят, винаги е била цивилна.