Иван Д. Христов

Талантливата пловдивска поетеса Спаска Попова е автор на шест стихосбирки. През 2022 година тя поднесе на читателите две нови свои, жанрово различни книги от предходните си - „Премиери” - литературно - критически бележки и книгата с пътеписи „България в мен”.

Вълнуващите пътеписи в нея, обогатяват и допълват творческата биография на авторката. Общо 34-те пътеписа са свързани с различни маршрути от страната ни и включват едни от най-емблематичните национални туристически обекти, природни и исторически забележителности.

Те са поднесени с художествено поетично описание на посетените места, образно и лаконично.

Нашето пътеписно наследство е пъстроцветно и разнообразно. Въпреки това в съвременната ни литература все по-рядко се среща литературния жанр - пътепис, а доколкото го има, той все повече е свързан с пътуване и пътешествия в чужбина. За това с интерес прочетох книгата „България в мен” на Спаска Попова, защото всичките й пътеписи са свързани с нашата родина България.

Родолюбивото заглавие на книгата неволно ми припомни едно от ранните стихотворения на поета Петър Анастасов: „Едно не се променя, / остава си едничко - / България в мене, / България във всичко!”

Подобно на него в пътеписните си страници Спаска Попова е изразила искрената си привързаност към родината, оставайки вярна на Алековия призив: „Опознай родината, за да я обикнеш!”

С художественото си въздействие, нравствено -етичните послания и родолюбие се отличават пътеписите: „Белоградчишките скали”, „Всевиждащото око на Перперикон”, „Вълшебствата на Южното Черноморие”, „Копривщица”, „Пещера, Батак, Перущица”, „Лещен и Ковачевица”, „ По стъпките на дядо Йоцо и баба Илийца”, „Тайните на Северното Черноморие”, „Царска Бистрица” и други.

Авторката - пътешественик е обсебена от желанието и порива на сърцето си, да преоткрива нашата малка страна, но богата на природни дадености: планини, равнини, низини, пещери, реки и море.

Тя ни прави съпричастни към своите възторжени чувства, изразени в пътеписа „Берковица”: „Моята България ме очаква. Тя никога няма да спре да ме вика и да ми се радва, и аз ще тичам подире й като малко дете, за да се скрия в полите й, да усетя сладостта на майчината й прегръдка”.

Пътеписите на Спаска Попова са доста по-различни от познатия традиционен пътепис. Нейното четиво е емоционално обагрено, поднесено с поетическа образност и метафоричност при описанието на посетените природни и исторически забележителности.

Доказателство за това е и описанието на Царска Бистрица: „Не преставахме да се дивим на двореца, на буйната зеленина около него. Река Бистрица, чистеше водите си и размяташе красиви поли, в които се къпеха младите слънчеви лъчи. Съзрях параклис, а една сърничка до него доверчиво ми позволи да я прегърна”.

Аналогично емоционално въздействие има и пътеписа „Добралък”, в който авторката сравнява селото с „корона на бухнало дърво, защото цялото трепти в цвят и зеленина” и където „звездите често слизат, за да си поиграят по ливадите му”.

Спаска Попова пътува „не само с очите си, но и със сърцето си”. Новата ? книга е рожба на творческия порив и родолюбие на авторката, която увлекателно и вълнуващо ни кара да съпреживеем нейните впечатления от емблематични туристически обекти в страната ни.

Посещението на Батак и Перущица завършва с трогателни и затрогващи ни думи: „ Сбогом български светини! Когато съм тук, винаги ще се чувствам прашинка, оцеляла, за да помни и да придава нататък”.

Копривщица пък е сравнена с „безценен камък в сърцето на България” и „обичан буквар на българската ни същност, която винаги ще ни привлича и възхищава”.

Най-хубавото на всяко пътуване е завръщането. Това потвърждават и думите на авторката за родния й Пловдив: „В копненията ми започнаха да се явяват миражите на родните места. Като с невидимо въже се чувствах притеглена от Пловдив, който отстоеше на стотици километри, но въпреки това ми се струваше толкова близък”.

Правилно казваше писателят Николай Хайтов, че „пътеписът се пише не за пътя, а за хората”.

Пътеписите на Спаска Попова доказват това. Книгата „България в мен”, поражда родолюбиви размисли в нас и това е едно от най-големите й достойнства.