Любомир Духлински

МИНУТАТА МЪЛЧАНИЕ

Пътнико, защо не спреш
за минута своя бяг?
Един път в годината е…
Нима е толкоз много
да вдигнеш поглед
към Вола и Околчица?
Трудно я преглъщаме
минутата мълчание -
най-дългата минута
във годината…

2 юни 2024 г.

МОМИЧЕ ОТ УЛИЦАТА

Сянката на уличната лампа
грее в тъмните очи. Прилича
на крадец, обрал, за да оцелее.
И джобът му е пълен със надежди…
Животът издига своите прегради
пред него, пролука няма.
То няма шанс, макар и на петнайсет -
дете, порасло твърде бързо.
То никога не е изпитвало любов -
любов са искали от него.
И този див вик на отчаяние,
което никой не разбира.

Някои са родени, за да губят.
И няма никога да са деца.

МОНЕТА ЗА КЪСМЕТ

Да тръгнеш по дългия път
само с монета във джоба -
не за да си купиш щастие,
а просто така, за късмет.
Без причина да се усмихваш
и това никога да не свършва.
Пътят да те отвежда далече -
до другия край на земята.
Може да е тази вечер,
може да е утре - все някога.
Пътят никога няма да свърши
и докато го има, все ще вървиш,
додето те води, все ще си жив
с монетата медна във джоба.

ЛЮБОВ

Вървим към мечтата си,
без да избираме пътя -
крачка след крачка.
А струва ли си?
Нали времето ще заличи
всичките наши следи.
А и защо да ги има -
назад няма връщане.
Тичаме на земята до края
след тази невъзможна,
тази дълга и страшна любов.

Да можех да яхна коня си,
да препусна през черната угар,
далече, далече от тази
несвършваща трудна любов.

Но не мога…

НЕКА ДА ВАЛИ

Днес щяхме да се срещнем.
Или пък беше в други ден?
Ще седна сам на кръстопътя
и да вали - ще те почакам.
И ще се вглеждам към завоя -
не идваш ли, не си ли ти това?
Ако и този път не те дочакам,
знам, че това ще е завинаги.
Сега отново съм на кръстопът,
но и да вали - ще те дочакам.
Пропусканото цял живот не стига,
за да платя това, което ти дължа.
Така че - нека да вали.