КРЪСТЪТ
легенда
Със силен устрем нахлула ордата на Вели паша в село Пъндаклий. Под копитата на конницата му излитал огнен прах и затулял залязващото слънце.
В селото се понесъл писък. Отново почервенели в алена кръв сабите на черкези и даалии, събирани и присъединили се от различни места към нея.
Той стоял на хълма, а дрехите му, извезани и обкичени със сърма и злато, придавали още по-голям блясък на неговото величие. Потривал ръце от радост. Преди няколко месеца тук срещнал голяма съпротива от населението.
Сам той едва се отървал в тежката битка. Сега позаздравялата рана на дясната ръка, му навявала лош спомен.
Вдигнал я той да прогони видението, щракнал с пръсти и прислугата му от най-верни помощници дотърчала при него.
- Направете ми филджан кафе, пригответе и лулата! Празник ще има тук, голям празник! Да се помни този ден!
Те събрали сухи съчки, закрепили на два камъка джезвето и бързо изпълнили поръчението. Поднесли му го, но той стоял все така замислен. Нещо друго по-силно и вълнуващо от победата, напирало дълбоко в него. Очите му с трепет се взирали по извиващия се коларски път, който излизал от селото.
Бродели жадно и все търсели нещо. И ето - най-после се появила каруцата, която очаквал. Щом стигнала до него, той скочил от коня и бързо се запътил към нея. На сеното стояли, вързани с въжета, три девойки - една от друга по-хубави.
Двете го гледали смирено с посърнали лица и в очите им се четяла голяма молба за пощада. Третата, Румяна, оная, с дългата черна плитка, преметната през рамото, която стигала до гърдите й, го гледала дръзко и от очите й излитали гневни пламъчета.
Той свил вежди и с високомерието на голям господар забил поглед в нейните чисти очи. Нещо трепнало в него. Смутил се. Отначало се намръщил, а после властно заповядал:
- Тая ще бъде! Карайте я в сараите на двореца ми! А другите оставям на вас.
Момичето го погледнало дръзко и отговорило:
- Каквото и да ми сторите, аз покорна робиня няма да остана!
- Не, не! Друго ще направя аз, друго! Теб и твоята приказна красота ще ги зазидам в джамия! Голям храм ще вдигна тук - да се помни и разказва от поколенията за силата и величието ми, за голямата победа!
Още на другия ден заприиждали каруците, пълни с камък и друг необходим строителен материал. Тръгнал пашата из селото да търси баш майстор на джамията.
Но когото и да попитал, всички му посочвали бащата на момичето, най-личният от строителите. Със сила го подкарал. Навел смирено глава майстор Велико.
Иззидали основите. Докарали дъщеря му и я поставили до още незапочнатата стена.
Заптиетата я обърнали така, че сянката й да пада върху нея и навътре в самата джамия. До залез слънце била вече над метър висока. Потрил доволно ръце от радост Вели паша. Тогава отвързали Румяна. Тя се изплюла върху иззидания зид и изрекла:
- Аз пак ти казвам, паша ефенди - ти зазида сянката ми, а чрез нея искаш и духът на едно младо момиче, и духът на един поробен народ да останат тук покорени. Но помни - нашият Господ всичко вижда! Рано или късно тук няма да има място за вас. Доброто и светлината идват от Бога, лошото - от вас, завоевателите. Селото ни беше крепост. Първият път не го превзе - сега дойде с голяма сила и то вече е твое. Помни, Вели паша, няма щастие, изградено върху поробена земя и чужда вяра, няма-а-а!
Изревал Вели паша:
- Спрете! Затворете й устата!
Камшикът му изсвистял и оставил кървава диря по лицето й, но тя дори не мигнала.
Отново с буйна сила затрептели огнените пламъчета в очите й, които гневно хвърляла към него. За миг това всяло смут в сърцето му, но отново като ранен звяр изревал:
- Джамия, висока джамия ще вдигна тук, а отгоре ще има голям знак, който да се помни от всички.
Един ден, когато завършили строежа, Вели паша дошъл и извикал при себе си майстор Велико:
- Искам да ми кажеш какво да ти доставя за знака-полумесец. Той трябва да показва величието на падишаха.
С мъка вдигнал очи майсторът и едва промълвил:
- Восък ми донесете, паша ефенди. Ще ми трябват над тридесет оки и ще имате това, което желаете. Необходими ми са и три дни, за да направя модел от него - Вие да го видите и тогава да решите.
Пашата махнал с ръка и изпълнил желаната поръчка.
Майсторът взел в дома си орехово дърво. Изработил дървен християнски кръст и го сложил в центъра на отливката така, че нищо да не се вижда.
Стопил восъка и отлял по терка си знака-полумесец. Поднесъл го на пашата и той възкликнал с възхищение.
Извадил приготвената малка торбичка с жълтици и му я подал. Тогава майстор Велико паднал на колене и с мъка отронил:
- По-скъпо нещо от жълтиците е животът на чедото ми, ефенди! Пуснете я, нека трудът ми бъде дар за Вас.
Замислил се Вели паша. Сърцето му се раздирало от мъка. Нали толкова дни и нощи бил с нея! Погледнал джамията - красива, величествена. После - изящния знак, който държал в ръцете си. И решително отговорил:
- Ще изпълня твоята воля, майсторе. Ти заслужаваш това!
Много месеци се стичали богомолци-мюсюлмани от различни краища наоколо. Радвали се на своя нов духовен храм.
Пролетта, когато изгряло топлото майско слънце, един ден на голям празник от тъмните облаци внезапно нахлул силен слънчев лъч и огрял знака-полумесец. Затоплен, той започнал да се топи и капка по капка се отронвал като сълзите на поробеното население.
Вели паша гледал и не вярвал на очите си. Първо се показали контурите на кръста, който майсторът вградил в него. А след няколко дни, когато восъкът окончателно се стопил, вече се виждал целият. Пипнал го с ръка и изревал от ярост.
Тръгнал да търси майстора, но той, още когато построил джамията и освободили дъщеря му, избягал с нея далеко - никой да не го вижда и да не го чува.
Построил още две джамии в различни села, но пак със същия вграден християнски кръст в знака-полумесец. Да се помни, че българин я е строил.
Вели паша шибнал коня, изкачил се на същата височина, където стоял при превземането на селото и взел съдбовното си решение.
И тогава от дълбините на земята с повея на вятъра отново долетели думите на момичето:
- Нашият Господ всичко вижда, паша ефенди! Тук няма място за вас. Няма щастие, изградено върху чужда земя и чужда вяра!
Постепенно тъмнината го обгръщала и той се присъединил към всички, които завинаги напуснали селото и джамията поради злата прокоба.
Движел се бавно, а тишината пищяла в ушите му.
