Дафинка Станева

Тая заран черковната камбана би на умряло. После в селото се разчу, че починала Стояновата Флорина. Намерили я вкочанена сутринта под навеса на фургона-кръчма. До нея лежало едно от селските кучета.

Събитието развълнува хората. Повечето от тях окайваха тази жена, която на младини омагьосваше мало и голямо с красотата си, а после избяга от семейството си в града. Преди тридесет години Флорина се беше върнала и живееше немила-недрага в родното си село. Бащината къща можеше да я приюти.

Но в нея имаше само голи стаи, в които царуваха паяци сред наслоени прах и отпадъци. Родителите й отдавна бяха си отишли от белия свят. А тя живееше ден за ден - ту при една далечна болна леля, ту при един стар тракторист, който я приютяваше, докато изразходят голямата му пенсия за ракия и мезета.

Днес, в сивия ноемврийски ден, беше дошъл и нейният смъртен час.

Жената нямаше родна душа, която да я изпрати в отвъдното, както подобава. Децата и мъжът й бяха живи. Но тя отколе се беше отчуждила от тях. Имаше и внуци, на които никога не беше се радвала, защото не беше ги виждала.

Мъжът й Стоян се срамуваше от нейния разпътен живот и когато тя се завърна в селото, гледаше никога да не я среща. Затова никой в селото не очакваше най-близките й да дойдат да я изпратят.

Решиха да пренесат тялото й у нейната леля. Няколко съседки я измиха и облякоха за последния й земен път. Чакаха следващия ден, за да я погребат, но се безпокояха, че няма кой да уреди формалностите по погребението.

Докато бдяха около покойницата, си спомняха за живота й.

На младини тя беше първа красавица в селото. Кожата й имаше цвета на момина сълза. Очите й топлеха като узрели кестени. Когато вървеше по улицата, вятърът сякаш нарочно подухваше - да развълнува гъстите й черни коси. Веднъж един млад учител, като я гледаше да минава по площада с царствена походка, изохка: “Каква кавказка красота, майко мила! Ангел ли е, дявол ли е тази жена!”.

По нейната красота се прехласваха всички - и мъже, и жени. „Не е на добро туй!”- гълчеше старата баячка на селото баба Цана - „Много хубаво не е на хубаво!”.

Но добър или лош, животът си течеше. Флорина завърши основното училище в селото. През ваканцията тръгна да работи в кооперативното стопанство с майка си. През лятото заедно с всички денем работеше, а вечер се веселеше по агитки и вечеринки. Много момчета въздишаха по девойката и понякога стигаха до еленови разправии за това кой да танцува с нея.

През есента отиде да учи в града, но след година се върна - не успяваше в учението. Баща й реши да я задоми. Страхуваше се с красотата си да не съгреши и да провали живота си. Омъжиха я за коларо-железаря Стоян.

Той беше наследил този хубав занаят и със сръчните си ръце правеше чудеса. Беше добър по душа. Мълчалив, но хала в работата. Трудеше се с упоение - силите му сякаш растяха от любовта му към Флорина.

Той даваше мило и драго за жена си. Обсипваше я с всичко, което тя пожелаеше. Наслаждаваше се на гордата й осанка. Обичаше да я слуша, когато се смееше, когато грееше света с кестеновите си очи.

Но тя мечтаеше за друг живот - по-лесен и по-чист от селския, с други вълнения и други празници. Не обичаше да чете, ала филмите от селското кино и едно списание на нейна приятелка, развихряха въображението й. Нерядко се сънуваше, заобиколена от красиви галантни мъже, които я обсипваха с ласки.

Когато се родиха и поотраснаха двете им деца, убеди Стоян да се преместят в града. Той се противеше. Градът не му беше по сърце. Беше свикнал с живота и простора на селото. Не се вслуша и в съветите на родителите си да останат тук, докато поотраснат децата. Отстъпи пред молбите на Флорина.

Отидоха в града и още през първите три месеца Стоян започна да усеща, че е сгрешил.Тъй като работеше на смени в завода, много късно разбра, че децата им често стоят сами, без вечеря, без майчина грижа.

Майка им, започнала работа като продавачка, се губеше незнайно къде. Веднъж, когато се върна от работа и завари дъщеричката им да се мята с висока температура в студената квартира, а само братчето й да плаче до нея, Стоян реши отново да се върнат на село. Така и направиха - въпреки бурната сцена на съпругата.

Сега, изпитала бурите на младостта и крушенията на зрелостта, нейната душа се беше укротила, а съседките й с въздишки си спомняха за пропиления й живот. Както си говореха, на вратата се почука и в стаята влезе Стоян.

Те замълчаха изненадани. Той поздрави с “Бог да прости!”, запали свещ, прекръсти се, постави няколко стръка димитровче в ковчега. Помълча малко и просълзен каза: “Какво трябва за погребението? Утре ще уредя всичко.” Те му обясниха какво е нужно да се направи, за да се спази християнския ред. Като постоя още малко с поглед, вперен във Флорина, той тихо излезе.

Жените мислеха, че погребението ще мине бързо. Ала през нощта, когато се редуваха да бдят над мъртвата, започна буря.

Западният вятър задуха ураганно, виеше потопно и огъваше клоните и дърветата. Скоро той донесе мокър тежък сняг. Вятърът с ярост го набиваше в клони, огради, пролуки и ъгли. Земята и небето се сляха във вихъра на бялата преизподня.

Валя близо денонощие. Натрупа преспи, заличи пътищата и оградите. През деня в краткия бял покой започна невиждано чупене и трещене на натежали клони, чиито листа до виелицата не бяха пожълтели и опадали. Кафяви коренища на многогодишни върби стърчаха над снега извити като пръсти на вещица.

Съборените и пречупени стълбове и килнатите огради мълчаха сред бялата пустош. Осакатените дървета стояха обезобразени с огромни рани по короните си. Под тях в снега стърчаха поломените им клони, не разбиращи защо така е трябвало да загинат.

Старците от селото говореха, че не помнели такава хала. Пътищата и улиците бяха затворени. Електричеството - спряно. Белотата и опустошението бяха превзели всичко.

Съседките около смъртното ложе на Флорина се разтревожиха: “Как ще я погребем? Пътища няма наникъде”.

Стоян се върна по обед на другия ден. Беше все така тъжен и угрижен. Каза, че погребението ще стане чак на третия ден. Защото трябвало да се направи път към селското гробище, а пък всички машини сега чистели пътищата към селата от общината. Една от жените рече: “И Господ не стана каил тихо да прибере Флоринка, Бог да я прости! Ще чака още една нощ”.

Баба Неда подаде стол на Стоян. Донесе му чаша чай и рече:

- Седни, Стоене, да се постоплиш малко, да си изкажеш мъката. Че то цял живот я трупаше, пък нямаше пред кого да я изплачеш!

- Каква полза от това?- отговори Стоян - Тя, моята, не е за разказване…

- Не е тъй то! Цял живот си стягал душата - заради хората, заради децата, от срам… Сега е дошъл ред да я отпуснеш. Че то бива ли тъй! - продължаваше старата жена - Да не си от камък…

Стоян отпи от чая и започна:

- Като се върнахме от града, Флорина все не можеше да се успокои, че отново е на село. Не харесваше кърската работа, а за друга нямаше образование. Нямаше и блага дума за мама. А вие знаете каква беше майка ми - на мравката път сторваше.

- Как да не я знаем? Добре, че Бог й даде повече дни, че да ти изгледа децата - пак се обади баба Неда.

- Никой с нищо не можа да й угоди на Флорина - продължи Стоян - очите й все към града гледаха. И към живота без грижи. Един ден Детелинка, момиченцето ни, паднало и си наранило лошо коляното. Раната била дълбока. Момчето ми Братан, нали е батко - отишъл да търси майка им. Тя спяла на сянка под черешата. Викал я Братанчо, будил я, а тя само ядосано му извикала да й се маха от главата. Тогава мама завела Детелинка при лекаря. Той затворил раната. Като се върнали, Флорина само погледнала детето и казала: “Нищо ти няма.Ще ти мине като на куче!”.

На другия ден, след раняването на Детелина тате по едно време се развика: “Къде е ракията, ма Дено? Капка не е останала.”

Мама му отвърна, че не знае - нали мъжете се занимават с ракията. Но разбрахме, че Флорина е продавала ракията - събирала пари за златен пръстен. Че не само я продавала, но и си намирала компания за пиене.

Като разбра за това тате, който лоша дума не й беше казвал дотогава, й рече: “Флорино, мъж и деца имаш. Мъжът ти мило и драго дава за вас. Освести се, булка! Не можеш да вървиш накъдето те духне вятъра - срамота е”.

Тя уж помоли за прошка. Но един ден, когато бяхме на лозето с мама и тате, оставила децата вкъщи, хванала рейса и заминала за града. Няколко пъти ходих да я моля да се върне. Нищо не излезе. Децата питаха за нея, искаха да чувстват обичта й - аз все им казвах, че е далече, но ще си дойде при нас.

Когато Братанчо тръгваше на училище, пак я потърсих - да дойде на първия учебен ден на детето. Намерих я - изрусена, облечена в рокля с полуразголени гърди, на терасата на скъп ресторант - в компанията на двама кавалери.

Извиках я да дойде, за да й кажа защо съм там. Тя се изсмя, вдигна чаша с алкохол и ми извика да не й преча. Аз настоях да поговорим за малко. Единият от мъжете й каза нещо и тя дойде при мен. Попитах я не тъгува ли за децата - защото те всеки ден питат за нея. Казах, че Братанчо ще се зарадва, щом види, че е дошла да го изпрати на училище.

Не знам какво стана с нея, но още същия ден, облечена прилично и с коса, боядисана в нейния си цвят, се върна с мен. Мама и тате я посрещнаха хладно- вече не можеха да й вярват. Но децата! Те едно през друго я целуваха и прегръщаха, разказваха й за своите детски радости и тревоги.

Изпратихме сина ни на училище и сякаш всичко тръгна добре. Тя беше спокойна, вършеше къщната работа, грижеше се за децата, радваше им се.

Но доброто продължи около месец. Когато започнахме да прибираме царевицата и тя остана вкъщи, вечерта отново намерихме децата сами. Хората видели, че през деня се качила на някаква лека кола и заминала. Оттогава вече не се върна в семейството.

Стоян въздъхна:

- В душата все си мислех, че в нея все пак е останало някакво майчинско чувство. За сватбата на Детелинка пак отидох да я търся. Квартирата й беше на един таван. Отворих вратата. Удари ме дъх на кръчма. По пода се търкаляха няколко бутилки от водка, виждаха се разхвърляни дрехи. На масата бяха накупчени кой знае откога немити чинии и чаши. Флорина спеше на мръсно легло. Приближих се, опитах се да я събудя. Тя даже не си отвори очите. Срамотно изпсува и ми каза да си вървя и да не се мъкна без пиячка. Взе ме за някой от новите си приятели… Така тя се откъсна и от децата…

- Сега като изпадна и стигна до просешка тояга, разправяше, че няма деца, че никой не я поглеждал - продума другата жена. - Ама и ти, Стоене, цял живот не можа ли да си намериш някоя добра жена. Още кукуваш сам…

- Не мога - отвърна той - мина ми времето. Пък и не искам. Напразно се разприказвах. Днес дано пуснат и телефоните, да се обадя на децата да намерят начин да дойдат на погребението.

На следващия ден времето омекна. Камбаната отново би за кончината на Флорина. Изпратиха я само няколко човека. Стоян и децата й останаха последни на гробището.

Заваля дъжд. Сякаш това бяха божиите сълзи за Флорина. Стоян хвърли шепа кална пръст на гроба й, обърна лице към небето и изплака: “Не можахме, Господи, да спасим тази жена от греха. Приеми я, дано при теб намери изгубената си душа!”.