От дълго време се изкушавах и същевременно се страхувах да споделя мисли за една от най-талантливите плевенски поетеси Весела Димова. Чувствам, че не ми стигат сили, тъй като нейната поезия е необикновена. Има в нея нещо Лилиевско, но не е; има нещо Яворовско, но не е; има нещо Павел Матевско, но не е.
В нейната поезия има нещо ново, нещо друго, нещо наше – българско, много топло и носещо болките, копнежите, любовта и духа на народната душа, непокварена от чужди влияния.
Нашите талантливи български поети Георги Константинов и Христо Ганов със своя висок професионализъм дадоха голяма и сполучлива оценка за поезията на Весела Димова.
А аз, обикновеният читател, бих могъл да кажа само това, което сърцето ми подсказва и което чувствам – а то е, че поезията на Весела Димова е чудото на съвременната българска поезия. Не, тя е чудото на европейската съвременна поезия.
Има някаква мъдра проникновеност в творчеството на Весела Димова, зад която се крие вечната тревога на художника, на гражданина. Затова нейните стихове вълнуват мислите ни и внушават емоционални акценти. Те ни преследват дълго след като сме ги прочели.
Нравственото безпокойство и въпросите на съвестта са основни проблеми и характерна особеност в творчеството на Весела Димова. Нейната изтънчена чувствителност и болезнена отзивчивост към всяка неправда я представят като една от най-напредничавите поетеси. Това чувство е плод на непосредствен допир с живота, със съвременната действителност, а чрез магията на словото Весела Димова го опоетизира до изящество, до съвършенство…

Илия Чоджумов,
дългогодишен Главен художествен ръководител
и директор на Драматичния театър – Плевен

Драга Весела Димова,

Твоите стихове в толкова богатия ти и искрен поетичен дневник ме зарадваха, развълнуваха и възторгнаха. Все още много ясно помня твоето пулсиращо “Равновесие” и затова сега така високо оценявам постиженията ти в “Сюрреалистично” – истинска скъпоценна поезия; неща, сътворени от човек, осенен от впечатляваща художествена дарба. Удивително е за толкова кратко време да напишеш такава силна, искрена и мъдра книга, но това не ме изненадва – зная, че ти винаги си гледала на света с проникновените очи на поетеса и успяваш да осмислиш поетически света, човека, процесите и явленията… Аз винаги съм търсил в поезията преди всичко човещината, изповедността, състраданието, силата да бъдеш докрай искрен със себе си; да откриваш чувства, преживявания, черти от характера на човека, знаци на природата, които по законите на същата природа са свързани с човека. Спомням си Ван Гог: “Човек + природа = изкуство”!
Няма да си позволя да спомена нито едно стихотворение, за да не обидя другите. Цялата книга е така монолитна, така великолепно архитектонично построена (ти си го усетила и това е чудесно), толкова естествена, че всичките творби взаимно се свързват и осветяват, както трябва да бъде при всяка добра книга. И за мен нещо много важно: няма насилие над думата, образите непринудено, органично следват идеята; философията ти е подкрепена от познание, култура, чувствителност; твоите сетива са като струни на съвършен музикален инструмент, стиховете ти отзвъняват мелодично и хармонично, думите носят дълбок смисъл и, подредени от теб, те са точни, въздействащи и вълнуващи. А това, според мен, е белег на ярък талант, на силен талант. Дай, Боже, всекиму!
И друго достойнство на “Сюрреалистично” – този дневник не е само твой – той е на хиляди хора, на хиляди млади и умни жени, които ценят великите обикновени неща, защото те изпълват, одухотворяват и осмислят живота. А това е постижение – тези стихове ще се четат и ще им вярват всички, които имат сетива за поетическото изкуство и аз бях щастлив след няколкото внимателни прочитания на “Сюрреалистично”, защото не можеш да не бъдеш щастлив, когато се срещаш с талант, който така дълбоко вижда живота и човека с всичките негови възходи и падения, с катарзията му, с цялата прелест на чувствата и богатството на мисълта, с всичките проявления на неговата душевност и духовност. Мисля, че именно духовността (освен блестящите поетически постижения) осветява и прави тази книга толкова значима не само в твоето лично творчество, но (вярвам!) и в национален контекст.
Удивително и радващо е богатството на темите, на изразните средства (хайку, свободен стих, класическа строфа, притчи…), деликатното засягане на екзистенциални и общочовешки проблеми, на чудесната ти способност да виждаш малките (но колко важни!) неща и да ги изпълваш с голям смисъл… Впрочем, това е спецификата на твоя талант и вярвам, че читателите и ценителите на поезията ще го усетят: как с цялото разнообразие на формата успяваш да наситиш творбите си с респектиращо съдържание. Всъщност изкуството е преминаване на съдържанието във форма и обратно. Мисля, че го беше казал Хегел… Не зная дали съзнаваш, но в тази книга ти успяваш да погледнеш от всички страни на безкрайния и толкова кратък човешки живот, и то така шарено, естествено и проникновено, че не вярвам някой да остане безразличен (изключено!) и да се оцени богатството на едно такова скъпоценно дарование като твоето. Не обръщай внимание на другите! Вярвай на себе си!
Силна поетическа книга, мъдра, искрена, вярна. Вярвам, че справедливо ще бъде забелязана и оценена.
Благодаря ти за удовлетворението да прочета стиховете ти, които ми дават така нужната ми надежда в заника на живота ми. Защото ти си написала книга за живота и за човека, пресътворявайки ги в истинска поезия, а какво друго по-добро може да се случи на един поет?
Искрено ти желая желязно здраве и вдъхновение – талант ти си имаш достатъчно. Амин!

Христо Ганов
19 ноември 2007 г.
Банкя

ПИСМО НА ХРИСТО ЧЕРНЯЕВ ДО ВЕСЕЛА ДИМОВА

Весела Димова, добър ден!

Искам да изразя благодарността си, че ми подарихте двете си лирични книги “Равновесие” и “Сюрреалистично”, както и впечатлението си от тях!
Допадна ми лиричният тон на стиховете Ви и тяхната непосредственост и земна простота. Те са искрени. Най-добрите Ви творби говорят, че са преживени издълбоко, поради което не само привличат, но истински вълнуват. Тематичният Ви спектър е широк, което е техен плюс и което е особено важно. В поезията си успешно защитавате една единна лична и нравствено-етична концепция. Поезията Ви е силно съвременна и звучи свежо. Радвах се особено там, където творбите Ви са цялостно и майсторски постигнати. Всичко това ми навява мисълта, че тайникът на поетическото Ви огнище е спотаен дълбоко в сърцето Ви.
Казвам всичко това, тъй като при безбройните днешни поети рядко се случва човек да бъде истински запленен от стиховете им. А при Вас поетическата дарба е жива и интригуваща – там нещо силно гори и то се предава на читателя.
Но, за да не съм голословен, ще спомена немалкото творби от стихосбирките Ви, в които най-ярко прехвърча божествената искра на поезията: от “Равновесие” – “Притча за орела”, “Песен за художника”, “Ако някога тръгна нанякъде…”, “На Цветан Спасов”, “След боя”, “По слънчевата стълба към небето…”, “Звънят студено чашите с портвайна…”, “Хайку in memoriam”, “Белязана съм от безверие…”, “Нас ни създават дребните неща…”, “Смях по устните се стича…”, “Там, където небето докосва земята…”, “Ти помниш ли как се обичахме някога…”, “Обичай ме диво…”, “Върху камък и бряг…”, “Смехът опира…”, “По стръмната пътека на живота…”, “На майка ми”, “Краят на лятото”, “Човекът…”, “Знам ги тия хора-птици!” И от “Сюрреалистично” – “Циганското лято дойде…”, “Не трябваше да убиват орела!”, “Бягай, щурче…”, “Есенните минзухари”, “Изнемогват душите ни…”, “Молим отчаяно…”, “Едно пеперудено стихотворение…”, “Животът понякога се крепи…”, “Следколедно”, “Талантът е особена порода…”, “Ако изтриеш грима от лицето си…”, “Още имаме време…”, “Водата в планинския извор…”, “В този есенен град…”, “Елегия за свободата”, “Децата отиват на среща…”, “Има такава страна…”, “Виното, хлябът…”, “Изгреви, залези…”, “Пресъхна изворът на живата вода…”, “Знаеш ли, и пламъкът…”, “Едно зимно врабче…”, “Понеже любовта е ехо…”, И още, и още…
Весела Димова, поетесо, приемете моите пожелания за нови сполуки на даровитото Ви вдъхновено перо!

Христо Черняев
Ноември, 2007 г.

Поет по призвание е Весела Димова. За нея може да се каже, че живее за поезията и чрез поезията. Словото е материята, чрез която тя се изразява най-добре. В “държавата на думите” Весела Димова не е гастрольор, а с отвоювано право на жителство. Това твърдение категорично го потвърждава нейната книга с избрани стихотворения, онасловена “Равновесие”. В сборника са включени творби, писани през периода 1982 – 2005 година.
Самото стихотворение “Равновесие”, дало име на книгата, е финален акорд в “Календар на птиците” – нейната дебютна стихосбирка, появила се на бял свят в 1990 година. Ето последната строфа на “Равновесие”:

“Макар и сътворени от пръстта,
не искам да се връщаме във нея,
щом толкова незначителни неща
божественото в нас ще надживеят…”

В цитираните стихове се съдържа важен “ключ” за разбиране и съпреживяване на поезията на Весела Димова. Името на този ключ е съпротива. Водена от вроденото си чувство за несъгласие с всичко, което убива справедливото начало, надеждата и вярата, осквернява красотата и прекъсва полета на любовта, тя се обрича да служи на добрите сили. Въпреки нестихващото терзание, че “незначителните неща божественото в нас ще надживеят”.
Всъщност “незначителните неща” и “божественото” са двата полюса на емоционално-нравствено поле, в което се намира коренът на нейната съпротива. И струва ми се, че точно съпротивата поражда идеята книгата да бъде построена на принципа на контрапункта. Пред всяко стихотворение в “Равновесие” е разположено “другото блюдо на везната”: стихове, впечатляваща мисъл, дори редове от “Първо послание на апостол Павел към коринтяните”. Но това е видимата страна на търсеното равновесие – формално-творческият подход, балансът на словесните потоци.
Интересен е пътят, по който авторката се стреми да постигне равновесие. Защото няма по-голяма метафора на живота от Пътя! Всичко, което се случва по Пътя – го осмисля и му придава одухотворен образ, чието име е живот. Пътят има начало и някаква цел, която ни движи по него. Тя може да бъде Итака (няма как да не споменем Кавафис с “Итаките що значат!”) и Колхида, която трябва да я има. Весела Димова вярва в нейното съществуване, щом някой пътува, достига я и се връща от Нея. И този Път е озарен най-силно от звездата на любовта. Любовта, която ни връхлита “както смерчът връхлита тополите”. За връхлитащия “смерч” поетесата е наредила своето сказание. Но… както “има черни Слънца като черни овце във Вселената”, така и една “черна” мисъл като оловна сянка ни сподиря… Това е мисълта за смъртта.
Жизнелюбива натура и утвърждаваща живота, Весела Димова отделя особено внимание на темата за смъртта. В книгата са включени стихотворения със заглавия “Диалог със смъртта” и “Монолог на смъртта”. Преходността на живота и неизбежният физически край на човека като мотив преминават през нейните стихове. Тя е осъзнала, че “животът е капан за романтици”, но нейното жизнелюбие намира опора в природата, в емблематичните й знаци, каквито са планината и дървото. “Планината е жена – красота и болка ражда”. А от “Ода за дървото” е следното двустишие:

“То оцелява, без да пита
дали ще има друга пролет…”

Феноменалният “инстинкт” за живот на дървото е пример за силата и вечното възраждане на природата. В нейните уроци и в безсмъртното й дихание се намира нашето спасение. Това Весела Димова го е разбрала и чудесно изразила в стиховете на една друга своя ода – “Ода за Пирин”:

“Там дишаме отблизо свободата си
и си говорим с птиците на глас…
От сините очи на езерата
ни се усмихва Бог, повярвал в нас.”

Весела Димова непринудено ни приобщава към своя съкровен творчески свят. Словото й е образно, пластично, разположено в раздвижен графичен пейзаж, натежало от мисъл – така, както житните класове натежават и златеят преди жътва.
Един златен поетически сноп виждам в сборната стихотворна книга “Равновесие”.