БАНИТЕ
На 4 км от гара Варвара в посока Велинград имаше две минерални бани - Варварските (от лявата страна на течението на Чепинска река) и Ветрендолските (от другата страна на реката). Около тях имаше и т.н. „гьолове”. И баните, и гьоловете имаха лечебни свойства и се ползваха от много хора.
Веднъж седмично ходехме до тези бани, семейно или с приятели. До там отивахме пеш или с теснолинейката, слизахме на спирка „Марко Николов” и после бързахме в обратна посока покрай жп линията, за да стигнем първи и да си намерим място край коритата и в басейна.
Влизахме във Ветрендолските бани (ако нямаше много хора) или пък минавахме по тясно мостче, за да отидем във Варварските. Баните имаха красиви имена: ЗДРАВЕЦ (Варварските), с информационно табло пред входа, което уведомяваше посетителите, че тази минерална вода лекува ставни заболявания; ТИНТЯВА (Ветрендолските), чиято минерална вода се използва за външно приложение и питейно балнеолечение.
Докато бях четири- или петгодишен, майка ми ме водеше в женското отделение. Вътре ни очакваха коритата (курните) с гореща минерална вода, сядахме от двете им страни и първо се измивахме, преди да влезем в басейна. (Такъв беше принципът, макар че се намираха байганьовци, които първо влизаха в басейна, за да се „накиснат”, и после върху водата плуваха петна от „откиснатата” им кир).
Гореща пара ни обгръщаше, по стените се стичаха едри капки вода, високо над нас имаше кръгли прозорци, през които понякога смътно се виждаше как парното влакче пухти и изкачва дефилето на път за Велинград.
Около мен се къпеха голи жени (Гоген би се възхитил от тяхното разнообразие и естествена първичност и сигурно би създал един от поредните си шедьоври с голи женски тела, макар че тогава все още не знаех нищо за него), които пристъпяха към басейна внимателно, защото беше хлъзгаво, влизаха вътре, възклицаваха…
Беше шумно, жените почти крещяха, за да се чуят, често се смееха. Изживяването беше магическо, сюрреалистично (как само прозвуча!). Идва ми прозрението, че образованието не винаги ни е в полза. То накърнява девствените ни възприятия и ни пробутва аналогии, които опорочават първичните ни впечатления. Всичко, което съм видял, чул и усетил като дете тогава, остава като съновидение. Но и то, както става със съня, се изпари. Един ден жената от съседната къща, която ходеше на баня с майка ми, каза: „Милко, повече да не водиш Гошо в женската баня. Разбра ли?”
Изглежда е забелязала в погледа ми нещо повече от невинна любознателност.
Оттук нататък започнах да влизам в мъжката баня с по-големия ми брат.
Когато влизахме във външното помещение на баните, виждахме отсреща две табели с надписи на латински: ЖЕНИ МЪЖЕ (подобни табели все още могат да се намерят на
DAMES НOMES външните тоалетни на някои жп гари и спирки). За „жени” входът беше от ляво, за „мъже” - вдясно. В ранните години влизахме с дървени налъми, а по-късно си носехме джапанки; на билетното гише получавахме тас, който на излизане връщахме.
След входа ни очакваше хладно предверие с гардеробни шкафчета, събличахме се и кой със сапун (по онова време геловете, шампоаните и не знам какви още открития за банята не се ползваха), кой с грубите изтривалки, ушити от майки или баби, отваряхме желязната врата и веднага бивахме обгръщани с гъста топла пара, едва различавайки посетителите.
Настанявахме се покрай коритата, сапунисвахме се, умивахме се, триехме взаимно гърбовете си, влизахме в горещия басейн, после излизахме, отново миене и когато вече ни омръзнеше, излизахме. В дъното една желязна врата водеше към тоалетна, която често се използваше от онези, които се застояваха вътре.
Имаше и втори етаж, към който водеше криволичеща стълба. Горе бяха наредени дървени нарове, облечени с изкуствена кожа. Когато разполагахме с повече парички, си позволявахме един неописуем разкош.
Плащахме си за два чаршафа (или само един, като лягахме направо на голия нар), постилахме единия, а с другия се покривахме. О, това беше изживяване, което вече няма как да се повтори (следдесетоноемврийските капиталисти затвориха етажа). Понякога всички нарове бяха заети и трябваше да се изчака, докато някой най-накрая стане и си тръгне - защото беше толкова готино, че някои се отнасяха и заспиваха.
Това си беше стопроцентов „релакс” (ето още едно понятие от новото време). Излизахме от банята, все още топли, с капчици вода по нас, изчаквахме се, ако бяхме със семейството си или с приятели, а след това сядахме покрай една чешма, точно на завоя преди банята, до река Чепинска, отваряхме си торбите с храна и… обядвахме.
Беше си истински „пикник”, ама и тази дума ни беше непозната по онова време. И накрая - или си тръгвахме пеш по пътя надолу, или отново се връщахме на спирката, за да чакаме идващия от Велинград влак.
По-късно пазарджиклии решиха да си построят баня (1962 г.), като отведоха минералната вода с тръбопровод, който следва извивките на река Чепинска, минава през квартала на гара Варвара и селата Ветрендол и Братаница.
Преди време в тези села имаше чешми, от които течеше топла минерална вода. По-късно се построиха заведения с басейни, чиито собственици отведоха водата при себе си, а чешмите лека-полека бяха затворени.
Намериха се и частни лица, чиито къщи бях в близост до тръбопровода, и се снабдиха с минерална вода - за отопление, за къпане, за лечение. Направиха го благодарение на парите си или на познанствата и връзките си (макар че в днешно време никой не признава яловите приятелства и връзки).
Ние, останалите, т.н. обикновени жители, които също имаме къщи, покрай които минава тръбопроводът, получихме утешителната възможност да напишем молба за водоснабдяването ни и да очакваме това да се случи… някога.
Все пак сравнително доскоро ние, жителите на с. Варвара (за Ветрендол не знам), имахме правото да ползваме Варварските минерални бани безплатно, защото нашите родители са участвали самоволно - с пари или с труд, чрез т.н. „самооблагане”, в построяването на тази баня.
Дълго време не бях посещавал нашите минерални бани. Направих го преди няколко години. Влязох с гордото самочувствие на човек със скромен принос в поддържането на Варварските бани чрез т.н. „самооблагане”, отворих едно от гардеробните шкафчета, съблякох се, нахлузих джапанките си (сменили в по-новото време дървените налъми), взех под ръка сапуна, шампоана и изтривалката и отворих желязната врата, тежка, олющена, такава, каквато си я спомнях като дете, за да се озова в мъжката баня, и тя същата, с басейна, с коритата, до едно от които бяха клекнали двама цигани.
Отворих уста изненадан (не че вътре имаше цигани!), защото те се къпеха с гащите си. Възмущението ми бързо бе изместено от разбираемо смущение: аз, чисто гол, срещу двама, пък и млади отгоре на всичко, „братовчеди”, които ме изгледаха мрачно отгоре до долу.
Почувствах се уязвен, бързо приседнах край коритото с прибрани свенливо крака и започнах обичайната процедура: загребваш с таса вода от коритото, обливаш се, сапунисваш се, пак се обливаш…
Та извърших аз тази първа част от програмата, измивайки набързо „слабините” си, станах прав, колкото се може по-непринудено, пристъпих към басейна, топнах първом единия си крак, за да пробвам колко гореща е водата, и бавно заслизах по стълбите, докато водата стигна до гърдите ми. Е, тук се почувствах защитен в известна степен.
(Дойде ми на ум тази снобска тема за културата на различните народи. Та културата на тези двамата - очевидно приели мюсюлманска вяра, не им позволява да се къпят в обществена баня съвсем голи и срещата й с моята култура, която не страдаше от подобни скрупули, се оказва леко конфузна.
В Европа се допускат забрадени жени, но ако европейки, та даже и с дипломатически статут, са в арабска държава, те трябва също да са облечени според тяхната традиция - или „култура”.
От друга страна, според Иван Вазов, който често е ползвал минералните бани в родината ни, „като преминем Вакарел, в цяла България хората се къпят, „както ги майка родила”. Той е възмутен от показването на тези „срамотии”. Този начин на къпане, според него, е наследство от русите.
И одобрява баните по цяла Южна България, в които ПИЩЕМАЛЪТ (вид кърпа) е „обичай и задължителен, нещо добро. Той има не само етическо, но и естетическо значение със своите ярки червени краски, обвивающ красиво голите бедра не винаги от антично изящество” (от пътеписа му „Херкулесбад”, в който разказва за една от хисарските бани - „Момина баня”). Облечени, полуоблечени, съблечени - всеки според собствената си култура, но не дай боже една от тях да се налага като задължителна за останалите).
Доста се отвлякох. Да се върна пак в забуленото от пара мъжко отделение и моето деликатно присъствие в него. С артистичен стил „от всичко по малко” доплувах до чучура, от който течеше изворната гореща минерална вода, пипнах я набързо, после се обърнах по гръб - ама съвсем за малко, защото се сетих, че излагам на показ „срамотиите” си (по Вазов) и самия себе си на показ и евентуална опасност.
Върнах се до коритото се, направих няколко бързи и несръчни опита за самоизтъркване на гърба и побързах да изляза и да се облека.
За последно стъпих в банята преди две години. Картината, която заварих, е тъжно доказателство за липса на държава и наличие на безнаказано експлоатиране на водите ни. Оказа се, че Ветрендолската баня отдавна е затворена и се руши.
Абсурдното е, че заради нея (поне така ни беше обяснено) беше построен нов мост над реката - и сега той отвежда на другия бряг, при една занемарена сграда, била доскоро автентична стара баня, истински паметник на културата, ползвана от хората от близките селища.
А с Варварската баня онзи, който и да е, извърши истинско покушение. Той закри двата басейна и на тяхно място построи кабини - разбира се, входът за които е скъп и става все по-скъп, за разлика от достъпната цена за басейна… беше тя, АЛЧНОСТТА на родните концесионери, или наематели, или както там ги наричат (а може би вече и собственици?), е дейният стимул на всичките им начинания и те правят каквото си искат с НАШАТА земя, с НАШИТЕ води, с НАШИТЕ гори.
Добре че имаме спомени, които не могат да ни бъдат отнети.
