Иван Енчев

Отзив за сборника „Стихове от кашона” /2023/ от Христо Лалев

Най-новата книга на поета Христо Лалев „Стихове от кашона” /2023/ продължава творческите изявите на автора след предишните му стихосбирки „Космически ритми” /2003/, „Деца на боговете” /2009/ и „Стари и нови песни за любовта” /2015/. Сборникът съдържа петдесетина лирически стихотворения, създадени от началото на новото хилядолетие до 2022 година, и поемата „Портретът на Левски”.

Твърде разнообразен е тематичният обхват на произведенията, включени в стихосбирката, посветена на седемдесетгодишнината на автора.

Преобладава настроението за трезва преценка на изминалия живот на лирическия герой. Той живее без никакви илюзии, че вече нещо може да се промени в тревожните дни на неговото настояще, което е неделима част от ежедневието на мнозинството българи.

Може би не случайно две стихотворения, поставени на различни места в книгата, носят еднакви заглавия. Първата творба „Равносметката” е тъжно интимно откровение за отлетелите години на младостта, когато влюбените мъж и жена са „живели на срички”:

Ала посипа със пясък
мокрото още мастило
времето. Сетен отблясък -
дало, взело, простило.

Елегията завършва с оптимистичната надежда, че все някога, „може би в бъдни пътеки” пропуснатите радости заради някогашното разминаване ще бъдат наваксани.

Другото стихотворение „Равносметката” е почти в края на сборника. То е съкрушителна сатира за настоящия незавиден хал на нашата държава:

Изтъргувахме жалко мечтите си
и децата, и внуците с тях,
ала как да го видим с очите си,
щом са пълни догоре те с грях.

Съвременното българско обществото търпи да бъде управлявано от късогледи политици, които работят единствено за своето материално обогатяване, продавайки националните интереси на чужди попълзновения.

Цялата творба е един дълъг отчаян вопъл за безизходицата, в която живеем в годините на неудачните демократични политически и икономически промени:

И така пропастта приближаваме,
сякаш чумави вихрим се в пир…
Щом за дивото питомно даваме,
за душите ще има ли мир?

Сатирата завършва с реторичен въпрос, който е жестока присъда за бездушието, което се насажда в живота на обществото.

Все в този критичен дух на разгневения лирически герой са доста други стихотворения с иронична и сатирична насоченост. /„Да сънуваш Рим”, „Среща с дявола”, „Адвокат на дявола”, „Човекомразие”, „Пирати”, „Ех, че сън”, „За това ли ще плачете” и др./

В сатиричната поредица творби неволно се нареждат и произведенията, където е представена отчайващата съдба на днешните български села. Твърде много от тези стари крепости на изконния български дух вече са „безпризорни” и с празни къщи. /„Скица от натура”, „Един живот”, „Сивата крава” и др./

Особена окраска носи алегоричната находка „Странен сън”. Финалното й четиристишие е с поразяващ иронично-сатиричен тон:

Крехка измама бил сънят,
трели на драма в мене звънят,
няма го дядо, аз като внук
хрупам обяда с вносния лук.

Срамна е трагедията не само на селата, а и на земеделието, и на бита на повечето български граждани. Вместо някогашните традиционни нашенски зеленчуци и плодове, в днешно време сме принудени да се храним с чесън чак от Китай, картофи от Египет и Франция, домати от Испания, ябълки от Холандия, лук от Полша, краставици от къде ли не.

В тази елегична тоналност са и творбите, отразяващи най-пагубното за българската нация явление. Вече няколко млади поколения принудително емигрират по икономически причини из целия свят. Само малцина от тях се завръщат в Родината.

Едва ли е случайно, че първото стихотворение в сборника е едно отчаяно „Писмо от мама” до емигрирал син. То завършва с горчивата майчина прошка през сълзи:

Все при майка ще се върнеш. Даже само за това -
във ковчега да я зърнеш и да наведеш глава.

Елегията „Емиграция” продължава същата тема в мъжка версия. Нараненият баща ден и нощ очаква вест от своята родна дъщеря. От години тя живее далече от родителите си, без изгледи скоро да се завърне:

И ето, чакам аз с ранената си вяра
обратен самолет, дошъл от океана,
и целият съм днес една дълбока рана.

Доста голяма група произведения са посветени на смисъла и морала на човешкия живот. Добрите дела трябва да са наша лична и обществена цел. Всеки е призван да съгражда. „След тебе друг да може да гради” се обобщава в „Да бъдеш човек”. Подобна трезва преценка за поведението ни се внушава и в „Заклинание”, „Въпрос”, „Ей така”, „Не съм роден” и др.

Двойствената природа на човека е изначална. Той е сътворен от тяло и душа, които много често са в противоборство. /„Сънувана реалност”, „Раздвоението”, „Кога и кой” и др./ Сродна творба по внушението си за смислено преживян живот е „Дядото”:

Щом тръгне катафалка по паважа
и смръщи се небето като стон,
дали ще могат внуците да кажат:
Живя със чест по Божия закон.

Тази морално-етична тема продължава развитие в „Трактат за името”. Творбата ни припомня съвсем простичката равносметка от целия ни живот, че освен своята материална същност той е и „низ от мелодрами”. Нищо, за което сме се тревожили дълги години, няма да остане след нас, освен добрите ни дела. А те винаги са свързани с нашето име:

Но името - пазител на огнище,
остава като живо дворно куче.

Стихотворението напомня внушението на много от българските народни приказки, където добрият юнак неизменно побеждава злите сили. Олицетворение на добрия човек от легендите, приказките и песните е нашето лично Име. То е призвано да съхрани всичко ценно, което сме сътворили през живота си на земята.

В немалко творби е залегнала темата за съдбата на творческата личност, която в съвременното ни общество твърде рядко получава заслужено внимание. Въпреки всички битови и други трудности, роденият с дарование намира сили да се реализира пълноценно. Това ни внушава стихотворението „Космическа антена”:

Заспива ли любов, за будна нощ родена?!
Стихът е слововоз - вселенската антена.
….
Човек е тишина от екоти споена
с единствена вина, че е станал антена.

Заслужава особено внимание закачливото хрумване на поета в „Големите и малките”. То ни впечатлява с горчивата ирония за съдбата на даровития създател на художествени ценности:

Големите небето ги разбира.
Отгоре Господ по-добре ги вижда.
Привиква ги и сядат на по бира
и си говорят без да се обиждат.

Богата на теми и внушения е стихосбирката „Стихове от кашона”. Сякаш не ни остава време да изтъкнем творбите, посветени на библейските мотиви и християнските морални добродетели. Не са пренебрегнати и приглушените следи от прецъфтелите любовни терзания.

Чувствата вече са без илюзиите и надеждите на младежките пориви. Безпощадният Дамоклев меч на напредващата възраст слага своята сянка върху всички размисли, чувства и действия на остаряващия човек.

А есенният дъжд като смирение
приижда вече в мислите ни ситен;
не ставаме под него за летене,
страхът ни се превърна в първобитен.

И в други предходни творби се усеща гражданския патос на текста, но в поемата „Портретът на Левски” той е изявен най-отчетливо. Оригинална е идеята на автора да възпроизведе един въображаем монолог на Васил Левски - Будителят на националната ни патриотична съвест.

От своя най-известен портрет Апостолът зове на бунт нашата гражданска позиция. Той не сдържа своето възмущение от овчедушието, което е поробило съвременното българско общество. Неговата присъда е безпощадна:

Сега сте като бито куче плахи,
но злобата отвътре ви гори.
Живяхте, а живота не разбрахте,
от думите запомнихте: пари.

Разочарованието на лирическия портрет на Апостола е безпределно. Той ни припомня, че не се е борил за сегашната разединена, ограбена и съсипана държава, станала безропотна слугиня на чужди държавни интереси.

Припомня ни още, че по негово време в мрачните години на онова агарянско робство всеки българин се е борил за общото ни национално достойнство. А настоящото ни държавно съглашателство с чуждоземни покровители най-унизително ни загражда в кошарата на доброволното стадно послушание.

Въпреки всички упреци към настоящите българи, Апостолът призовава към помирение в името на общата цел - съвземането на стародавния български дух от своята принудителна летаргия, наложена от световните ни господари, предрешени като благодетели.

Това ви казвам аз - Васил по име,
а пътник към душите ви по зов.
И нека се взаимно опростиме,
да сторим още място за любов.

По-уместен призив към гражданската съвест на читателя едва ли е нужен. Поемата „Портретът на Левски” е хубав завършек на стихосбирката, която е явно свидетелство за творческото присъствие на автора.

Поредната поетична изява на Христо Лалев „Стихове от кашона” изразява вълненията на един уравновесен лирически герой - мъж на зряла възраст. Лирическите откровения не звучат само като лични изповеди. Те са художествен израз на обобщената съдба на цялото поколение мъже и жени в напреднала възраст, отразяваща битието на настоящето българско общество през последните няколко десетилетия.

——————————————————–
Христо Лалев. „Стихове от кашона”. ИК „Женда - Х.Н., 2023. Художник на кориците Христо Лалев